Жул Верн
Пет седмици в балон (25)

Двадесет и пета глава

На следния ден — същото чисто небе, същият неподвижен въздух. „Виктория“ се издигна на петстотин стъпки височина. Но едва ли се отклони чувствително на запад.

— Ние сме сред самата пустиня — забеляза докторът. — Ето безбрежния пясък! Каква чудна гледка! Колко странна приумица на природата! Защо там има прекалено богата растителност, а тук изключително безплодие, и то на същата ширина, под същите слънчеви лъчи!

— „Защото“, драги ми Самуел, не ме смущава много — отвърна Кенеди. — Причината ме занимава по-малко от факта. Така е, това е важното.

— Трябва все пак да се помъдрува малко, драги ми Дик. Това няма да ни навреди.

— Да помъдруваме може, имаме достатъчно време за това. Едва ли се движим. Вятъра го е страх да духа, той спи.

— Това няма да продължи — заяви Джо. — Струва ми се, че виждам няколко ивици облаци на изток.

— Джо има право — отговори докторът.

— Добре — съгласи се Кенеди, — но дали ще издържим на нашия облак с проливния дъжд и силния вятър, с който той ще ни зашиба в лицето?

— Ще видим, Дик, Ще видим.

— Не се ли боиш, че силното слънце може да повреди нашия балон? — попита Кенеди доктора.

— Не. Гутаперчата, с която е намазана тафтата, издържа на много по-висока температура. Понякога я подлагах вътрешно, посредством серпантината, на сто петдесет и осем градуса^[1] и ризата изглежда, че никак не е пострадала.

— Облак! Истински облак! — извика в същия миг Джо, чийто пронизителен поглед не отстъпваше на никакви далекогледи.

И наистина гъста и вече ясно очертана ивица се издигаше бавно над хоризонта. Тя изглеждаше напластена и сякаш обла. Беше образувана от струпването на малки облаци, които бяха запазили първоначалната си форма, и докторът заключи, че събирането им не се дължи на никакво въздушно течение.

Тая компактна маса се беше появила към осем часа сутринта, а чак в единадесет часа засенчи слънчевия диск, който изчезна напълно зад плътната завеса. В същия миг долният край на облака се откъсна от линията на хоризонта, който блесна ослепително.

— Това е самотен облак — заяви докторът. — Не бива да разчитаме много на него. Погледни, Дик, формата му е още точно такава, каквато беше тая сутрин.

— Наистина, Самуел, той не носи нито дъжд, нито вятър, за нас поне.

— Има такава опасност, защото стои на много голяма височина.

— Слушай, Самуел! Ами ако отидем при този облак, който не желае да се излее над нас?

— Мисля, че това няма да ни помогне особено много — отвърна докторът. — Ще изразходваме още повече газ, а следователно и повече вода. Но при нашето положение не бива да пренебрегваме нищо. Ще се издигнем.

Докторът насочи целия пламък на горелката в спиралите на серпантината. Разви се силна топлина и скоро балонът се издигна под влияние на разширения водород. На около хиляда и петстотин стъпки над повърхността той срещна непрогледния облак и навлезе в гъста мъгла, като продължаваше да лети на същата височина. Но не откри никакъв ветрец. Дори в мъглата сякаш нямаше влага и предметите, до които се докосваше, едва бяха овлажнени. „Виктория“, потънала цяла в тая пара, може би полетя по-бързо, но това беше всичко.

Докторът установяваше отчаян нищожната полза от своето издигане, когато Джо извика крайно изненадан:

— Ах, дявол да го вземе!

— Какво има, Джо?

— Господарю! Господин Кенеди! Що за чудо!

— Но какво има?

— Ние не сме тук сами! Има измамници! Откраднали са ни изобретението!

— Луд ли е? — попита Кенеди.

Джо беше въплъщение на изумлението! Той стоеше неподвижен.

— Да не би слънцето да е объркало ума на горкото момче? — каза той, като се обърна към Джо. — Ще ми кажеш ли?… — промълви той.

— Но вижте, господарю — каза Джо, като посочи някаква точка в пространството.

— Кълна се в свети Патрик! — извика на свой ред Кенеди. — Това е невероятно! Самуел, Самуел, виж и ти!

— Виждам — отвърна спокойно докторът.

— Друг балон! Други пътници като нас!

И наистина на двеста стъпки друг аеростат плаваше във въздуха със своя кош и с пътниците си. Той летеше в същата посока като „Виктория“.

— Не ни остава нищо друго, освен да му дадем сигнал — предложи докторът. — Вземи флага, Кенеди, и го развей.

Изглежда, че на пътниците в другия балон в същия миг им беше хрумнала същата мисъл, защото същото знаме повтаряше точно същия сигнал в ръка, която го развяваше по същия начин.

— Какво значи това? — попита ловецът.

— Маймуни! — извика Джо. — Подиграват се с нас!

— Това, значи — засмя се Фергюсън, — че ти самият даваш тоя сигнал, драги ми Дик. Това означава, че ние самите сме във втория кош! Този балон е чисто и просто нашата „Виктория“.

— А, извинете господарю, но никога няма да ме убедите в това — заяви Джо.

— Качи се на борда, Джо, размахай ръце и ще видиш.

Джо послуша: неговите движения бяха точно и веднага възпроизведени.

— Това е мираж — обясни докторът, — нищо друго. Обикновено зрително явление. Дължи се на различната гъстота на въздушните пластове и толкоз.

— Чудно! — повтаряше Джо, който не искаше да отстъпи, и продължаваше най-упорито своите опити.

— Каква любопитна гледка! — обади се Кенеди. — Удоволствие е да гледаш нашата храбра „Виктория“! Знаете ли, че тя изглежда добре и е величествена?

— Колкото и да обяснявате случая по своему — възрази Джо, — той все пак е необикновен.

Но скоро отражението постепенно изчезна. Облаците се издигнаха много високо, като изоставиха „Виктория“, която не се и опита вече да ги следва, и след един час изчезнаха в небето.

Едва доловимият вятър сякаш още повече стихна. Отчаян, докторът се приближи към земята.

Към четири часа Джо забеляза, че някакъв предмет изниква на безкрайната пясъчна равнина и скоро заяви, че наблизо се издигат две палми.

— Палми ли! — извика Фергюсън. — Та тогава там има извор или кладенец?

Той взе далекоглед и се увери, че очите на Джо не го лъжеха.

— Най-после — повтори той — вода! Вода! И ние сме спасени, защото колкото и бавно да се движим, все пак напредваме и накрая ще стигнем!

— Господарю, а в това време да пийнем ли малко? — попита Джо. — Много е задушно.

— Да пийнем, момчето ми.

Никой не чака да го молят. Изпиха цяла пинта и им останаха само три пинти и половина вода.

— Ах, как освежава! — рече Джо. — Колко е приятна! Перкинската бира никога не ми е доставяла такова удоволствие.

— Това са предимствата на лишенията — заяви докторът.

— Не са големи, общо взето — забеляза ловецът, — и бих се съгласил никога да не изпитвам удоволствие, като пия вода, но при условие никога да не бъда лишен от нея.

В шест часа „Виктория“ се виеше над палмите. Те бяха две нищожни, хилави, изсъхнали дървета, два призрака на безлистни дървета, по-скоро мъртви, а не живи. Фергюсън ги погледна ужасен.

Под тях лежаха полуразядените камъни на кладенец. Но тия камъни, попукани от палещите слънчеви лъчи, сякаш бяха от ситен прах. Нямаше и следа от влага. Сърцето на Самуел се сви и той щеше да сподели опасенията си със своите приятели, когато техните възклицания привлякоха вниманието му.

Докъдето стигаше погледът на запад, се разстилаше дълга редица бели кости. Около извора лежаха останки от скелети. Някой керван беше стигнал дотам и дългата ивица кости бележеше пътя му. Най-слабите бяха паднали един след друг на пясъка. По-силните, стигнали до тоя тъй желан кладенец, бяха загинали край него от ужасна смърт.

Пътешествениците се спогледаха пребледнели.

— Да не слизаме — предложи Кенеди. — Да се махаме от това отвратително място! Тук няма да открием нито капка вода.

— Не, Дик, трябва да се убедим напълно в това. Все едно дали ще пренощуваме тук, или другаде. Ще разровим кладенеца до дъно. Тук е имало извор. Може да е останало нещичко.

„Виктория“ кацна на земята. Джо и Кенеди нахвърляха в коша пясък, равен на собственото им тегло, и слязоха. Те изтичаха към кладенеца и се спуснаха долу по стълба, която се беше превърнала вече в прах. Изворът изглеждаше пресъхнал от дълги години. Започнаха да копаят в сух и ронлив пясък, в най-сухия пясък. Нямаше и следа от влага. Докторът ги видя да излизат от кладенеца потни, изнемощели, покрити със ситен прах, капнали, отчаяни, обезверени.

Той разбра, че търсенията им са излезли безплодни. Очакваше това и не каза нищо. Чувствуваше, че от тоя миг трябва да има смелост и сила за трима. Джо носеше парчета от втвърден мях и ги хвърли гневно сред пръснатите по земята кости.

Докато вечеряха, не размениха нито дума. Ядяха с отвращение.

А те не бяха изпитали още истинските мъки на жаждата — страхуваха се само от бъдещето.