Жул Верн
Пет седмици в балон (1)

Първа глава

Голям наплив слушатели имаше на заседанието на Лондонското кралско географско дружество, площад Ватерло 3, на 14 януари 1862 година. Председателят, сър Френсис М., направи важно съобщение на почитаемите си колеги в една реч, често прекъсвана от ръкопляскания.

Този рядък образец на красноречие завърши най-после с няколко надути фрази, в които патриотизмът се лееше като порой:

— Англия е вървяла винаги начело на народите (известно е, че народите изобщо вървят начело един на друг) поради безстрашието на своите пътешественици в областта на географските открития. (Много одобрения.) Доктор Самуел Фергюсън, един от славните й синове, не ще измени на своя произход. (Викове от всички страни: „Не! Не!“) Ако този опит успее („Ще успее!“), той ще допълни и ще свърже в едно откъслечните познания на африканското картознание (бурни одобрения), а ако не успее („Никога! Никога!“), ще остане поне като един от най-смелите замисли на човешкия дух! (Бясно тропане с крака.)

— Ура! Ура! — ревна събранието, наелектризирано от тези вълнуващи думи.

— Ура за безстрашния Фергюсън! — провикна се един от най-разпалените слушатели.

Екнаха възторжени викове. Името на Фергюсън гръмна във всички уста и ние имаме основание да вярваме, че то спечели особено много, като мина през английските гърла. Заседателната зала се разтресе.

А там имаше много от тия безстрашни пътешественици, състарени, уморени, чийто жив темперамент ги бе накарал да обиколят петте части на света. Всички те, повече или по-малко, телом или духом, се бяха спасили от корабокрушения, от пожари, от томагавките на индианците, от боздуганите на диваците, от стълба на изтезанията, от стомасите на полинезийците! Но нищо не можа да спре биенето на сърцата им, докато трая докладът на сър Френсис М., а открай време той беше положително най-бляскавият ораторски успех на Лондонското кралско географско дружество.

Но в Англия възторгът не се задоволява само с думи. Той сече монети по-бързо и от машината на кралската монетна палата. Гласувано бе веднага, на самото заседание, парично насърчение за доктор Фергюсън и то достигна сумата две хиляди и петстотин лири^[1]. Размерът на сумата съответствуваше на размера на предприятието.

Един от членовете на дружеството запита председателя дали доктор Фергюсън няма да бъде официално представен.

— Докторът е на разположение на събранието — отвърна сър Френсис М.

— Нека влезе! — чуха се гласове. — Нека влезе! Добре е да видим със собствените си очи един така необикновено смел човек.

— Това невероятно предложение може да има само целта да ни въведе в заблуда! — каза стар апоплектик комодор^[2].

— Ами ако доктор Фергюсън не съществува? — подхвърли някой дяволито.

— Ще трябва да го измислим — отвърна шеговито един от членовете на това сериозно дружество.

— Кажете на доктор Фергюсън да влезе — каза простичко Френсис М.

И докторът влезе сред гръм от ръкопляскания, без да се вълнува ни най-малко.

Той беше около четиридесетгодишен мъж, обикновен на ръст и по телосложение. Силната червенина на лицето му издаваше неговия буен темперамент. Той имаше студен вид, беше с правилни черти, с голям нос, приличен на носа на кораб, като у човек, предопределен за открития. Очите му, много кротки, повече умни, отколкото смели, придаваха голям чар на лицето му. Ръцете му бяха дълги, а краката му стъпваха на земята със самоувереността на голям пешеходец.

Спокойна сериозност лъхаше от цялата външност на доктора и на човек и през ум не би му минала мисълта, че той може да бъде оръдие дори на най-невинната мистификация.

Затова виковете „ура“ и ръкоплясканията стихнаха чак когато доктор Фергюсън с любезно движение помоли за тишина. Той се отправи към приготвеното за него кресло. После прав, неподвижен, с енергичен поглед, дигна към небето показалеца на дясната си ръка, отвори уста и изрече една едничка дума:

— Excelsior!^[3]

Не! Никога неочакваното запитване в парламента на господа Брайт и Кобден, никога искането на извънредни фондове от лорд Палмерстон за укрепяване на английските канали не са имали такъв успех. Речта на сър Френсис М. беше надмината, и то много. Докторът беше едновременно величествен, голям, скромен и внимателен. Той изрази с една дума положението:

— Excelsior!

Старият комодор, присъединил се безусловно към тоя необикновен човек, поиска речта на доктор Фергюсън да бъде поместена „изцяло“ в Бюлетина на Кралското Географско дружество в Лондон.

Какъв ли беше този доктор и на какво ли начинание щеше да се посвети?

Бащата на младия Фергюсън, храбър капитан от английската марина, бе запознал сина си още от най-ранната му възраст с опасностите и приключенията на своята професия. Това чудно момче, което изглежда никога не е знаело какво е страх, бързо прояви жив дух, изследователско умение и изключителна наклонност към научния труд. Освен това то с рядко умение се справяше с трудностите. Никога нищо не го объркваше — не се смути дори когато взе за пръв път вилица, с което децата обикновено толкова рядко се справят.

Скоро въображението му пламна от четива за смели приключения и морски експедиции. Той следеше с увлечение откритията, които ознаменуваха първата половина на XIX век. Мечтаеше за славата на Мунго Парк, на Брюс, на Ксие и Льовайан, а мисля, че мечтаеше по малко и за славата на Селкърк, този Робинзон Крузо, който му се струваше, че не стои по-долу от другите.

Оставям на вас да решите дали тези наклонности са се развили през изпълнената с приключения негова младост, прекарана по четирите краища на земното кълбо. Баща му, като образован човек, непрестанно укрепваше неговия жив ум със сериозно изучаване на хидрография, физика и механика и с общи познания по ботаника, медицина и астрономия.

Когато почтеният капитан почина, двадесет и две годишният Самуел Фергюсън беше обиколил вече света. Той постъпи в бенгалския инженерен корпус и се отличи в няколко сражения. Но войнишкият живот не му допадаше. Безразлично му беше дали ще командува, а не обичаше да се подчинява. Подаде оставка и ту като ловуваше, ту като събираше растения, тръгна към северната част на индийския полуостров и го прекоси от Калкута до Сурат. Обикновена любителска разходка.

От Сурат той преминава в Австралия и взема участие в 1845 година в експедицията на капитан Стюърт, натоварен да открие онова Каспийско море, което се предполага, че съществува в централната част на Нова Холандия^[4].

Самуел Фергюсън се върна в Англия към 1850 година и обладан повече от всеки друг път от страстта към открития, придружи до 1853 година капитан Мак Клюр в експедицията, която заобиколи американския континент от Беринговия проток до нос Феруел.

Телосложението на Фергюсън издържаше отлично на различните трудности и при всеки климат. Чувствуваше се много добре сред най-големите лишения. Той беше образец на съвършения пътешественик, чийто стомах се свива или разпуска когато потрябва, краката му се удължават или скъсяват според случайната постеля, който заспива по всяко време на деня и се събужда по всяко време през нощта.

И тъй, нищо чудно тогава, че ще открием нашия неуморим пътешественик да обикаля от 1855 до 1857 година цялата Западна част на Тибет заедно с братя Шлегинтвайт и да донася от тази експедиция забележителни етнографски наблюдения.

През време на тия различни пътешествия Самуел Фергюсън беше най-дейният и най-интересният дописник на Дейли телеграф — вестник за едно пени^[5], чийто тираж достига сто и четиридесет хиляди броя дневно и едва задоволява нуждите на няколко милиона читатели. И затова докторът беше добре известен, макар че не беше член на никакъв научен институт, нито на кралските географски дружества в Лондон, Париж, Берлин, Виена или Петербург, нито на Клуба на пътешествениците, нито на Кралския политехнически институт, където неговият приятел, статистикът Кокбърн, беше главното ръководно лице.

Този учен дори му предложи един ден да разреши следната задача, с цел да му бъде приятен: като се знае числото на милите, които е изминал докторът около света, колко повече е изминала главата му от неговите крака поради разликата в радиусите? Или, като се знае числото на милите, изминати от краката и от главата на доктора, да се изчисли истинският му ръст с точност до една линия^[6].

Но Фергюсън се държеше винаги настрани от научните среди, тъй като принадлежеше към воюващата, а не към многоглаголствуващата църква. Той намираше, че използува по-добре времето си, като търси, а не като спори, като открива, а не като беседва.

Разказват, че един англичанин отишъл веднъж в Женева с намерение да види езерото. Накарали го да се качи на една от ония стари коли, в които се сяда встрани като в омнибусите^[7]; станало така, че нашият англичанин случайно седнал с гръб към езерото. Колата обиколила бавно езерото, без и през ум да му мине да се обърне поне веднъж, и той се прибрал в Лондон, възхитен от Женевското езеро.

Ала доктор Фергюсън се беше обръщал, и то неведнъж през своите пътешествия, и толкова често се беше обръщал, че бе видял много неща. В това отношение прочее той се подчиняваше на своята природа и ние имаме основателни причини да вярваме, че той беше малко фаталист, да, много правоверен фаталист, като разчиташе на съдбата и дори на провидението. Той казваше, че е по-скоро подтикван към пътешествията си, а не привличан от тях, и обикаляше света като локомотив, който не се направлява сам, а пътят го направлява.

— Аз не следвам пътя си — казваше той често, — а моят път ме следва.

И тъй, няма да се учудите на хладнокръвието, с което той посрещна ръкоплясканията на Кралското дружество. Той стоеше над тия дребнавости, тъй като не беше горделив, а още по-малко — суетен. Намираше за съвсем обикновено предложението, което бе отправил към председателя сър Френсис М., и дори не забеляза голямото впечатление, което направи.

След заседанието заведоха доктора в Клуба на Пътешествениците в Пел Мел. В негова чест там бе устроено богато угощение. Размерът на поднеслите блюда отговаряше на значението на почетната личност и есетрата на този бляскав обед беше само с три пръста по-къса от самия Самуел Фергюсън.

Пиха се много наздравици с френски вина в чест на именитите пътешественици, които се бяха прославили на африканска земя. Пиха за тяхно здраве или в тяхна памет по азбучен ред, което е напълно по английски.