Жул Верн
Пет седмици в балон (12)

Дванадесета глава

Просторът беше чист, вятърът умерен. „Виктория“ се издигна почти отвесно на хиляда и петстотин стъпки височина, при която барометърът спадна с два пръста без две линии^[1].

При тази височина едно по-силно течение понесе балона на югозапад. Каква прелестна гледка се разгъваше пред очите на пътешествениците! Остров Занзибар се разстилаше цял-целеничък пред погледа им и се открояваше в по-тъмен цвят като върху грамадна планисфера. Полята получаваха най-различни багри. Големи китки дървета означаваха горите и сечищата.

Жителите на острова изглеждаха като насекоми. Виковете „ура!“ и крясъците замираха лека-полека в простора и само топовните изстрели на парахода отекваха в долните гънки на аеростата.

— Колко е красиво! — извика Джо, като наруши за пръв път мълчанието.

Никой не му отговори. Докторът наблюдаваше барометричните колебания и отбелязваше разните подробности при издигането си. Кенеди гледаше и не можеше да се нагледа.

Слънчевите лъчи помагаха на горелката и газът се разшири още повече. „Виктория“ достигна две хиляди и петстотин стъпки височина. „Решителний“ изглеждаше обикновена лодка, а грамадна ивица пяна очертаваше на запад африканския бряг.

— Защо не говорите? — обади се Джо.

— Гледаме — отвърна докторът, като насочи далекогледа си към континента.

— Аз пък чувствувам нужда да говоря.

— Както обичаш, Джо! Говори, колкото си искаш.

И Джо си повтаряше до безконечност разни звукоподражателни думи като „о!“, „а!“, „ей!“ се лееха от устата му. Докато бяха над морето, докторът намери за разумно да лети на същата височина. Имаше възможност да разглежда брега на по-голямо разстояние. Той можеше винаги да хвърли поглед върху термометъра и барометъра, окачени във вътрешността на открехнатата палатка. Друг барометър, окачен навън, щеше да служи през нощното дежурство. След два часа „Виктория“, носена със скорост, малко по-голяма от осем мили в час, наближи чувствително брега. Докторът реши да се приближи към земята. Той намали пламъка на горелката и скоро балонът се спусна на триста стъпки над земята.

„Виктория“ се намираше над Мрима — така се нарича тая част на източното африканско крайбрежие. Гъсти пояси мангови дървета защищаваха бреговете й. Отливът изваждаше на показ дебелите им корени, изгризани от зъба на Индийския океан. Дюните, които са образували някога бреговата линия, се очертаваха на хоризонта, а на северозапад извисяваше острия си връх планината Нгуру.

„Виктория“ мина ниско над едно селище — докторът откри на картата си, че то бе селото Каоле. Цялото население се беше събрало и виеше пронизително от гняв и уплаха. Напразно бяха отправени стрели срещу въздушното чудовище, което се люшкаше величествено над безпомощната ярост.

Вятърът извиваше на юг, но докторът не се смути от посоката. Напротив, тя му позволяваше да следва пътя, начертан от капитаните Бъртон и Спик.

— Да закусим ли? — попита Джо, у когото чистият въздух възбуждаше апетит.

— Добре се сети, момчето ми.

— О! Готвенето няма да отнеме много време! Сухари и консервирано месо.

— И кафе, колкото ни душа иска — добави докторът. — Позволявам ти да заемеш малко топлина от горелката ми. Тя има в излишък. И по този начин няма да има опасност от пожар.

— Това би било ужасно — обади се Кенеди. — Сякаш имаме барутен погреб над главите си.

— Не е точно така — отвърна Фергюсън. — Но в края на краищата, ако газът се възпламени, той ще изгори малко по малко и ние ще слезем на земята, а това няма да бъде приятно. Но бъдете спокойни, аеростатът ни е херметически затворен.

— Е, да похапнем — предложи Кенеди.

— Готово е, господа — обади се Джо. — А докато закусвам заедно с вас, ще ви приготвя по едно кафе, като го опитате, ще си кажете думата.

След малко бяха поднесени три димящи чаши — с тях завършваше ситата закуска, подправена с доброто настроение на сътрапезниците. После всеки зае отново наблюдателния си пост.

Страната се отличаваше с изключително плодородие. Тесни и лъкатушни пътеки се губеха под сводове зеленина. Летяха над поля, засети с тютюн, с напълно узрели царевица й ечемик. Тук-таме се разстилаха ширни оризища с прави стебла и пурпурни цветове. Виждаха овци и кози, затворени в големи клетки на колове, за да се запазят от зъбите на леопарда. Буйна растителност се издигаше върху тая плодоносна почва. В много села се повтаряха виковете и изненадата при появата на „Виктория“ и доктор Фергюсън летеше благоразумно извън обсега на стрелите. Туземците, струпани около своите слепени колиби, преследваха дълго пътешествениците с безсилните си проклятия.

На обед, като погледна картата си, докторът пресметна, че се намира над страната Узарамо^[2]. Полето беше осеяно с кокосови палми, пъпешови и памукови дървета, над които „Виктория“ сякаш си играеше. Джо намираше тая растителност за напълно естествена, щом като ставаше дума за Африка. Кенеди откриваше зайци и пъдпъдъци, които сякаш само плачеха за куршум. Но това щеше да бъде загубен барут, тъй като нямаше как да се прибере дивечът. Въздухоплавателите летяха със скорост дванадесет мили в час и скоро се намериха на 38°20’ дължина, над селището Тунда.

— Тук — каза докторът — Бъртон и Спик са се разболели от силна треска и са помислили в началото, че експедицията им ще се провали.

Понякога съглеждаха керван да си почива в някой „краал“ и да очаква вечерната прохлада, за да продължи пътя си. Това са оградени с плетове и с джунгли празни места, където търговците се крият не само от хищните зверове, но и местните грабливи племена. Туземците се разбягваха, като видеха „Виктория“. Кенеди искаше да ги разгледа по-отблизо. Но Самуел винаги се противопоставяше на това му желание.

— Главатарите им са въоръжени с мускети^[3]! — казваше той — и нашият балон ще бъде много лесна прицелна точка за някой куршум.

— От една дупка от куршум балонът ще падне ли? — попита Джо.

— Не веднага. Но скоро дупката ще стане голяма цепнатина, през която ще излети всичкият ни газ.

— Тогава да се държим на почетно разстояние от тия нечестивци. Какво ли си мислят, като ни гледат да витаем във въздуха? Уверен съм, че им се иска да ни боготворят.

— Нека ни боготворят — отвърна докторът, — но отдалече. Така ще бъде по-добре. Вижте, местността вече се изменя. Селата стават по-редки. Манговите дървета изчезнаха. Те престават да виреят на тая ширина. Почвата става скалиста и показва, че наблизо има планини.

— Наистина — обади се Кенеди. — Струва ми се, че забелязвам някакви възвишения хей там.

— На запад… това са първите вериги на Уризара, планината Дутхуми навярно, зад която се надявам да се приютим и да пренощуваме. Ще засиля пламъка на горелката: принудени сме да летим на пет-шестстотин стъпки височина.

— И все пак чудесно сте го измислили, господарю — обади се Джо. — Не е нито трудно, нито уморително — завъртваш крана, и готово.

— Сега сме по-добре — каза ловецът, когато балонът се издигна. — Отражението на слънчевите лъчи върху тоя червен пясък ставаше непоносимо.

— Какви великолепни дървета! — извика Джо. — Макар че е напълно естествено, е прекрасно! Дванайсетина такива дървета стигат за цяла гора.

— Това са баобаби — отвърна доктор Фергюсън. — Вижте, ето един, чийто дънер може да има сто стъпки обиколка. Под същото това дърво може да е загинал французинът Мезан в 1845 година, защото ние се намираме над селото Деже ла Мхора, където той се решил да навлезе сам. Заловен бил от главатаря на тоя край, вързали го за един баобаб и свирепият негър му прерязал бавно сухожилията под звуците на бойната песен, после започнал да реже шията, прекъснал, за да наточи изхабения си нож, и откъснал главата на нещастника, преди да бъде отрязана. Клетият французин бил двадесет и шест годишен!

— Моля да не се спираме по пътя — обади се Джо. — Да се изкачваме, да се изкачваме, господарю, послушайте ме.

— На драго сърце, Джо, още повече че пред нас се издига планината Дутхуми. Ако изчисленията ми са точни, ще прелетим над нея преди седем часа вечерта.

— Няма ли да пътуваме нощем? — запита ловецът.

— Доколкото е възможно, не. Ако бъдем внимателни и предпазливи, можем да пътуваме без никаква опасност и през нощта, но не е достатъчно да прелетим над Африка, трябва да я видим.

Към шест часа и половина вечерта „Виктория“ се намираше пред планината Дутхуми. За да прелети над нея, трябваше да се издигне на повече от три хиляди стъпки и затова докторът само повиши температурата с осемнадесет градуса^[4]. Може да се каже, че той наистина управляваше своя балон с ръка. Кенеди му показваше препятствията, които трябваше да преодолее, и „Виктория“ летеше току над самата планина.

В осем часа тя се спускаше над отвъдния склон, който не беше толкова стръмен. Хвърлиха котвите от коша и едната се удари в клоните на грамаден нопал^[5] и здраво се залови за тях. Веднага Джо се спусна по въжето и я закачи още по-здраво. Пуснаха му копринената стълба и той бързо се изкачи по нея. Аеростатът висеше почти неподвижен, запазен от източните ветрове.

Вечерята бе приготвена и нашите пътешественици, изгладнели от въздушната си разходка, накърниха чувствително хранителните си припаси.

— Какъв път изминахме днес? — попита Кенеди, като гълташе обезпокоителни залъци.

По местоположението на луната докторът определи къде се намират и погледна превъзходната си карта, която му служеше за пътеводител. Тя беше от атласа „Най-новите открития в Африка“, издаден в Гота от неговия учен приятел Петерман, който сам му го беше изпратил.

Фергюсън се беше снабдил също и с един труд, в който бяха събрани в едно всички данни за Нил и който се наричаше „Изворите на Нил, общ преглед върху басейна на тая река и на течението й, с история на откритията за Нил от доктор Чарлз Бек“.

Като отбеляза на картата си къде се намират, той откри, че са прелетели два градуса географска ширина или сто и двадесет мили^[6] на запад. Кенеди забеляза, че пътят им е бил на юг. Но Фергюсън беше доволен от тази посока, тъй като искаше да открие, доколкото е възможно, следите на своите предшественици.

Решиха да разделят нощта на три дежурства, та всеки от тях да може да бди по реда си за безопасността на останалите двама. Докторът щеше да поеме дежурството от девет часа, Кенеди — дежурството от полунощ, а Джо — дежурството от три часа сутринта.

И така Кенеди и Джо се завиха с одеялата си, излегнаха се под палатката и кротко заспаха, докато доктор Фергюсън стоеше на пост.