Жул Верн
Пет седмици в балон (26)

Двадесет и шеста глава

През изтеклия ден „Виктория“ не беше изминала и десет мили и само за да се държи във въздуха, бяха изразходвани сто шестдесет и две кубически стъпки газ. В събота сутринта докторът даде знак за тръгване.

— Горелката може да работи само още шест часа — рече той. — Ако след шест часа не открием някой кладенец, или извор, един бог знае какво ще стане с нас.

— Слаб е вятърът тая сутрин, господарю! — каза Джо. — Но може да се засили — добави той, като видя зле прикритата тъга по лицето на Фергюсън.

Напразна надежда! Във въздуха цареше пълно затишие, едно от ония затишия, които приковават неподвижно корабите в тропическите морета. Жегата стана непоносима, а термометърът отбелязваше на сянка, под палатката, сто и тринадесет градуса^[1].

Джо и Кенеди, легнали един до друг, гледаха да заспят или поне да се унесат, за да забравят положението. Принудителното бездействие ги измъчваше. За съжаление е човек, който не може да се изтръгне от мислите си чрез труд или чрез някакво занимание. Но тук нямаше какво да наблюдават. Нямаше и какво да се предприеме. Трябваше да търпят това положение, без да могат да го подобрят.

Жаждата започваше да ги мъчи жестоко. Ракията, вместо да утоли тая властна нужда, повече я засилваше и заслужаваше напълно името си „тигрово мляко“, с което я наричат африканските жители. Оставаха само две пинти топла течност. Всеки гледаше жадно тези толкова ценни капки, но никой не смееше да потопи устни в тях. Две пинти вода сред пустинята!

Тогава доктор Фергюсън, потънал в размишления, започна да се пита правилно ли бе постъпил. Нямаше ли да бъде по-добре да беше запазил водата, която беше разложил напразно, за да се задържи във въздуха? Изминал беше малко път наистина, но какво бе спечелил от това? Дори да се намираха шестдесет мили назад под тая ширина, какво значение имаше, щом като нямаха вода? А извиеше ли вятър, той щеше да духа и там, както тук, дори тук щеше да духа по-слабо, ако беше източен! Но нали жаждата тласкаше Самуел напред! А двата галона вода, изразходвани на вятъра, щяха да стигнат за девет дни престой в пустинята! А какви промени можеха да станат за девет дни! Може би той трябваше също да запази водата и да се издигне, като хвърли баласт, само че после щеше да изгуби газ, за да слезе! А газът беше кръвта и животът на неговия балон.

Хиляди такива мисли се блъскаха в главата му, която той отпускаше на ръцете си и не я повдигаше с часове.

— Трябва да се направи едно последно усилие! — каза си той към десет часа сутринта. — Трябва да се опитам за последен път да открия някое въздушно течение, което да ни понесе! Трябва да пожертвувам последните ни средства.

И докато приятелите му дремеха, Фергюсън нагря силно водорода в аеростата. Той се наду от разширението на газа и се издигна право нагоре. Докторът напразно търси някакъв лек ветрец от сто до пет хиляди стъпки височина. Точката, от която се беше издигнал, стоеше упорито под него. Пълно затишие сякаш цареше до крайните предели на атмосферата.

Най-после водата за получаване на водород свърши. Горелката угасна. Бунзеновата батерия спря да работи, а „Виктория“ се сви и слезе бавно на пясъка, на същото място, което кошът си беше издълбал.

Беше обед. Изчисленията дадоха 19°35’ дължина и 6°81’ ширина — намираха се близо на петстотин мили от езерото Чад и на повече от четиристотин мили от западните брегове на Африка.

Когато се спуснаха на земята, Дик и Джо излязоха от тежкия си унес.

— Спираме ли? — попита шотландецът.

— Налага се — отвърна сериозно Самуел.

Другарите му го разбраха. Земната повърхнина непрестанно се снишаваше и беше на височината на морското равнище. Затова балонът стоеше в пълно равновесие и съвършено неподвижен.

Теглото на пътешествениците бе заместено с равностойно количество пясък и те слязоха на земята. Всеки потъна в собствените си мисли и няколко часа мълчаха. Джо приготви вечерята, която се състоеше от сухар и пемикан, но едва я докоснаха. Глътка гореща вода допълни тъжната вечеря.

През нощта никой не дежури, но и никой не спа. Жегата задушаваше. На сутринта беше останала само половин пинта вода. Докторът я прибра и решиха да прибягнат до нея само в краен случай.

— Задушавам се — извика скоро Джо, — жегата се увеличава! Това не ме учудва — рече той, след като погледна термометъра — сто и четиридесет градуса^[2]!

— Пясъкът пари — обади се ловецът — като изваден от пещ. И няма никакъв облак на огненото небе! Просто да полудееш!

— Да не губим надежда — рече докторът. — При тая ширина след такива големи горещини неизбежно има бури и те се извиват със светкавична бързина. Въпреки безнадеждно ясното небе могат да станат големи промени за по-малко от час.

— Но в края на краищата все щеше да има някакви признаци! — обади се Кенеди.

— Има! — отвърна докторът. — Струва ми се, че барометърът леко спада.

— Чул те господ, Самуел! Нали виждаш, че сме приковани към земята като птица с пречупени криле.

— С тая разлика все пак, драги ми Дик, че нашите криле са съвсем здрави и се надявам, че ще можем пак да ги размахаме.

— Ах, вятър! Вятър! — викна Джо. — Да можем да се доберем до някой ручей или кладенец, и нищо няма да ни липсва. Храната е достатъчна и ако имаме вода, ще чакаме спокойно цял месец! Но жаждата е жестоко нещо.

Жаждата, но и да гледаш непрестанно пустинята, също потискаше духа — нямаше никакво възвишение, никакво пясъчно хълмче, нито едно камъче, което да привлече погледа. Еднообразието досаждаше и причиняваше онова болезнено състояние, което се нарича „пустинна болест“. Невъзмутимото сухо и синьо небе и необятните жълти пясъци в края на краищата ставаха страшни. В пламтящия въздух топлината сякаш трептеше като над нажежена пещ. Духът се отчайваше пред безкрайния покой и не съзираше никаква причина това състояние да се прекъсне, тъй като безкраят е нещо като вечност.

И нещастниците, лишени от вода при палещата температура, започнаха да чувствуват пристъпи на халюцинация. Очите им се разширяваха, погледът им ставаше мътен.

Когато мръкна, докторът реши да победи това опасно състояние с бърз ход — искаше да походи по пясъчната равнина няколко часа, не за да търси нещо, а само за да върви.

— Елате — каза той на другарите си, — повярвайте ми — това ще ви оправи.

— Невъзможно — отвърна Кенеди. — Не бих могъл да пристъпя нито крачка.

— Предпочитам да поспя — рече Джо.

— Но сънят и почивката ще бъдат гибелни за вас, приятели. Борете се с това вцепенение. Хайде елате.

Докторът не можа да ги склони и тръгна сам в прозрачната звездна нощ. Първите му стъпки бяха тежки, стъпки на изтощен и отвикнал да ходи човек. Но скоро призна, че движението ще го спаси. Той вървя няколко мили на запад и вече се ободряваше, когато изведнъж му се зави свят — сякаш под него зина пропаст. Усети, че коленете му треперят. Безкрайната пустиня го уплаши. Той беше математическата точка, центърът на безкрайна окръжност, тоест нищо! „Виктория“ изчезна напълно в мрака. Докторът бе обзет от непреодолим ужас, той, невъзмутимият, безстрашният пътешественик! Поиска да се върне назад, но напразно. Извика! Нямаше дори ехо, за да му отговори, и гласът му потъна в простора като камък в бездънна пропаст. Легна на пясъка, изгубил сили, сам сред великото безмълвие на пустинята.

В полунощ докторът дойде на себе си в ръцете на своя верен Джо. Разтревожен от продължителното отсъствие на своя господар, той се спуснал по следите му, ясно отпечатани на пясъка. Намерил го в безсъзнание.

— Какво ви е, господарю? — попита той.

— Нищо, добри ми Джо. Временна слабост, това е.

— Вярно, че ви няма нищо, господарю. Но станете, опрете се на мене и да се върнем при „Виктория“.

Докторът се опря на ръката на Джо и тръгна обратно по пътя, който беше изминал.

— Не беше разумно да се излагате така, господарю. Можеше да ви оберат — пошегува се той. — Хайде да поговорим сериозно, господарю.

— Говори, слушам те!

— Трябва да вземем на всяка цена някакво решение. При нашето положение ние не можем да издържим повече от няколко дни и ако няма вятър, сме загубени.

Докторът не отговори.

— И тъй, някой от нас трябва да се пожертвува за общото спасение и напълно естествено е това да бъда аз.

— Какво искаш да кажеш? Какви са намеренията ти?

— Много прости. Да взема храна и да тръгна право напред, докато стигна някъде, което не може да не стане. В това време, ако небето ви изпрати благоприятен вятър, няма да ме чакате, ще тръгнете. Аз пък, ако стигна до някое селище, ще се справя с положението с няколко арабски думи, които вие ще ми напишете, и ще ви доведа помощ или пък ще оставя там кожата си! Какво ще кажете за моето намерение?

— То е безумно, но е достойно за благородното ти сърце, Джо. Това е невъзможно, ти няма да ни напуснеш.

— Но в края на краищата все трябва да се предприеме нещо. Това не може с нищо да ви навреди, защото, повтарям ви, вие няма да ме чакате, а пък аз и при най-лошия случай може да успея!

— Не, Джо, не! Да не се разделяме! Това ще бъде още една мъка към другите. Писано е било да стане така, а навярно е писано, че по-късно ще бъде другояче. И така, да чакаме покорно.

— Добре, господарю, но ви предупреждавам едно: давам ви още един ден, няма да чакам повече. Днес е неделя, или по-скоро понеделник, защото е един часът сутринта. Ако във вторник не тръгнем, ще си опитам щастието. Решението ми е безвъзвратно.

Докторът не отговори. Скоро стигна коша и легна вътре до Кенеди. Ловецът не продума, но това не означаваше, че спи.