Жул Верн
Пет седмици в балон (39)

Тридесет и девета глава

През тоя мрачен понеделник доктор Фергюсън с удоволствие разказа на своите спътници хиляди подробности за страната, която преминаваха. Доста равната повърхнина не пречеше никак на полета им. Едничката грижа на доктора се дължеше на проклетия североизточен вятър, който духаше яростно и го отклоняваше от ширината на Тимбукту.

Нигер тече на север до Тимбукту, извива се като грамаден водоскок и влива разлените си води в Атлантическия океан. В тоя завой местността е много разнообразна — ту пищно плодородна, ту напълно безплодна. След царевичните ниви идат пустинни равнини, а след тях — грамадни пространства, обрасли с жълтуга. Всички видове водни птици — пеликани, диви патици, рибари — живеят на многобройни ята край потоците и речните ръкави.

От време на време се мяркаше някой туарегски лагер: мъжете си стояха под кожените шатри, а жените гледаха външната работа: дояха камилите си и пушеха с големи лули.

На 20 сутринта „Виктория“ летеше над мрежа заплетени канали, потоци реки — преплели се бяха всички притоци на Нигер. Много от тия канали, покрити с буйна трева, приличаха на тучни ливади. Докторът пак откри пътя на Барт, когато той се спуснал по реката, за да стигне до Тимбукту. Широк осемстотин разтега, Нигер течеше между два бряга, богати с кръстоцветни растения и с тамаранди. Стада скачащи газели заплитаха пръстеновидните си рога във високите треви, сред които ги дебнеха безмълвно алигатори.

Дълги върволици магарета и камили, натоварени със стоки от Джене, изчезваха под хубавите дървета. Скоро при един завой на реката, изникнаха ниски, амфитеатрално разположени къщи. По терасите и покривите беше струпано всичкото сено, окосено наоколо.

— Кабра! — извика радостен докторът. — Пристанището на Тимбукту! Няма и пет мили оттука до града!

— Вие сте доволен, нали, господарю? — попита Джо.

— Възхитен съм, момчето ми.

— Добре, всичко се нарежда както трябва.

И наистина в два часа царицата на пустинята, тайнственият Тимбукту, който като Атина и Рим е имал свои школи учени и философи, се разстла под погледите на пътешествениците. Фергюсън следеше и най-малките му подробности върху плана, начертан собственоръчно от Барт, и видя, че той е напълно точен.

Градът представлява грамаден триъгълник сред необятна равнина от бял пясък. Върхът му е на север и прониква в един кът на пустинята. Наоколо цари пустош — мержелееха се стръкчетата трева, дребни мимози и хилави дръвчета. А Тимбукту — представете си струпани топчета и зарове — така изглежда той от птичи полет. Доста тесните улици са оградени с къщи само с приземен етаж от печени на слънцето тухли и с колиби от слама и тръстика — едни островърхи, други квадратни. На терасите лениво се изтягаха няколко туземци в ярки одежди, с копие или мускет в ръка. По това време не се виждаха никакви жени.

— Казват, че жените били хубави — забеляза докторът. — Виждате трите минарета на трите джамии, останали самички сред толкова други. Градът е изгубил много от някогашното си величие! На върха на триъгълника се издига джамията Санкор със своите галерии, поддържани от сводове с доста чист рисунък. По-далеч, край квартала Сане Гунгу, е джамията Сиди Яхия и няколко двуетажни къщи. Не търсете нито дворци, нито паметници. Шейхът е обикновен търговец и царските му покои са кантора.

Градът изглеждаше изоставен. От него лъхаше прилепчивата небрежност в градовете, които замират. Грамадни купчини развалини се издигаха в предградията и образуваха заедно с пазарния хълм единствените възвишения.

Понесени от пустинния вятър, пътешествениците продължиха да летят до лъкатушното течение на реката и скоро Тимбукту се превърна само в бегъл спомен от тяхното пътешествие.

— А сега — каза докторът — нека небето ни носи, където си иска!

— Дано само да бъде на запад! — заяви Кенеди.

— Ами! — обади се Джо. — Ако трябва да се върнем в Занзибар по същия път и да прелетим океана чак до Америка, пак няма да се уплаша особено много!

— Преди всичко трябва да можем да направим това, Джо.

— А какво ни липсва?

— Газ, момчето ми. Подемната сила на балона чувствително намалява и ще трябва да пестим много водорода, за да стигнем до брега. Дори ще бъда принуден да хвърлям баласт. Много сме тежки.

— Ето какво значи да не правиш нищо, господарю! Щом лежи по цял ден в койката си като безделник, човек надебелява и става тежък. Лентяйско е нашето пътешествие и като се завърнем, ще бъдем тлъсти и дебели.

— Ето ти разсъждения, достойни за Джо — отвърна ловецът. — Но почакай края. Знаеш ли какво ни е отредило небето? Ние сме още далеч от края на нашето пътешествие. В коя част на африканското крайбрежие мислиш, че ще попаднем, Самуел?

— Много ми е трудно да ти отговоря, Дик. Ние сме на произвола на много променливи ветрове. Във всеки случай ще се чувствувам щастлив, ако попаднем между Сиера Леоне и Портендик. Там има места, където ще срещнем приятели.

— И с удоволствие ще им стиснем ръка. Но следваме ли поне желаната посока?

— Не напълно, Дик, не напълно. Ние се носим на юг и летим към изворите на Нигер.

— Прекрасен случай да ги открием, ако не са открити още — обади се Джо. — Не бихме ли могли в краен случай да му открием други извори?

— Не, Джо. Но бъди спокоен, надявам се, че няма да стигнем чак дотам.

Привечер докторът изхвърли последните торби баласт. „Виктория“ се издигна. Горелката, макар че работеше с пълен пламък, едва поддържаше балона. Тогава той се намираше на шестдесет мили южно от Тимбукту, а на сутринта се събуди над бреговете на Нигер, близо до езерото Дебо.