Жул Верн
Пет седмици в балон (37)

Тридесет и седма глава

През нощта вятърът стихна, уморен от дневната си ярост, и „Виктория“ прекара спокойно на върха на грамадна сикомора. Докторът и Кенеди дежуряха един след друг, а Джо се възползува от това и спа здраво и непробудно цели двадесет и четири часа.

— Ето лекарството, което му трябва — заяви Фергюсън. — Природата ще го излекува.

През деня вятърът стана доста силен, но променлив. Той духаше ту на север, ту на юг, но най-сетне „Виктория“ бе отнесена на запад.

Докторът, с картата в ръка, позна царството Дамергху, вълнообразна, много плодородна местност — колибите в селата бяха направени от дълга тръстика, преплетена с клони от асклепиада. В обработените ниви се издигаха копи жито върху малки скели, които ги предпазваха от мишки и бели мравки.

Скоро стигнаха града Зиндер, който се познаваше по широкия си площад за изпълнение на смъртни присъди. В средата се издига дървото на смъртта. Палачът бди при дънера му и всеки, който мине под сянката на дървото, веднага бива обесен.

Като погледна компаса си, Кенеди не можа да се сдържа и каза:

— Ето че пак летим на север!

— Какво от това? Ако отиваме към Тимбукту, няма да се оплакваме! Никога не е имало по-хубаво пътешествие при по-добри условия!…

— И при по-добро здраве — добави Джо, като подаде добродушното си усмихнато лице през завесите на палатката.

— Ето нашия смел приятел! — извика ловецът. — Нашия спасител! Как се чувствуваш?

— Напълно добре, господин Кенеди, напълно добре! Никога не съм се чувствувал толкова добре! Нищо не освежава така човека, както едно приятно пътешествие, след като се изкъпе в езерото Чад! Нали, господарю?

— Благородно сърце! — отговори Фергюсън, като му стисна ръката. — Колко страхове и тревоги ни причини ти!

— Ех, и вие! Да не мислите, че съм бил спокоен за вас? Можете да се гордеете, че здравата ме изплашихте!

— Никога няма да се разберем, Джо, ако продължаваш така.

— Виждам, че падането му не го е променило — добави Кенеди.

— Самопожертвувателността ти беше велика, момчето ми, и ни спаси, защото „Виктория“ падаше в езерото, а никой не би могъл да я измъкне оттам.

— Ако моята самопожертвувателност, както благоволявате да наричате катурването ми, ви е спасила, тя не спаси ли и мене, щом като сме заедно и тримата живи и здрави? Следователно няма за какво да се упрекваме в случая.

— Никога не може да се разбере човек с това момче — заяви ловецът.

— Най-добрият начин да се разберем — възрази Джо — е да не говорим повече за това. Стореното, сторено! Добро или лошо, не можем да го върнем вече.

— Опак човек! — засмя се докторът. — Ще ни разкажеш ли поне своите приключения?

— Ако държите много! Но преди това искам да запека както трябва тая тлъста гъска — виждам, че господин Дик не си е губил времето напразно.

— Както кажеш, Джо.

— Добре! Сега ще видим как ще се чувствува този африкански дивеч в европейски стомах.

Гъската скоро бе опечена на пламъка на горелката и малко по малко я изядоха. Джо взе най-добрия дял като човек, който не беше ял няколко дни. След чая и грога той разказа на своите другари приключенията си. Говори малко развълнувано, като разглеждаше нещата със свойствената си философия. Докторът не можа да се сдържи и му стиска на няколко пъти ръката, като видя, че почтеният прислужник е бил загрижен повече за спасението на господаря си, отколкото за собственото си спасение. Като стана дума за потъването на острова на бидиомахите, той му обясни, че това е често явление в езерото Чад.

Джо продължи разказа си и стигна най-после до момента, когато потънал в блатата, нададе последния отчаян вик.

— Предполагах, че загивам, господарю, и мислите ми бяха насочени към вас. Помъчих се да се спася. Как? Не зная. Бях решил в никакъв случай да не потъвам безропотно, когато на две крачки от мене видях — какво мислите? Наскоро прорязано въже. Направих последно усилие и криво-ляво стигнах до въжето. Дръпнах го, а то не се поддава. Залових се за него и в края на краищата стъпих на твърда земя! На края на въжето намерих котва!… Ах, господарю! Имам пълно право да я нарека спасителната котва, ако все пак нямате нищо против. Познах я! Котвата на „Виктория“! Вие бяхте слизали на това място! Тръгнах по посока на въжето, което ми показа накъде сте отлетели, и с нови усилия се измъкнах от тресавището. Смелостта ми възвърна силите и вървях доста време през нощта, като се отдалечавах от езерото. Най-после стигнах окрайнината на безкрайна гора. Там в едно оградено място кротко пасяха коне. Случва се в живота на всеки да язди кон, нали така? Не се колебах нито миг, метнах се на гърба на едно от тия четириноги и с всичка сила препуснах на север. Няма да ви говоря за градовете, които не видях, нито за селата, които заобиколих. Не. Минавах през засеяни ниви, прекосявах гъсталаци, прескачах прегради, подкарвах коня си, подвиквах му, смушвах го! Обработените земи свършиха. Добре! Пустинята! Така е по-удобно! Ще виждам по-добре пред себе си и от по-далеч. Все се надявах, че ще видя „Виктория“ да се люшка във въздуха и да ме чака. Но я нямаше. След три часа се наврях като глупак в един арабски лагер! Ах, какво гонене падна!… Видите ли, господин Кенеди, един ловец не знае какво е гонене, ако той самият не е бил гонен! И все пак ви съветвам да не правите по възможност такива опити! Конят ми падна от умора. Настигаха ме. Паднах. Скочих на един кон зад някакъв арабин. Нямах нищо против него и се надявам че той няма да ми се сърди, че го задуших! Но ви видях!… Знаете останалото. „Виктория“ лети по следите ми, вие ме грабвате във въздуха, както конник грабва пръстен. Нямах ли право да разчитам на вас? Е, господин Самуел, виждате ли колко обикновено е всичко това. Няма нищо по-естествено! Готов съм да направя същото, ако мога пак да ви бъда полезен! Прочее нали ви казах, господарю, не си заслужава да се говори за това.

— Добри ми Джо! — отвърна развълнуван докторът. — Значи ние не сбъркахме, като разчитахме на твоя ум и на твоята ловкост!

— Ами, господарю! Стига само да внимава, човек винаги ще се справи с положението! Знаете ли, най-сигурното пак си остава да приемаш нещата такива, каквито са в действителност.

Докато трая разказът на Джо, балонът бързо премина голямо разстояние. Кенеди скоро съгледа на хоризонта купчина колиби, които приличаха на град. Докторът погледна картата си и видя, че това е селището Тажелел в Дамергху.

— Пак излизаме на пътя на Барт — каза той. — Тук той се е разделил с двамата си спътници, Ричардсон и Овервег. Първият тръгнал за Зиндер, а вторият — за Маради и навярно си спомняте, че от тия трима пътешественици само Барт се е върнал в Европа.

— И така — каза ловецът, като проследи по картата посоката на „Виктория“, — ние летим право на север?

— Право на север, драги ми Дик.

— И това никак ли не те тревожи?

— Защо?

— Нали този път ни води към Триполи и минава над голямата пустиня.

— О, няма да стигнем толкова далеч, приятелю! Поне така се надявам.

— Но къде мислиш да спреш?

— Слушай, Дик, не си ли любопитен да посетиш Тимбукту?

— Тимбукту ли?

— Разбира се — намеси се Джо. — Да може да дойдеш в Африка и да не видиш Тимбукту!

— Ти ще бъдеш петият или шестият европеец, който е видял тоя тайнствен град!

— Добре, да отидем в Тимбукту!

— Тогава почакай да стигнем между седемнадесетия и осемнадесетия градус ширина — там ще потърсим благоприятен вятър, който да ни отнесе на запад.

— Добре — отвърна ловецът. — Но имаме ли да летим още дълго на север?

— Най-малко още сто и петдесет мили.

— Поспете, господине — обади се Джо. — И вие, господарю, последвайте примера на господин Кенеди. Вие навярно имате нужда от почивка, тъй като ви накарах да дежурите доста дълго?

Ловецът се излегна под палатката, но Фергюсън, който не се уморяваше лесно, остана на наблюдателния си пост.

След три часа „Виктория“ прелетя с шеметна бързина над камениста местност с вериги високи, голи планини с гранитна основа. Някои самотни върхове се издигаха до четири хиляди стъпки. Жирафи, антилопи, камилски птици скачаха с необикновена лекота сред гори от акации, мимоза, суа и финикови палми. След безплодната пустиня пак настъпваше буйна растителност. Това беше страната на племето кайлуа, което си забулва лицето с памучна превръзка като опасните си съседи туарегите.

Към десет часа вечерта след внушителен полет от двеста и петдесет мили „Виктория“ увисна над голям град. Луната осветяваше полуразрушена част от него. Тук-таме се издигаха минарета, окъпани в бяла светлина. Докторът определи по звездите, че се намира над Агхадее.

„Виктория“ не бе забелязана в мрака и слезе на две мили над Агхадее в широка нива, засята с просо. Нощта бе много спокойна, съмна към пет часа и лек ветрец подканваше балона да литне на запад и дори малко на югозапад.

Фергюсън побърза да използува благоприятния случай. Балонът бързо се издигна и полетя, облян в слънчеви лъчи.