Жул Верн
Пет седмици в балон (14)

Четиринадесета глава

Безплодната суха местност с глинеста почва, която се пукаше от жегата, изглеждаше пуста. Тук-таме се виждаха някакви следи от кервани, бели човешки и животински кости, полуизгризани и размесени в един и същ прах. След като вървяха половин час, Дик и Джо навлязоха в гора от замкови дървета, отворили очи на четири и с пръст върху спусъка на пушката. Без да бъде опитен стрелец, Джо си служеше умело с огнестрелно оръжие.

— Хубаво е да върви човек, господин Дик, но тук почвата не е много удобна — каза той, като се спъна в парчетата кварц, с които беше осеяна земята.

Кенеди направи знак на другаря си да мълчи и да се спре. Трябваше да се справят без кучета — колкото и подвижен да беше Джо, той нямаше обонянието на хрътка или на някой зайчар.

В коритото на пресъхнал ручей, където бяха останали още няколко локви, пиеше вода стадо от десетина антилопи. Грациозните животни, подушили опасността, изглеждаха неспокойни. След всяка глътка те изправяха бързо красивите си глави и вдишваха с подвижните си ноздри въздуха откъм ловците.

Кенеди обиколи няколко шубрака, докато Джо стоеше неподвижен. Той се приближи на един изстрел от тях и стреля. Стадото в миг изчезна. Само една мъжка антилопа, ударена под плешката, падна сразена. Кенеди се спусна към плячката си.

Беше синя антилопа — прекрасно животно, с бледосин, малко сивкав оттенък, коремът и вътрешната страна на краката й бяха снежнобели.

— Сполучлив изстрел! — извика ловецът. — Това е много рядък вид антилопа и се надявам, че ще успея да запазя кожата й.

— Хайде де! Сериозно ли говорите, господин Дик?

— Разбира се! Та погледни какъв прекрасен косъм!

— Но доктор Фергюсън никога няма да позволи такъв излишен товар.

— Имаш право, Джо! И все пак е жалко да оставиш цяло-целеничко такова хубаво животно!

— Цяло-целеничко ли! Не, господин Дик. Ще използваме всичко, което може да ни послужи за храна, и ако позволите, ще се справя с него не по-зле от председателя на месарското сдружение в Лондон.

— Както обичаш, приятелю. Но знай, че като ловец, за мене е еднакво лесно да убия едно животно или да го одера.

— Уверен съм в това, господин Дик, и затова не се стеснявайте, а направете едно огнище от три камъка. Има сухи дърва, колкото искате, и само след няколко минути ще използувам вашата жарава.

— Ей сега — съгласи се Кенеди.

И веднага се зае да направи огнище, в което след няколко минути пламна огън.

Джо беше извадил от антилопата дванадесет пържоли и най-крехките парчета от слабините, които скоро се превърнаха във вкусна скара.

— Това ще достави удоволствие на нашия приятел Самуел — каза ловецът.

— Знаете ли за какво мисля, господин Дик?

— Навярно за това, което вършиш; за пържолите.

— Нищо подобно. Мисля си какво ли ще правим, ако не намерим аеростата.

— Ха! Що за хрумване! Да не мислиш, че докторът ще ни изостави?

— Не. Но ако котвата се откачи?

— Невъзможно. Освен това на Самуел няма да му бъде трудно да се спусне пак долу с балона си. Той го управлява доста добре.

— Но ако вятърът го отнесе, ако не може да се върне при нас?

— Хайде, Джо, стига с твоите предположения! Те не са никак приятни!

— Ах, господине! Всичко, което се случва на тоя свят, е естествено. Значи всичко може да се случи, тъй че всичко трябва да се предвиди…

В същия миг екна изстрел.

— Ха! — възкликна Джо.

— Моята карабина! Познавам я по гърмежа!

— Сигнал!

— Ние сме в опасност!

— А може би той — възрази Джо.

— Да вървим!

Ловците прибраха бързо придобивката от своя лов и тръгнаха обратно, като се водеха по клонките, които Кенеди беше пречупил, когато идваха. Гъсталакът не им даваше възможността видят „Виктория“, но те не можеха да бъдат далече от нея. Чу се втори изстрел.

— Да побързаме — рече Джо.

— Добре! Още един изстрел.

— Това ми прилича на самозащита.

— Да бързаме.

И се затичаха с всички сили. Като стигнаха окрайнината на гората, видяха първо „Виктория“ на мястото си и доктора в коша.

— Какво ли се е случило? — попита Кенеди.

— Божичко! — извика Джо.

— Какво има?

— Там тълпа негри обсаждат балона!

И наистина на две мили от тях около тридесет души напираха към дънера на сикомората, като ръкомахаха, виеха и скачаха. Някои от тях, покатерили се на дървото, стигаха до най-горните клони. Опасността изглеждаше неизбежна.

— Господарят ми е загубен! — извика Джо.

— Хайде, Джо, не губи самообладание и се мери добре. Животът на четирима от тези негри е в ръцете ни. Напред!

Бяха изминали необикновено бързо една миля, когато в коша пак се гръмна. Куршумът удари един едър дявол, който се катереше по котвеното въже. Бездушният труп се търкулна по клоните и увисна на двадесетина стъпки над земята — двете му ръце и двата му крака се люшкаха във въздуха.

— Ха! — спря се Джо. — За какво ли се държи това животно?

— Няма значение — отвърна Кенеди. — Да тичаме! Да тичаме!

— Ах, господин Кенеди! — викна Джо, като се запревива от смях. — За опашката! За опашката! Маймуна! Та това са маймуни!

— Толкова по-зле! — отвърна Кенеди и се втурна сред виещото стадо.

Намериха се сред доста опасни павиани, свирепи и жестоки, ужасни наглед с кучешките си муцуни. Но няколко изстрела бързо ги прогониха — кривящата се орда побягна, като остави на земята няколко трупа.

В миг Кенеди се хвана за стълбата. Джо се промъкна в сикомората, взе да откачва котвата. Кошът се спусна до него и той лесно влезе вътре. След няколко минути „Виктория“ се издигна във въздуха и полетя на изток, носена от умерен вятър.

— Ей, че пристъп! — обади се Джо.

— Помислихме, че са те нападнали туземци.

— Не, бяха само маймуни! — отвърна докторът.

— Отдалеч разликата не е голяма, драги ми Самуел.

— Нито дори отблизо — добави Джо.

— Както и да е — продължи Фергюсън, — това маймунско нападение можеше да има най-тежки последици. Ако котвата се беше откачила от непрестанното клатушкане на дървото, кой знае къде щеше да ме отнесе вятърът!

— Какво ви казвах, господин Кенеди?

— Ти имаш право, Джо. Но в същото време, когато имаше право, ти печеше пържолите от антилопата и от гледане ми се прияждаше.

— Вярвам — обади се докторът, — антилопата има много вкусно месо.

— Можете да прецените, господине, масата е сложена.

— Уверявам ви — забеляза ловецът, — че тоя дивеч има някаква свойствена миризма, която не е никак за пренебрегване.

— Така е! Бих се хранил до края на живота си с антилопско месо — отговори Джо с пълна уста — особено с чаша грог за улесняване на храносмилането.

Джо приготви веднага питието, за което стана дума, и те го опитаха замислени.

— Досега всичко върви доста добре — каза той.

— Много добре — поправи го Кенеди.

— Е, господин Дик, съжалявате ли, че дойдохте с нас?

— Бих искал да видя кой би могъл да ми попречи! — отвърна смело ловецът.

Беше четири часа следобед. „Виктория“ срещна по-бързо течение. Местността неусетно ставаше все по-стръмна и скоро барометърът показваше хиляда и петстотин стъпки над морското равнище. Тогава докторът беше принуден да поддържа аеростата си на тая височина чрез доста силно разширение на газа и горелката гореше непрестанно.

Към седем часа „Виктория“ летеше над басейна Каниаме. Докторът веднага позна това грамадно, разорано пространство от десет мили с неговите селца, сгушени сред баобаби и кратунени дървета.

Вечерта вятърът започна да стихва и въздухът сякаш заспиваше. Докторът напразно търси някакво течение на различни височини. Като видя колко е тиха природата, той реши да пренощуват във въздуха и за по-голяма безопасност издигна балона на около хиляда стъпки. „Виктория“ висеше неподвижна. Величествено звездната нощ настъпи безмълвно.

Дик и Джо се проснаха върху удобните си легла и заспаха дълбок сън, докато докторът дежуреше. В полунощ той бе заместен от шотландеца.

— Събуди ме и при най-малката опасност — каза докторът. — И най-важното, не изпускай из очи барометъра. Той е нашият компас!

Нощта бе студена — имаше около двадесет и седем градуса^[1] разлика между дневната и нощната температура. С настъпването на мрака екна нощният концерт на животните, които жаждата и гладът прогонват от леговищата им. Разнесе се сопранът на жабите, съпровождан от воя на чакалите, а внушителният бас на лъвовете поддържаше съзвучията в тоя жив оркестър.

Сутринта, когато застана отново на поста си, доктор Фергюсън погледна компаса си и видя, че през нощта посоката на вятъра се беше променила. „Виктория“ се беше отклонила с около тридесет мили на североизток през последните два часа. Тя летеше над Мабунгуру, камениста местност, осеяна с гладки, лъскави блокове сиенит и цялата покрита със седловини. Конически канари, прилични на скалите в Карнак, стърчаха над земята като келтски гробници. Тук-таме се белееха много кости на биволи и слонове. Имаше малко дървета, като изключим гъстите гори на изток, където се притулваха няколко села.

Към седем часа една кръгла скала с размер към две мили се появи като грамадна черупка.

— На прав път сме — каза доктор Фергюсън. — Ето Жихуе ла Мкоа, където ще се спрем за малко. Искам да си набавя необходимото количество вода, нужна за горелката ми. Да опитаме да се закачим някъде.

— Има малко дървета — отговори ловецът.

— Все пак да опитаме. Джо, хвърли котвите.

Балонът почна да губи малко по малко подемната си сила и се приближи към земята. Котвите увиснаха. Една котва се заби в пукнатината на една канара и „Виктория“ остана неподвижна.

Не бива да се мисли, че докторът можеше да угаси напълно горелката си, когато спираха. Равновесието на балона беше изчислено по морското равнище. А местността ставаше все по-стръмна и по-стръмна и понеже се издигаше на шестстотин-седемстотин стъпки, балонът би се стремил да слезе по-ниско от самата повърхност. Така че трябваше да го поддържа с известно разширяване на газа. Само ако няма вятър и докторът опре коша на земята, балонът, облекчен от значителна тежест, ще запази равновесие без помощта на горелката.

На картите бяха отбелязани грамадни блата по западния склон на Жихуе ла Мкоа. Джо отиде там сам с едно буре, което събираше десетина галона. Той намери лесно означеното място, близо до едно изоставено селце, напълни бурето с вода и се върна за по-малко от три четвърти час. Нямаше нищо особено, като изключим грамадните примки за слонове. Той едва не падна в една от тях, където лежеше полуизгризан скелет.

Той донесе от своя излет нещо като мушмула, която маймуните лакомо ядяха. Докторът позна плода на дървото мбенбу, много разпространено в западната част на Жихуе ла Мкоа. Фергюсън очакваше Джо с известно безпокойство, тъй като и най-краткият престой в тая негостоприемна страна винаги го плашеше.

Натовариха лесно водата, тъй като кошът слезе почти наравно със земята. Джо успя да откачи котвата и се изкачи бързо при господаря си. Докторът засили веднага пламъка и „Виктория“ продължи въздушния си полет.

Тя се намираше на стотина мили от Казех, важно селище във вътрешността на Африка, където благодарение на едно югоизточно течение пътешествениците се надяваха да стигнат през деня. Летяха със скорост четиринадесет мили в час. Стана доста трудно да се управлява балонът. Не можеха да се издигнат твърде високо, без да се разшири много газът, тъй като местността вече се издигаше средно на три хиляди стъпки. А докторът предпочиташе да не прекалява по възможност с разширяването на газа. И тъй, той летеше много умело по извивките на доста стръмен склон и мина съвсем ниско над селата Тхембо и Тура-Велс. Последното село се намира в Униамвези, великолепна местност, където дърветата достигат най-големи размери — кактусите са същински исполини.

Към два часа, при великолепно време, под огнено слънце, което унищожаваше и най-слабото въздушно течение, „Виктория“ летеше над град Казех, разположен на триста и петдесет мили от брега.

— Ние тръгнахме от Занзибар в девет часа сутринта — каза доктор Фергюсън, като погледна бележките си — и за два дни пътуване сме изминали заедно с отклоненията близо петстотин географски мили^[2]. Капитаните Бъртон и Спик са изминали същия път за четири месеца и половина.