Жул Верн
Пет седмици в балон (40)

Четиридесета глава

Големи острови разделяха тук реката на тесни ръкави с много бързо течение. На един от тия ръкави се издигаха няколко овчарски колиби. Но не можеше да се определи точното им положение, тъй като „Виктория“ летеше все по-бързо и по-бързо. За нещастие тя се насочваше още по̀ на юг и прелетя за няколко минути езерото Дебо. Фергюсън разшири извънмерно водорода и търси на различни височини други въздушни течения, но напразно. Той бързо се отказа от тия опити — те увеличаваха още повече загубата на газ, който излиташе през изхабените стени на балона.

Не каза нищо, но стана много неспокоен. Упоритият вятър, който го носеше към южния край на Африка, объркваше сметките му. Не знаеше вече на кого и на какво да разчита. Ако не попаднеха в английски или френски владения, какво щеше да стане с тях сред диваците, които опустошаваха гвинейските брегове? Как щяха да дочакат там кораб, за да се завърнат в Англия? А сегашната посока на вятъра ги носеше към царството Дахомей, сред най-дивите племена, в ръцете на един цар, който при народните празненства принасяше в жертва хиляди човешки същества! Там щяха да загинат.

От друга страна, балонът явно се изтощаваше и докторът чувствуваше, че му се изплъзва из ръцете! Но времето започваше да се пооправя и той се надяваше, че след дъжда ще настъпи промяна във въздушните течения.

Но следната забележка на Джо го възвърна към неприятната действителност:

— Я! — възкликна той. — Дъждът ще се усили и ако се съди по облака, който се задава, този път ще настане истински потоп!

— Пак ли облак! — извика Фергюсън.

— И то страшен — обади се Кенеди.

— Никога не съм виждал такъв — обади се Джо. — Краищата му сякаш са изтеглени по конец.

— Отдъхнах си — каза докторът, като остави далекогледа. — Това не е облак.

— Ами! — изненада се Джо.

— Не, това е ято!

— Какво ято?

— Ято скакалци.

— Скакалци ли!

— Милиарди скакалци, които ще минат над тая страна като вихрушка и горко й, защото ако кацнат, ще я опустошат!

— Искал бих да видя това!

— Почакай малко, Джо. След десет минути облакът ще ни настигне и ти ще видиш това със собствените си очи.

Фергюсън имаше право. Гъстият непрогледен облак, дълъг няколко мили, приближаваше с оглушителен шум и влачеше по земята огромната си сянка. Той представляваше безбройно пълчище от тъй наречените скакалци-преселници. На стотина крачки от „Виктория“ те се спуснаха върху зеленееща се местност. След четвърт час литнаха наново и пътешествениците още имаха възможност да видят отдалеч напълно оголените дървета и храсти и сякаш скосените ливади. Внезапна зима сякаш беше опустошила напълно равнината.

— Е какво, Джо?

— Какво, господарю! Много е любопитно, но е напълно естествено. Това, което един скакалец прави на дребно, милиарди скакалци правят на едро.

— Те са страхотна напаст — обади се ловецът. — По-страшни са дори от градушката по своите опустошения.

— И е невъзможно да се предпазиш — добави Фергюсън. — Понякога туземците са запалвали горите и дори посевите, за да спрат тия насекоми. Но първите редици се хвърляли в пламъците, угасявали ги със собствените си тела, а останалата част преминавала безпрепятствено. За щастие в тоя край има известно възмездие за техните опустошения. Туземците ловят голям брой скакалци и ги ядат с удоволствие.

— Това са въздушни скариди — каза Джо, който съжаляваше, че не може да си похапне от тях, „за да ги опита“.

Привечер местността стана по-блатиста. Горите отстъпиха място на самотни китки дървета. По бреговете на реката се виждаха тютюневи плантации и блата с тучна трева. Тогава на голям остров се появи градът Джене с двете минарета на пръстената си джамия и с отвратителната миризма, която се носеше от милионите лястовичи гнезда, полепени по стените му.

Докторът изхвърли няколко предмета, станали излишни — празни бутилки и сандък с развалено месо. Той успя да задържи „Виктория“ на височина, благоприятна за намеренията му. В четири часа сутринта първите слънчеви лъчи осветиха Сега, столицата на Бамбара, който се разпознаваше много лесно по четирите отделни града, от които е съставен, по мавританските си джамии и по непрестанното движение на саловете, които превозват жителите в различните квартали. Но пътешествениците не ги разгледаха, а и те самите минаха незабелязани. Летяха бързо право на северозапад. Докторът малко по малко се успокояваше.

— Ако летим още два дни в тая посока и с такава бързина, ще стигнем река Сенегал.

— И в приятелска страна ли ще бъдем? — попита ловецът.

— Не напълно. В краен случай, ако останем без „Виктория“, ще успеем да стигнем френските владения! Но ако тя издържи още няколкостотин мили, ще стигнем, без да се уморим, без страх и опасности до западния бряг.

— И край! — извика Джо. — Е, толкова по-зле! Ако не беше удоволствието да разказвам, никога вече не бих стъпил на земята! Мислите ли, че ще повярват на нашите разкази, господарю?

— Кой знае, добри ми Джо? В края на краищата има един неоспорим факт. Хиляди свидетели ни видяха, като литнахме от едното крайбрежие на Африка; хиляди свидетели ще ни видят, като кацваме на другото крайбрежие.

— В такъв случай — забеляза Кенеди, — струва ми се, че ще бъде трудно да се твърди, че не сме прелетели над Африка.

— Ах, господин Самуел! — въздъхна тежко Джо. — Много пъти ще съжалявам за моите камъчета чисто злато! Те биха дали тежест на нашите приказки и правдоподобност на разказите ни. С един грам злато на слушател бих събрал голяма тълпа да ме слуша и дори да ми се възхищава!