Жул Верн
Пет седмици в балон (33)

Тридесет и трета глава

На следния ден, 13 май, пътешествениците проучиха най-напред брега, на който се намираха. Той беше като островче с твърда почва сред грамадно блато. Около тая твърда суша се издигаха тръстики, високи колкото европейски дървета, и се простираха, докъдето стигаше погледът. В тия непроходими блата „Виктория“ се намираше в безопасност. Трябваше да се пазят само откъм езерото. Необятната водна площ се разширяваше, особено на изток, и нищо не се виждаше на хоризонта — нито континент, нито острови.

Двамата приятели не се решаваха още да заговорят за нещастния си другар. Кенеди пръв сподели своите предположения с доктора.

— Джо може да не е загинал — каза Дик. — Той е опитен момък и е рядък плувец. Колко леко преплува Фрайт оф Форт в Единбург. Ще го видим пак. Кога и как, не зная. Но и ние от своя страна трябва да направим всичко възможно, за да му помогнем да ни намери.

— Чул те господ, Дик! — отвърна развълнуван докторът. — Ние ще направим всичко, за да намерим нашия приятел! Но да се оправим най-напред. Да освободим първо „Виктория“ от външната риза, която е вече излишна. Така ще се облекчим от значителен товар — от шестстотин и петдесет ливри, — а това си заслужава труда.

Докторът и Кенеди се заловиха за работа. Те изпитаха големи трудности. Трябваше да късат парче по парче извън редно здравата тафта, да я режат на тесни ивици, за да я измъкнат от плетките на мрежата. Цепнатината от клюновете на хищните птици беше дълга няколко стъпки.

Тая работа им отне най-малко четири часа. Но накрая вътрешният балон бе напълно освободен и изглежда никак не беше пострадал. „Виктория“ намаля с една пета. Разликата бе доста чувствителна и Кенеди се учуди.

— Ще издържи ли? — обърна се той към доктора.

— Не се безпокой за това, Дик. Ще възстановя равновесието и ако бедният ни Джо се завърне, ще продължим заедно ежедневния си полет.

— Ако не се лъжа, Самуел, когато падахме, намирахме се близо до някакъв остров.

— Наистина и аз си спомням това. Но този остров, като всички острови в Чад, е навярно населен с пирати и убийци. Тия диваци вероятно са били свидетели на нашата злополука и попадне ли Джо в ръцете им, какво ще стане с него, ако суеверието не го спаси?

— Повтарям ти, че ще се спаси. Вярвам в неговата хитрост и в ума му.

— И аз разчитам на това. Сега, Дик, ти ще отидеш на лов наоколо, но без да се отдалечаваш много. Налага се да възстановим храната, по-голямата част от която пожертвувахме.

— Добре, Самуел. Няма да се бавя много.

Кенеди взе двуцевна пушка и тръгна през високата трева към доста близка гора. Честите изстрели подсказаха скоро на доктора, че ловът ще бъде обилен.

През това време Фергюсън се зае да опише запазените предмети в коша и да установи равновесието на втория аеростат. Оставаха около тридесет ливри пемикан, малко чай и кафе, галон и половина ракия, съвсем празен сандък за вода. Всичкото сушено месо бе изчезнало.

Докторът знаеше, че със загубата на водорода в първия балон подемната сила се беше намалила с около деветстотин ливри. И той трябваше да възстанови равновесието въз основа на тая разлика. Новата „Виктория“ имаше шестдесет и седем хиляди кубически стъпки обем и съдържаше тридесет и три хиляди четиристотин и осемдесет кубически стъпки газ. Апаратът за разширяване на водорода изглеждаше в добро състояние: батерията и серпантината не бяха повредени. И тъй подемната сила на новия балон беше около три хиляди ливри. Като събра тежестта на апарата, на пътешествениците, на водата, на коша и на принадлежностите му и като добави петдесет галона вода и сто ливри прясно месо, докторът получи кръглото число две хиляди осемстотин и тридесет ливри. Можеше да вземе сто и седемдесет ливри баласт за непредвидени случаи и аеростатът щеше да бъде тогава в равновесие с околната атмосфера.

Той взе всички мерки последователно и замени тежестта на Джо с допълнителен баласт. Целият ден мина в тия приготовления и те свършиха, когато Кенеди се върна. Ловецът дойде с добър лов. Носеше цял товар гъски, диви патици, бекасини, червеноглави маници и буличета. Залови се да изчисти дивеча и да го опуши. Всяка птица бе забодена на тънка пръчка и провесена над огън от зелени клони. Когато Кенеди сметна, че дивечът е добре опушен, а той разбираше добре от тая работа, прибра го в коша.

На следния ден ловецът трябваше да попълни запасите си.

Вечерята свари пътешествениците на работа. Вечеряха пемикан, сухари и чай. След като възбуди апетита им, умората ги приспа. При дежурството си всеки се взираше в мрака и понякога му се струваше, че долавя гласа на Джо. Уви! Гласът, който искаха да чуят, се намираше много далеч! При първите слънчеви лъчи докторът събуди Кенеди.

— Дълго мислих какво да направим, за да намерим нашия другар — каза му той.

— Каквото и да решиш, Самуел, аз съм съгласен. Говори.

— Преди всичко трябва да се обадим на Джо.

— Разбира се! Добрият момък може да си помисли, че сме го изоставили!

— Той ли! Той ни познава много добре! Никога такава мисъл не би му минала през ума, но трябва да разбере къде се намираме?

— Как така?

— Ще се качим в коша и ще се издигнем във въздуха.

— Ами ако вятърът ни отвлече?

— Няма такава опасност за щастие. Виж, Дик, вятърът ни връща над езерото и това обстоятелство, което вчера щеше да бъде опасно, днес ще бъде благоприятно. Ние трябва да гледаме само да се задържим през целия ден над необятната водна шир. Джо положително ще ни види там, където погледите му ще бъдат непрестанно насочени. Може би даже ще успее да ни обади къде се намира.

— Ако е сам и свободен, положително ще направи това.

— Даже и да не е свободен — продължи докторът. — Туземците нямат обичай да затварят пленниците си и той ще ни види и ще разбере, че го търсим.

— Но ако най-после не открием никакъв знак — подзе Кенеди, — защото трябва да предвидим всички случаи, ако не е оставил никаква диря след себе си, какво ще правим?

— Ще се опитаме да се върнем над северния край на езерото, като летим така, че да се виждаме, колкото се може повече. Там ще чакаме, ще изследваме крайбрежието, ще претърсим бреговете, до които Джо положително ще се опита да се добере, и не ще напуснем тоя край, преди да сме направили всичко, за да го намерим.

— Да тръгваме тогава — предложи ловецът.

Докторът определи точно местоположението на островчето, което щеше да напусне. Той изчисли по картата си и по местоположението му, че то се намира на северния бряг на Чад, между град Лари и село Инжемени, които беше посетил майор Денхам. През това време Кенеди попълни запаса прясно месо. Макар че по околните блата имаше следи от носорози, ламантини и хипопотами, не срещнаха нито едно от тия грамадни животни. В седем часа сутринта котвата бе откачена от дървото с големи усилия, а бедният Джо се справяше толкова лесно с тая работа. Газът се разшири и новият балон „Виктория“ се издигна на двеста стъпки във въздуха. Той се завъртя в началото неуверено около себе си. Но после доста силно течение го подхвана и го понесе над езерото и след малко той полетя със скорост двадесет мили в час.

Докторът поддържаше непрестанно между двеста и петстотин стъпки височина, Кенеди често стреляше с карабината си. Пътешествениците се приближаваха дори непредпазливо над островите, претърсваха с поглед горите, храстите, гъсталаците, взираха се навсякъде, където някоя сянка или пък някоя пукнатина в канарите можеше да подслони техния другар. Спускаха се към дългите пироги, които браздяха езерото. Видеха ли ги, рибарите се хвърляха във водата и се връщаха бързо на острова си, без да прикриват ни най-малко своя страх.

— Няма нищо — каза Кенеди, след като търсиха два часа.

— Търпение, Дик, и да не се отчайваме. Навярно сме близо до мястото на произшествието.

В единадесет часа „Виктория“ бе изминала деветдесет мили. Тогава срещна ново течение, което под почти прав ъгъл я носи около шестдесет мили на изток. Тя се виеше над много голям и гъсто населен остров — докторът реши, че трябва да е остров Фарам, където се намира столицата на бидиомахите. Той очакваше, че Джо ще изскочи от някой храст, ще се затича, ще го извика. Ако беше свободен, лесно щяха да го отвлекат. Ако беше пленник, щяха да го спасят по същия начин, по който спасиха мисионера, и той скоро щеше да се присъедини към приятелите си. Но никой не се появи, никой не се мярна! Просто да се отчаеш.

В два часа и половина се появи Тангалия, село, разположено на източния бряг на Чад, крайната точка, достигната от Денхам по време на пътешествието му.

Докторът започна да се безпокои от постоянната посока на вятъра. Чувствуваше, че лети на изток, че се носи към центъра на Африка, към безкрайните пустини.

— Трябва непременно да спрем — каза той — и дори да слезем на земята. Най-много заради Джо ще трябва да се върнем над езерото. Но преди това нека се опитаме да намерим противоположно течение.

Повече от час той търси на различни височини. „Виктория“ продължаваше да се отклонява към сушата. Но за щастие на хиляда стъпки височина много силен вятър я понесе на северозапад.

Невъзможно беше Джо да е останал на някой остров в езерото. Той положително би намерил начин да се обади. Навярно е бил извлечен на сушата. Така си помисли докторът, като видя пак северния бряг на Чад. А да се предположи, че Джо се е удавил — недопустимо е. Но една ужасна мисъл мина през ума на Фергюсън и на Кенеди: има много каймани в тоя край! Но никой не се реши да изкаже своя страх. Ала той ги обзе така силно, че докторът каза без всякакви заобикалки:

— Крокодилите се срещат само по бреговете на островите и на езерото. Джо е достатъчно ловък, за да ги избегне. Прочее те не са тъй опасни и африканците се къпят безнаказано, без да се боят от тях.

Кенеди не отговори. Предпочиташе да не разглежда тая ужасна възможност.

Докторът забеляза град Лари към пет часа вечерта. Жителите му събираха памук пред колиби, оплетени от тръстика, сред чисти и грижливо поддържани, оградени памукови полета. Имаше около петдесет колиби в лека падина сред равнина, която се разстилаше между ниски планини. Силният вятър носеше балона по-напред, отколкото докторът желаеше. Но той промени за втори път посоката му и го върна точно на мястото, откъдето бяха тръгнали, на същото това твърдо островче, където прекараха миналата нощ. Но котвата не срещна клоните на дървото, а се закачи за жилава купчина тръстика, примесена с гъста блатна тиня. Докторът с мъка задържаше аеростата, но с настъпването на нощта вятърът стихна и двамата приятели бдяха заедно, почти отчаяни.