Жул Верн
Пет седмици в балон (3)

Трета глава

Доктор Фергюсън имаше приятел. Не някое друго аз, някой alter ego; не може да съществува приятелство между две напълно еднакви същества.

Но ако и да имаха различни качества, наклонности и темпераменти, това никак не ги смущаваше и Дик Кенеди и Самуел Фергюсън живееха в пълно разбирателство.

Дик Кенеди беше шотландец в пълния смисъл на думата, открит, решителен, упорит. Живееше в градчето Лит, до Единбург, истинско предградие на „Старата пушалня“^[1]. Понякога ловеше риба, но навсякъде и винаги беше решителен ловец — нищо чудно за едно дете на Каледония, скитало из планините Хайландс. Известен беше като изключителен стрелец с карабина. Той не само разсичаше куршумите върху острието на нож, но ги и режеше на две толкова равни половини, че като ги претеглеха след това, не можеха да намерят осезаема разлика.

Лицето на Кенеди напомняше много на лицето на Халбърт Глендининг, както го е описал Валтер Скот в „Манастирът“. Ръстът му надвишаваше шест английски стъпки^[2]. Строен и подвижен, той изглеждаше надарен с херкулесовска сила. Лицето му беше силно обгоряло от слънцето, очите — живи и черни, от него лъхаше вродена смелост и решителност, с други думи, нещо добро и сърдечно в цялата му външност предразполагаше към шотландеца.

Двамата приятели се запознаха в Индия, по времето когато и двамата служеха в един и същи полк. Докато Дик ходеше на лов за тигри и слонове, Самуел ходеше на лов за растения и насекоми. Можеше да се каже, че и двамата бяха опитни в своята работа и не едно рядко растение стана плячка на доктора, което е равносилно да се сдобиеш с чифт слонови зъби.

Двамата младежи никога нямаха случай да си спасят един другиму живота, нито да си направят някаква услуга. На това се дължеше неизменното им приятелство. Съдбата понякога ги разделяше, но дружбата винаги ги свързваше.

След завръщането им в Англия често ги разделяха далечните експедиции на доктора. Но върнеше ли се, той винаги отделяше няколко седмици от времето си за своя приятел, шотландеца.

Дик разговаряше за миналото, Самуел подготвяше бъдещето: единият гледаше напред, другият назад. На това се дължеше неспокойният дух на Фергюсън и пълното спокойствие на Кенеди.

След пътешествието си в Тибет докторът не говори близо две години за нови експедиции. Дик предположи, че неговата наклонност към пътешествия и жаждата му за приключения са стихнали. Беше възхитен. Това, мислеше си той, рано или късно щеше да завърши зле. Колкото и добре да познаваш хората, не можеш да пътуваш безнаказано сред людоеди и хищни зверове. И Кенеди караше Самуел да престане да пътешествува, тъй като е направил достатъчно за науката, а още повече, за да заслужи човешката благодарност.

Докторът не отговаряше нищо. Той стоеше замислен, после се залавяше с тайни изчисления, като прекарваше цели нощи над цифрите, и дори правеше опити с някакви особени уреди, които никой не познаваше. Личеше, че някаква велика мисъл зрее в мозъка му.

„Над какво ли може да умува толкова?“ — питаше се Кенеди, когато неговият приятел го напусна през месец януари, за да се завърне в Лондон.

И научи това една сутрин от статията на Дейли телеграф.

— Божичко! — викна той. — Луд! Безумен! Да премине Африка с балон! Само това липсваше! Ето значи какво е обмислял от две години!

Заменете всички тези удивителни с юмруци, здраво удряни в главата, и ще имате представа в какво състояние се намираше добрият Дик, докато говореше така.

А когато неговата икономка, старата Елспет, се опита да му подхвърли, че това може да е някаква измама, той каза:

— Хайде де! Познавам си човека! Само той може да измисли такова нещо! Да пътува във въздуха! Ето, че сега завижда на орлите! Не, това в никакъв случай няма да стане! Ще съумея да му попреча! Ха! Ако сега го оставят, някой прекрасен ден ще литне за луната!

Същата вечер Кенеди, разтревожен и сърдит, взе влака на железопътната станция и на следния ден пристигна в Лондон.

След три четвърти час една двуколка го свали пред къщичката на доктора, Сохо скуер, Грик стрийт. Той изкачи стълбата и извести за своето пристигане с пет здрави удара по вратата.

Самият Фергюсън му отвори.

— Дик? — каза той, без да се зачуди много.

— Да, самият Дик — отговори бързо Кенеди.

— Как, драги ми Дик, ти в Лондон, по време на зимния лов!

— Да, в Лондон.

— И за какво си дошъл?

— За да осуетя една неокачествима глупост!

— Глупост ли? — попита докторът.

— Истина ли е това, което пише в тоя вестник? — продължи Кенеди, като му подаде броя на Дейли телеграф.

— Ах! За това ли говориш? Тия вестници са много несдържани! Но седни де, хайде седни, драги Дик.

— Няма да седна. Ти наистина ли си решил да предприемеш това пътешествие?

— Наистина. Приготовленията вървят добре и аз…

— Къде са тези приготовления, за да ги разкъсам? Къде са, да ги направя на парчета?

Почтеният шотландец действително се ядосваше.

— Успокой се, драги Дик — подзе докторът — Разбирам твоя гняв. Ти ми се сърдиш, че още не съм те запознал с новите си проекти.

— И той нарича това проекти!

— Бях много зает — продължи Самуел, без да позволи на Дик да го прекъсне, — имах много работа! Но бъди спокоен, нямаше да замина, без да ти се обадя…

— О! Пет пари не давам за…

— Защото имам намерение да те взема със себе си.

Шотландецът направи скок, на който би завидяла и дива коза.

— Ха! — възкликна той. — Да не искаш да затворят и двама ни в болницата Бетлем^[3]?

— Разчитах напълно на тебе, драги ми Дик, и те предпочетох пред много други.

Кенеди стоеше съвсем смаян.

— Като ме изслушаш за десет минути — продължи спокойно докторът, — ще ми благодариш.

— Сериозно ли говориш?

— Много сериозно.

— Ами ако откажа да те придружа?

— Ти няма да откажеш.

— Ами ако все пак откажа?

— Ще замина сам.

— Да седнем — предложи ловецът — и да поговорим спокойно. Щом престанеш да се шегуваш, заслужава да поспорим.

— Да поспорим, като закусваме, ако нямаш нищо против, драги Дик.

Двамата приятели седнаха един срещу друг пред една масичка с куп сандвичи и грамаден чайник помежду им.

— Драги ми Самуел — започна ловецът, — проектът ти е безумен! Той е неизпълним! Той е напълно лекомислен и неосъществим!

— Ще видим това, след като направим опита.

— Но тъкмо това не трябва, не бива да се прави опит.

— Защо, моля?

— Ами опасностите, а най-различните пречки?

— Пречките — отвърна сериозно Фергюсън — са създадени, за да бъдат преодолявани. А опасностите, кой може да помисли, че ще ги избегне? Всичко в живота е опасност. Може да е много опасно да седиш край масата или да си сложиш шапката на главата. Трябва всъщност да гледаме на това, което ще се случи, като на нещо, което се е случило вече, и да виждаме в бъдещето само настоящето, тъй като бъдещето е само малко отдалечено настояще.

— Тъй ли! — възкликна Кенеди, като дигна рамене. — Ти си бил винаги фаталист!

— Винаги, но в добрия смисъл на думата. Да не се грижим за това, което ни е отредила съдбата, и да не забравяме никога нашата хубава английска поговорка: „Комуто е писано да бъде обесен, никога няма да се удави!“

Кенеди нямаше какво да отговори, но това не му попречи да продължи с куп възражения, които не е трудно да си представи човек, но са много дълги, за да бъдат дадени тук.

— Но в края на краищата — каза той след цял час спор, — ако искаш на всяка цена да преминеш Африка, ако това е необходимо, за да бъдеш щастлив, защо да не тръгнеш по обикновените пътища?

— Защо ли? — разпали се докторът. — Защото досега всички опити са пропаднали! Защото от Мунго Парк, убит на Нигер, до Фогел, изчезнал във Вадаи, от Удней, умрял в Мурмур, от Клапертън, умрял в Сакату, до французина Мезая, разкъсан на парчета, от майор Ленг, убит от туарегите, до Рошер от Хамбург, съсечен в началото на 1860 година, много жертви са вписани в списъка на африканските мъченици! Защото да се бориш срещу стихиите, срещу глада, жаждата, треската, Срещу хищните зверове и още хищните племена е невъзможно! Защото това, което не може да се направи по един начин, трябва да се постигне по друг! И най-сетне, защото там, където не можеш да минеш по средата, трябва да заобиколиш или да минеш отгоре.

— Не се отнася само да минеш отгоре! — забеляза Кенеди — Но да минеш отвисоко!

— Та какво от това! — възрази най-хладнокръвно докторът. — Какво страшно има тук? Знаеш много добре, че съм взел всички мерки, за да няма опасност балонът ми да падне. Тъй че, ако стане някаква повреда, аз ще се намеря на земята в положението, в което са били всички пътешественици. Но моят балон няма да се повреди, за това не трябва и да се мисли.

— Напротив, точно за това трябва да се мисли!

— Не, драги ми Дик. Аз смятам да не се разделям с него, преди да стигна западния бряг на Африка С него всичко е възможно. Без него ще изживея опасностите и пречките, присъщи на всяка такава експедиция. С него няма да се боя нито от пек, нито от порои, нито от бури, нито от самума, нито от нездравословния климат, нито от дивите животни, нито от хората! Ако ми е много горещо, издигам се нагоре. Ако ми е студено, спускам се. Срещна ли планина, ще я прелетя, пропаст — ще я премина, река — ще я прекося, буря — ще се издигна над нея, порой — ще литна над него като птица! Ще се движа, без да се уморя, ще се спирам, без да имам нужда от почивка! Ще се вия над непознати градове! Ще летя бързо като ураган ту в най-големите висини, ту на сто стъпки над земята и картата на Африка ще се разстила пред очите ми в най-големия атлас на света!

Добрият Кенеди започваше да се вълнува и все пак гледката, която изникваше пред очите му, го замайваше. Той наблюдаваше Самуел с възхищение, но и със страх чувствуваше вече, че се люшка в простора.

— Почакай — каза той — Чакай, драги ми Самуел, да се разберем. Значи ти си намерил начин за управляване на балоните?

— О, ни най-малко. Това е празна мечта.

— Но в такъв случай ти ще отидеш.

— Където пожелае провидението. Но все пак от изток на запад.

— Как така?

— Разчитам на пасатите, а тяхната посока е неизменна.

— Наистина! — съгласи се Кенеди, след като поразмисли. — Пасатите… разбира се… в края на краищата може… има нещо…

— Има нещо ли! Не, добри ми приятелю, има всичко. Английското правителство ми даде на разположение един транспортен кораб. Уговорено е също три-четири кораба да кръстосват край западния бряг по времето, когато ще се очаква моето пристигане. Най-късно след три месеца ще бъда в Занзибар, където ще напълня своя балон, и оттам ние ще литнем…

— Ние! — възкликна Дик.

— Пак ли ще ми направиш някое възражение? Говори, приятелю Кенеди.

— Възражение ли? Имам хиляди възражения. Но между другото, кажи ми, ако имаш намерение да разглеждаш местността, ако смяташ да се издигаш и да се спускаш, когато пожелаеш, ти не ще можеш да правиш това, без да губиш газ. Досега това е единственият начин, който се е прилагал, и винаги е пречил за дълги пътешествия в атмосферата.

— Драги ми Дик, ще ти кажа само едно: няма да загубя нито един атом, нито една молекула от моя газ.

— И ще се спускаш, когато пожелаеш?

— Ще се спускам, когато пожелая.

— Как ще стане това?

— Това е моя тайна, приятелю Дик. Имай доверие в мене и нека моят девиз „Excelsior!“ бъде и твой.

— Добре де, „Excelsior!“ — съгласи се ловецът, който не знаеше нито дума латински.

Но той беше твърдо решил да направи всичко възможно, за да попречи на своя приятел да замине. Престори се, че е съгласен с него, и реши само да наблюдава. А Самуел отиде да следи за приготовленията.