Жул Верн
Пет седмици в балон (17)

Седемнадесета глава

На другата сутрин, в понеделник, към шест часа сутринта слънцето се издигаше над хоризонта. Облаците се разпръснаха и ветрец освежи утрото.

Земята, цяла в ухания, отново се появи пред очите на пътешествениците. Балонът, който се въртеше на едно и също място сред противоположни ветрове, едва се беше отместил. Докторът остави газа да се свие и се спусна надолу, за да литне по̀ на север. Дълго усилията му бяха напразни. Вятърът го отнесе на запад, докато се появиха прочутите Лунни планини, които се простираха в полукръг около заострения край на езерото Танганайка. Еднообразната им верига се открояваше на синкавия кръгозор — сякаш естествена крепост, недостъпна за изследователите на Централна Африка По няколко самотни конуса се белееха вечни снегове.

— Ето ни в една неизследвана страна — каза докторът. — Капитан Бъртон е навлязъл много на запад, но не е могъл да стигне до тези прочути планини. Той дори е отричал тяхното съществуване, потвърдено от неговия спътник Спик. Твърди, че те са плод на въображението на Спик. За нас, приятели, не може да има вече никакво съмнение.

— Ще минем ли над тях? — попита Кенеди.

— Не, ако е рекъл бог. Надявам се да намеря благоприятен вятър, който да ни отнесе към екватора. Дори ще почакам, ако трябва, и ще превърна „Виктория“ в кораб, който хвърля котва при противни ветрове.

И предвижданията на доктора скоро се сбъднаха. След като опита различни височини, „Виктория“ полетя на североизток със средна скорост.

— Взели сме добра посока — каза той, като погледна компаса си — и сме само на двеста стъпки над земята при всички благоприятни условия да проучим тия непознати области. Капитан Спик, като тръгнал да открие езерото Укербуе, е минал по̀ на запад, в права посока над Казех.

— Дълго ли ще пътуваме така? — попита Кенеди.

— Може би. Нашата цел е да продължим към изворите на Нил, а трябва да прелетим повече от шестстотин мили до крайната точка, достигната от изследователите, дошли от север.

— А няма ли да слезем на земята? — попита Джо. — Само за да се поразтъпчем.

— Ще слезем, разбира се. Прочее ние трябва да пестим припасите си и затова, добри ми Дик, ще ни доставиш по пътя прясно месо.

— Когато пожелаеш, драги Самуел.

— Ще трябва да се запасим и с вода. Кой знае дали няма да бъдем отнесени към някои безводни местности? Трябва да се вземат всички мерки.

На обед „Виктория“ се намираше на 29°15’ дължина и на 3°15’ ширина. Тя прелетя над селото Уиофу, крайна северна точка на Униамвези на ширината на езерото Укереуе, което още не можеше да се види.

Тримата пътешественици решиха да слязат на земята при първия удобен случай. Трябваше да спрат за по-дълго време и да прегледат грижливо аеростата. Намалиха пламъка на горелката. Котвите, хвърлени от коша, скоро докоснаха високите треви на грамадна ливада. Отгоре тя изглеждаше покрита с ниска морава, но в действителност моравата беше висока седем-осем стъпки.

„Виктория“ докосваше тревите, без да ги свежда, като гигантска пеперуда. Не се виждаше никакво възвишение. Сякаш се разстилаше океан от зеленина, без никаква канара.

— Ще има дълго да се носим така — обади се Кенеди. — Не виждам нито едно дърво, към което бихме могли да се приближим. Ловът изглежда че ще се провали.

— Търпение, драги ми Дик. Ти не би могъл да отидеш на лов в тия треви, които са по-високи от тебе. Все ще намерим удобно място.

Това беше наистина прекрасна разходка, истинско плаване по зеленото, почти прозрачно море, леко развълнувано от вятъра. Кошът оправдаваше напълно името си^[1] и сякаш пореше вълните с тая разлика, че понякога ято пъстроцветни птици излиташе от високите треви с весели писукания. Котвите потъваха в това езеро от цветя и чертаеха бразда, която се затваряше след тях като диря след кораб.

Изведнъж балонът силно се разтърси. Котвата навярно се беше забила в пукнатината на някоя скала, скрита в гигантската морава.

— Закачихме се — обади се Джо.

— Спусни тогава стълбата — отвърна ловецът.

Не беше завършил думите си, и остър вик екна в простора, а от устата на тримата пътешественици се изтръгнаха следните изречения, прекъсвани от възклицания.

— Какво е това?

— Особен вик!

— Гледайте, движим се!

— Котвата се е откачила.

— Не е! Още се държи — обади се Джо, който дърпаше към себе си въжето.

— Скалата върви!

Тревата широко се раздвижи и скоро над нея се подаде нещо продълговато и извито.

— Змия! — обади се Джо.

— Змия! — извика Кенеди, като напълни карабината си.

— О, не! — заяви докторът. — Това е хобот на слон.

— Слон ли, Самуел?

И като каза тия думи, Кенеди се прицели.

— Чакай, Дик, чакай!

— Разбира се! Животното ни влачи на буксир!

— И в правилна посока, Джо, в правилна посока.

Слонът вървеше доста бързо и скоро излезе на една поляна, където можаха да го видят цял-целеничък. По гигантския му ръст докторът позна един самец от прекрасна порода. Той имаше два белезникави, чудно извити зъба, дълги към осем стъпки. Котвата се беше закачила здраво между тях.

Животното напразно се опитваше да се избави с хобота си от въжето, което го свързваше с коша.

— Карай! Дий! — извика Джо извън себе си от радост, като подтикваше с всички сили странния возач. — Ето още един начин да се пътува! Това не е кон, а слон, моля ви се?

— Но накъде ни води? — запита Кенеди, като размахваше карабината си, която му пареше ръцете.

— Води ни там, където искаме да отидем, Дик! Малко търпение!

— „Wig a more! Wig a more!“ — както казват селяните в Шотландия, — викаше радостният Джо. — Карай! Дий!

Слонът бързо препусна. Той размахваше хобота си наляво и надясно, а подскочеше ли, кошът страшно се друсваше. Докторът с брадва в ръка беше готов да пререже въжето, ако потрябва.

— Ще се разделим с нашата котва само в краен случай — заяви той.

Препускането със слона трая близо час и половина. Животното не изглеждаше никак уморено. Тия грамадни дебелокожи могат да изминат дълъг път и на другия ден можете да ги откриете на далечни разстояния, също като китовете, на които приличат по размери и бързина.

— Всъщност — казваше Джо — ние сме забили харпун в кит и сега правим това, което правят китоловците по време на лов.

Но едно изменение на местността принуди доктора да промени начина си на пътуване.

На север от ливадата, на около три мили, се разстилаше гъста гора от калмадори. Налагаше се балонът да се освободи от возача си.

И Кенеди бе натоварен да спре тичащия слон. Той опря на рамо карабината си. Но положението, което бе заел, не беше много удобно да улучи слона. Първият куршум, който удари в черепа, се сплеска като о желязо. Слонът сякаш нищо не усети. При гърмежа той усили своя бяг и тичаше с бързината на препускащ кон.

— Дявол да го вземе! — извика Кенеди.

— Ей че твърда глава! — възкликна Джо.

— Ще опитаме с няколко конически куршума под плешката — добави Дик, напълни внимателно карабината си и стреля.

Животното нададе страшен рев и продължи да бяга с всичка сила.

— Виждам, че трябва да ви помогна, господин Дик — каза Джо, като грабна едната пушка, — иначе няма да свършим.

И два куршума се забиха в слабините на слона. Слонът се спря, изправи хобота си и хукна с всичка сила към гората. Той клатеше грамадната си глава, а кръв шуртеше от раните му.

— Да продължим да стреляме, господин Дик.

— Стреляйте непрекъснато — добави докторът. — Ние сме на двадесет разтега от гората!

Екнаха още десет изстрела. Слонът направи страшен скок. Кошът и балонът изтрещяха, сякаш всичко се счупи. При сътресението брадвата падна от ръцете на доктора на земята. Положението ставаше много опасно. Здраво завързано, въжето на котвата не можеше нито да се развърже, нито да се пререже с ножовете на пътешествениците. Балонът се приближаваше бързо към гората. В същия миг един куршум улучи животното в окото, когато си дигаше главата. То се спря, олюля се. Коленете му се подгънаха. То извърна хълбока си към ловеца.

— Един куршум в сърцето — извика той и изпразни за последен път карабината си.

Слонът нададе отчаян предсмъртен рев. Той се изправи за миг и размаха хобота си, после се строполи с цялата си тежест върху единия си зъб, който веднага се счупи. Беше мъртъв.

— Зъбът му се счупи! — извика Кенеди. — Слонова кост, сто ливри от която струват в Англия тридесет и пет гвинеи.

— Толкова много ли! — възкликна Джо, като се спусна по котвеното въже на земята.

— Защо съжаляваш, драги ми Дик? — попита доктор Фергюсън. — Та ние не сме търговци на слонова кост! Не сме дошли тук да забогатяваме!

Джо прегледа котвата. Тя се държеше здраво за оцелелия зъб. Самуел и Дик скочиха на земята, а полуиздутият аеростат се люшкаше над трупа на слона.

— Прекрасно животно! — извика Кенеди. — Какъв исполин! Никога не съм виждал в Индия толкова грамаден слон!

— Няма нищо чудно в това, драги ми Дик. Слоновете в Централна Африка са най-хубави. Андерсеновци, Къминговци са ходили толкова много на лов за слонове в околностите на Кап, че те са се преселили към екватора, където често ще ги срещаме в многобройни стада.

— А дотогава — обади се Джо — надявам се, че ще си похапнем от това животно. Наемам се да ви приготвя вкусна вечеря от месото му. Господин Кенеди ще отиде за час-два на лов, господин Самуел ще прегледа „Виктория“, а през това време аз ще готвя.

— Добро разпределение — отвърна докторът. — Постъпи, както си решил.

— Аз пък — обади се ловецът — ще се възползувам от двата часа свобода, които Джо благоволи да ми отпусне.

— Върви, но внимавай. Не се отдалечавай.

— Бъди спокоен.

И с пушка на рамо Дик навлезе в гората. Тогава Джо се зае със службата си. Най-напред той издълба в земята трап, дълбок две стъпки. Напълни го със сухи клонки, които покриваха земята и бяха счупени от слонове, пробивали си път в гората — дирите им още личаха. Като напълни дупката, той струпа отгоре й клада, висока две стъпки, и я запали.

После се залови с трупа на слона, паднал само на десет разтега от гората. Отряза ловко хобота, който беше широк близо две стъпки, и прибави към него един от гъбестите крака на слона. Това са всъщност най-вкусните късове, като гърбицата на бизона, лапата на мечката или главата на глигана.

Когато кладата изгоря напълно отвътре и отвън, в очистения от пепел и въглени трап имаше много висока температура. Месото от слона бе увито в благоуханни листа, сложено в дъното на тая пригодена за случая пещ и покрито с топлата пепел. После Джо издигна отгоре втора клада и когато дървата изгоряха, месото бе добре опечено.

Тогава Джо извади вечерята от пещта, сложи съблазнителното месо на зелени листа и нареди вечерята на прекрасна морава. Донесе сухари, ракия, кафе и наля прясна и бистра вода от съседния ручей. Удоволствие беше да се гледа така приготвеното угощение и Джо си мислеше, без да се гордее много-много, че ще бъде още по-голямо удоволствие да се яде.

— Ей че пътуване, без да се умориш, и безопасно! — повтаряше той, — Храниш се навреме! Койката ти е под носа! Какво повече може да се иска? А този мил господин Кенеди не искаше да дойде!

Доктор Фергюсън пък преглеждаше грижливо аеростата. Той сякаш не беше пострадал от бурята. Тафтата и гутаперчата бяха издържали прекрасно. Като измери височината на местността и изчисли подемната сила на балона, той със задоволство установи, че разполага със същото количество водород. Ризата продължаваше да бъде напълно непромокаема.

Пътешествениците бяха излетели от Занзибар едва преди пет дни. Пемиканът не беше още наченат. Припасите сухари и консервирано месо бяха достатъчни за дълго пътешествие. Оставаше да се поднови само запасът вода. Тръбите и серпантината изглеждаха в отлично състояние. Благодарение на каучуковите стави те бяха издържали всички люшкания на аеростата. Като завърши прегледа, докторът се зае да подреди бележките си. Той нахвърли много сполучливо околната местност заедно с дългата ливада, която се губеше в простора, с гората от калмадори и с неподвижния балон над чудовищния труп на слона.

След два часа Кенеди се върна с низа тлъсти яребици и с бут от кошута, нещо като дива коза, от рода на най-бързите антилопи. Джо се зае да приготви тия допълнителни припаси.

— Вечерята е готова! — извика той скоро с най-приятния си глас.

Тримата пътешественици само седнаха на зелената морава. Краката и хоботът на слона им харесаха много. Пиха за Англия както винаги и чудни хавански пури пръснаха за пръв път ухание в тоя прекрасен кът. Кенеди ядеше, пиеше и говореше за четирима. Той се беше упил. Предложи сериозно на своя приятел, доктора, да се заселят в тая гора, да си направят колиба от клони и да сложат начало на рода на африканските Робинзоновци.

Единствена последица на това предложение беше, че Джо предложи да изпълнява ролята на Петкан.

Полето изглеждаше тъй спокойно, тъй пусто, че докторът реши да пренощуват на земята. Джо направи кръг от огньове — необходима преграда срещу хищните зверове. Хиените, кугуарите, чакалите, привлечени от миризмата на еленско месо, бродеха наоколо. Кенеди трябваше на няколко пъти да изпразва карабината си срещу най-дръзките посетители. Но в края на краищата нощта завърши без неприятности.