Кара Локуд
И да, и не (9)

Девета глава

Сега искам да ви кажа, че бях съвсем наясно кой е правилният и морален отговор на този въпрос. И все още го знам. Отговорът е „Не“. С главно „Н“. Не се ходи току-така на питие насаме със сгодени мъже, независимо от това колко са привлекателни. Отговорът трябва да е „Не“. Абсолютно и непоколебимо „Не“. Знаех го много добре, без никакво съмнение.

И въпреки това казах „да“.

Някак си бях успяла да си внуша, че причината, поради която казах „да“, няма нищо общо с факта, че Ник ме привлича безумно. Даже се бях убедила, че съм се съгласила, защото след този тежък ден заслужавам едно питие. Просто си казах, че след такъв ден имам много силно желание да изляза някъде и да се позабавлявам, както правят всички нормални хора.

Все пак се смятах за възрастен и отговорен човек, който е наясно с поведението си и може да си наложи някакъв самоконтрол, независимо от едно-две невинни питиета. В края на краищата не бях на пубертетско парти, без да знам колко алкохол мога да пия. Предпочитам да мисля за себе си като за сдържан и улегнал човек, който умее да се контролира.

Чувам как някъде Даян се присмива на тези ми разсъждения. Направо не може да си поеме дъх от смях.

Добре, де, не съм точно такава. Поне не и през цялото време. И точно в този момент виждам една голяма празнина в логиката си, а именно че няма от какво да се притеснявам и да направя още една крачка по пътя на изкушението, защото така или иначе ще се стигне до момент, от който не мога да продължа нататък.

Искате да знаете какво стана в действителност ли? Нямам желание да ви кажа, но смятам, че заслужавате да научите. Особено ако ме слушате от самото начало.

Ник реши, че ще е тъпо и двамата да ходим с колите си до центъра, и да търсим място за паркиране, затова дойде с мен до нас и аз си оставих колата. След това той ме закара с джипа си. Голяма червена кола, която според мен много добре отговаряше на неговата личност. Седнах на предната седалка и въпреки че беше толкова широко, през цялото време имах чувството, че коляното ми ще се докосне до неговото.

Вече бях обзета от паниката на човек, който осъзнава, че е хванат да върши нещо нередно. Независимо колко дребно е въпросното нещо.

Майка ми винаги е казвала, че в нашето семейство това чувство се предава по наследство. И винаги си мислим, че дребното лошо нещо, което сме направили, е някаква огромна злина.

Ето сега например не знаех кога се очаква Дарла да се върне в града, но във всеки един момент имах чувството, че ще се натъкнем на нея. Погледнах Ник, а той изглеждаше поразително спокоен, което ми даде известна увереност, че не се очаква да бъдем спипани. От друга страна, малко ме озадачи фактът, че той се държи така, все едно не вършим абсолютно нищо нередно.

Спряхме точно пред един търговски център, така че стотици хора ни видяха да слизаме. Разгледах тълпата, но не открих познати лица. Макар да бях убедена, че това няма никакво значение, тъй като ще бъда спипана всеки момент. Нямаше начин да не стане така.

Влязохме в един ирландски бар, най-любимия на Ник, както той ме осведоми. Каза ми, че е голям почитател на футбола и идвал често тук да гледа мачовете от европейските първенства. Този факт като че ли му придаде още повече изтънченост в моите очи.

 

 

Ник си проправи път през тълпата и отиде директно на бара, където поръча питиетата ни. На мен винаги ми отнемаше поне двайсет минути да привлека вниманието на бармана.

По време на краткото му отсъствие тълпата се беше сгъстила още повече и стената от тела ни избутваше към ъгъла. Отпих от водката, решавайки, че тази вечер за по-сигурно ще съм само на едно питие.

— Това не е ли пожароопасно — извиках.

— Какво? — каза Ник, навеждайки се към мен.

Повторих думите си. Стори ми се, че се засмя, но не чух нито звук. Помислих, че може би ми отговаря нещо, защото устните му се движеха, но не успях да разбера какво.

— Какво?

— Възможно е — извика в отговор той, — но повечето от колегите идват тук през уикенда, така че ако избухне пожар, ще си на най-безопасното място.

Кимнах разбиращо. В този момент някакъв мъж го потупа по гърба с думите:

— Ник, човече, къде се губиш!

Мъжът беше тъмнокос и толкова едър, че според мен би могъл да убие някого и с голи ръце.

— Хуан, ах, ти дявол такъв! — Ник стисна здраво ръката му. — Запознай се с Лорън. Лорън, този човек е най-ценният пожарникар в цял Остин.

— Не му вярвай! Той винаги влиза в огъня последен и пръв излиза!

Харесах Хуан. И то много. Но все пак неговата поява малко ме разтревожи. Той явно познаваше добре Ник и без съмнение знаеше, че е сгоден, но не му се стори странно да го вижда в компанията на непозната жена в събота вечер, и то в някакъв бар. Не знаех какво да си мисля за това. От една страна, жените се лепяха на Ник, където и да отидеше, така че явно това не беше необичайна гледка. От друга страна, може би Хуан знаеше, че Ник не би изневерил на годеницата си, независимо от жените, които му се лепяха.

Но той все пак ме беше поканил да излезем. Не можех да си го обясня с нищо невинно, колкото и да се опитвах.

Изгълтах на един дъх остатъка от питието си. Наречете го нерви или пристъп на вина. Но имах нужда от нещо подсилващо, а в такива моменти алкохолът действа много добре.

В заведението стана много шумно. На практика се налагаше да крещя в ухото на Ник, за да мога да му кажа каквото и да било. Искаше ми се да отидем на някое по-спокойно място, а и като се замисля, че всяко раздвижване на тълпата ме блъскаше право в ръцете на Ник, наистина беше време да сменим заведението. Държа да отбележа, че питието не ми беше размътило главата и все още смятах, че физическият контакт между нас двамата не е добра идея.

Преместихме се в едно новооткрито заведение на същата улица. То имаше малки кръгли маси с високи столове. Не беше препълнено и лесно си намерихме маса. Даже ни беше доста широко и коленете ни този път не се допираха. Това беше добре дошло за моята изтерзана съвест.

Сервитьорката дойде и ни остави меню, което беше пълно с много забавни имена на напитки. Бях прекалено нервна, за да не пия, така че започнах с коктейла „Сузи“, който както разбрахме, беше кръстен на сервитьорката, защото много й харесвал. Още по-късно пък разбрах, че й харесвал, защото тя си падала по връзките за една нощ, а този коктейл й помагал да се освободи от всичките си задръжки.

Никой дори не ми намекна за действието на питието, преди да си поръчам третото. Казвам това не за да се оправдавам, а просто за да има яснота по въпроса.

Когато ми донесоха първото и аз отпих от него, то ми се стори като лимонов сок с малко водка. Реших, че е безобидно, защото беше подсладено и алкохолът се усещаше слабо. Даже си спомням, че се почувствах леко разочарована, защото тези коктейли струваха по дванайсет долара. Взех си втори, защото реших, че наистина са безобидни, а и нямаше да шофирам. Едва по-късно усетих, че питиетата всъщност са доста силнички.

Спомням си, че разказвах на Ник множество забавни случки от работата ми на сватбен агент. Е, може би не бяха чак толкова смешни, но той се смееше. После той от своя страна ми разказа няколко доста забавни случки около гасенето на пожари. Като например тази, че веднъж влязъл в горяща къща и на втория етаж открил мъж и жена, които правели секс и нямали представа, че къщата гори. Струваше ми се, че не съм в състояние да престана да се смея. Можех просто така да си говоря с него цяла нощ.

Когато сервитьорката ми донесе третия коктейл, вече се чувствах доста замаяна.

Пренебрегнах гласеца, който ми каза да бъда много внимателна с това питие, и едва когато видях дъното на чашата, си помислих „Опа“.

И това може би беше последното нещо, което си спомням, че съм си мислила.

И преди да сте ме заклеймили като алкохоличка, искам да ви кажа, че такива неща обикновено не ми се случват. Вярно е, че през последните няколко седмици ми се събраха две последователни нощи, в които пих повече, отколкото трябваше, но това става много рядко. И не казвам, че „не пия преди пет часа, и то само в работните дни“. Аз съм от хората, които по цяла вечер си стоят на едно питие. Повярвайте ми, не понасям алкохолиците и хората, които се наливат. Освен това обикновено падам на пода, когато пия прекалено много. Това ми се случваше толкова често, че съквартирантките ми в колежа непрекъснато ми се смееха, когато се озовях по задник на пода в локва лепкава бира. Хмм, това май не помага много за речта ми „Нямам проблеми с пиенето“.

Така, продължаваме нататък.

Ник беше престанал да пие по едно време. Нещо, което оцених като страхотна проява на зрял и отговорен човек, особено като се има предвид, че той щеше да кара. Струва ми се, че за петте часа, през които бяхме там, той изпи само две бири, но не съм сигурна, че мога да си спомня всичко съвсем точно.

Сега е моментът да ви припомня, че бях с много неудобни обувки, онези от змийската кожа. И тъй като алкохолът не помогна на способността ми да балансирам върху тях (беше ми трудно да го правя дори когато съм трезва), не се налага да ми гледате на кафе, за да се досетите какво се случи.

Естествено, паднах.

Не успях да направя и една крачка и се приземих под масата, точно до краката на Ник. Ако не бях пила, сигурно щях много да се притесня, но като се има предвид в какво състояние бях, случилото се ми се видя невероятно смешно. Що се отнася до Ник, той не ми направи забележка да не пия повече, нито ми хвърли мрачен поглед. Вместо това каза:

— Не съм виждал по-грациозно падане.

После ми помогна да се изправя и най-смешното е, че тогава си помислих, че той говори сериозно.

— Сигурно защото доста съм го практикувала — едва го изрекох и избухнах в смях.

Ник ме изправи и ме хвана с ръка през рамо, за да ми помогне да стоя, но май и това не помогна. Поради някаква причина левият ми глезен или не разбираше какво се иска от него, или отказваше да го направи.

— Глезенът ми не работи.

Ник също избухна в смях.

— Съжалявам, не исках да се присмивам. Боли ли те?

— Не знам.

Той ме повдигна й ме сложи обратно на стола, след това взе глезена ми в големите си силни ръце. Завъртя го надясно и аз силно изохках.

— Изобщо не ми харесва. Може да е счупен.

— Счупен? Не е възможно!

— Трябва да се види на рентген.

— Това ли е професионалното ти мнение?

— Да. Хайде да тръгваме към болницата.

— О, не!

Мразя болниците. И лекарите. И иглите. И тази ужасна миризма, която винаги се носи там, направо ми прилошава от нея. Даже не мога да гледам „Спешно отделение“, да не говорим пък самата аз да отида там. Със седмици събирам кураж да отида дори на гинекологичния си преглед, така че наистина съм тежък случай. Опитах се отново да се върна на стола, но Ник ме хвана.

— Не съм съгласен — каза и ме грабна на ръце, след което ме изнесе от заведението.

И тогава въпреки алкохолното опиянение се почувствах ужасно неловко. Можеше да е и много по-зле, но все пак бях в ръцете на едър, силен и красив пожарникар. Той изобщо не изглеждаше да се затруднява от тежестта ми. Искам да обърна внимание на факта, че съм доста по-тежка, отколкото изглеждам. И с поне десет килограма повече, отколкото трябва да бъда. Добре, де, добре. Петнайсет. За миг си помислих, че сигурно мога да ходя и сама, и се поколебах дали да не му предложа, но беше толкова приятно да ме носи! А ходенето си е неприятна работа. Особено ако те боли глезенът. Да не говорим пък ако си изпил огромно количество алкохол и си с неудобни обувки. Беше толкова лесно да отпусна глава на рамото му и да си представям, че е мой.

Пътят до колата беше така приятен, че вече бях забравила накъде сме тръгнали. Но като стигнахме паркинга на болницата, веднага си припомних.

— О, не!

— Какво има?

— Ами просто не харесвам болници. — Не само че не ги харесвах, ами изпитвах панически ужас от тях.

— Лорън, спокойно. Познавам половината персонал тук. Ще си направиш рентгенова снимка и ще свършим за пет минути.

— Обещаваш ли? — попитах като петгодишно дете.

— Почти ти гарантирам.

Нямаше начин да се измъкна от колата и да избягам. Освен всичко друго Ник щеше да ме сметне за ненормална. Макар че вече сигурно ме мислеше за такава.

По пътя от колата до болницата отново ме носеше на ръце. За днес ми дойде твърде много…

Когато влязохме в отделението, половината жени от персонала въздъхнаха. Много добре ги разбирах. Всяка една от тях искаше да бъде на моето място.

— Кларис — каза Ник на една от сестрите на рецепцията.

— Ник! — Тя се изчерви и изглеждаше много щастлива да го види. — Какво си ни донесъл този път? Да не е пак някой от онези скитници?

Скитници? Възмутих се.

— Мисля, че глезенът й е счупен.

— Аха! — Кларис, изглежда, не вярваше в това. Не мога да я виня. Сигурна съм, че жените правят какви ли не щуротии, за да привлекат вниманието на Ник.

— А може и да не е счупен — казах аз бързо, с надеждата да сваля от себе си неприятните подозрения на сестрата. — Наистина няма нужда да съм тук. — Надявах се, че тя ще ме прати да си ходя.

— Напротив! — каза Ник и с това уби всичките ми надежди за бягство.

Усмихнах се на Кларис неловко. Тя обаче остана сериозна.

— Ник, заведи я в шести кабинет, оттук направо. Имате голям късмет, че точно сега нямаме много работа.

Мисълта за хилядите бактерии, които ме нападаха в този момент, ме накара веднага да изтрезнея. Не казвам, че станах напълно адекватна, но мисълта ми до голяма степен се проясни. Като доказателство мога да спомена това, че кракът вече много ме болеше. Усещах много силна тъпа болка.

Докато чакахме пред кабинета, обмислях какво да кажа на Ник.

„Благодаря ти, че осъществи моите блянове да ме носиш в своите силни и мускулести ръце.“ — Това беше прекалено.

„Аз съм невероятна глупачка, нали?“ — беше доста по-близо до истината, но мисля, че не исках да чувам отговора на този въпрос.

Тишината беше ужасна, затова почувствах, че веднага трябва да кажа нещо.

— Благодаря ти… Благодаря ти за… — Че ме носи като дете, каквото съм в действителност? Че ме доведе на мястото, от което най-много се страхувам и което най-много мразя? Че ме спаси от моята собствена несръчност? Нито едно от тези неща не беше подходящо. За щастие Ник не се нуждаеше от повече обяснения.

— Не го споменавай повече — каза.

И тогава пак настъпи онази ужасна и неловка тишина, която ме влудяваше повече от факта, че Ник се взираше в мен. Щом погледнех към него, той отместваше очи.

Когато това се случи за втори път, вече бях убедена, че ме мисли за най-тъпия човек, когото е срещал. Даже и да съм му била симпатична, вече не бе възможно да ме харесва. Мисъл, която ме накара да се чувствам безкрайно разочарована и виновна в същото време. Най-доброто, на което можех да се надявам, бе, че ме съжалява. Беше ужасно, защото предпочитах да ме мрази, отколкото да ме съжалява. Чувствах се толкова глупава, че не смеех да го погледна в очите. И мисля, че никога не бих посмяла. Ако се престраша, мисля, че ще се разпадна на хиляди парченца.

Най-сетне лекарят дойде и ме спаси от тази ужасно конфузна ситуация. Беше приятен и изглеждаше на моята възраст. За мен тя си беше добре, но ми се струваше недостатъчна за един лекар. Приличаше ми много на един от героите в „Спешно отделение“, но не си спомням точно на кой, защото нямам сили да гледам този сериал. Доктор Патрик, както ми се представи той (но името не съвпадаше с това на униформата му), можеше да мине и за член на групата „Ен Синк“, защото освен млад беше рус и синеок.

— Къде е доктор Дейвис? — попита Ник и с това отвлече вниманието на лекаря от мен.

— А вие сте?

— Ник Корона. Работя за ПСО.

— ПСО? — Явно човекът беше отскоро в града.

— Пожарната служба в Остин.

— А, ясно. — Доктор Ен Синк… ъъъ, доктор Патрик явно не изглеждаше особено впечатлен.

 

 

Опитах се да се преместя и да седна на масата за прегледи и това отново привлече вниманието на лекаря към мен.

— Госпожо… — Той очакваше от мен да довърша.

— Крендъл. Лорън Крендъл.

— О! — каза той отново. Явно обичаше възклицанията. — Поне разбрахме, че нямате амнезия.

Беше някакъв странен опит за хумор, на който дори самият той не се засмя особено. Аз се усмихнах леко, а Ник изобщо не промени изражението си. Струваше ми се, че той изобщо не хареса доктора.

— Така, и сега какъв е проблемът? — продължи той най-спокойно.

Беше ми много трудно да се концентрирам. Не знам дали заради алкохола, или защото очаквах лекарят всеки момент да запее, или поне да направи няколко танцови стъпки.

— Ами… аз… ммм… изкълчих си глезена — промърморих, след като дойдох малко на себе си и си спомних, че се намирам в болница, където се използват игли и всякакви други много неприятни инструменти.

Огледах бюрото, за да видя дали има игли, но не забелязах нито една. Това естествено нищо не означаваше. Докторите имат навика да крият тези неща на места, където не можеш да ги видиш, за да могат да те наръгат с тях в най-неочаквания момент.

— Наистина мисля, че съм добре, нищо ми няма. — Погледнах към левия си крак, и той изглеждаше доста подут. — Наистина мисля, че няма нужда… ооох! — Лекарят подскочи и без да иска, дръпна крака ми. Аз извиках отново.

— Хей, внимавай какво правиш — намеси се Ник.

— Мисля, че ще е по-добре да отиде на рентген. — Доктор Патрик ме гледаше така, все едно съм някакъв налудничав пациент, който има навика да надава писъци без причина и предупреждение.

— Наистина ли е необходимо? — попитах аз, съвсем загубила надежда. И осъзнах, че докато съм се притеснявала от неизвестните атакуващи ме бактерии, всъщност е трябвало да се замисля за канцерогенните лъчи, с които сега ще ме облъчат.

— Абсолютно.

 

 

Кабинетът за рентгенови снимки, ако това стайче изобщо може да се нарече кабинет, миришеше много странно. Нещо средно между разтопена пластмаса и плесен. Сестрата (добре, де, рентгеновата лаборантка) беше една от жените, които много се впечатлиха от сцената с носещия ме на ръце Ник. Няма нужда да казвам, че не беше особено любезна с мен. Освен това беше убедена, че се преструвам. Каза на Ник да изчака отвън и когато той вече не я виждаше, можеше да си позволи да се държи нелюбезно.

— Завърти се наляво. — Аз се завъртях. — Имах предвид да завъртиш глезена си. — Тя ме сложи на някакъв стол и започна да нагласява апарата. — Още малко наляво. Няма да отнеме много време, ако ми съдействаш.

Определено ми беше много неприятна.

Тя ме остави и отиде в другата стаичка, която без съмнение беше облицована с оловни плочи. Забелязах, че на стената има защитни престилки, а лаборантката беше пропуснала да ми даде.

— Не трябва ли да имам престилка? — извиках след нея.

— Няма да умреш от това — отвърна тя.

О, определено не я харесвах.

 

 

Сега вече умът ми се занимаваше единствено с това, че можех да умра заради радиацията. Изведнъж в стаята стана светло, защото от машината светна зловеща светлина. Без съмнение радиация. Започнах да се чудя дали и аз в един момент ще започна да излъчвам такава светлина. Опитах се да се отдръпна колкото се може повече, но при положение че кракът ми беше поставен там, нямах възможност да се отдалеча прекалено.

Лаборантката се върна в стаята, след като беше оставила машината да ме облъчва прекалено дълго, без да ми даде някакво защитно средство.

— Вижте, наистина бих предпочела да ми дадете защитна престилка.

— Нищо ви няма, най-сериозната опасност е от стерилитет, нищо друго…

Стерилитет? Само това ми липсваше! Още нещо, за което да се тревожа!

Повиших глас:

— Искам да ми дадете престилка.

— Ами добре тогава.

Тя грабна една от стената и ми я подаде. Нужно ли е да напомням колко тежат тези неща? Беше просто ужасно тежко.

— Ох! — изпъшках, когато оловната престилка затисна корема ми с тежестта си. Лаборантката хвана глезена ми и го завъртя, след което нададох още по-силен вик. Тя не каза нищо, само ми хвърли поглед, който казваше: „Все още не съм се вързала на номерата ти.“

Исках да й се изплезя, но успях да се въздържа. Тя побърза да излезе от стаята и светлините изгаснаха, докато се мъчех да се напъхам в престилката (разбира се, тя не ми помогна да я сложа). Рентгенът се включи точно когато бях успяла да покрия гърдите си.

Сложи ме на подвижен стол и ме изведе навън. Може би за да се увери, че Ник няма да се наложи да ме носи.

Когато излязохме, той говореше с някакъв лекар и веднага се приближи, щом ни забеляза.

— Как си?

— Радиоактивна. И внимавай, защото вече мога да излъчвам гама-лъчи с поглед.

Той се засмя, а сърцето ми направо подскочи. Може би все пак не смяташе, че съм пълен идиот. Но после се замислих, че вероятно ми се подиграваше.

След няколко минути пристигна доктор Патрик, който носеше голям плик в ръка. Беше сменил престилката си, защото сега на нея пишеше неговото име. Този факт ме накара до голяма степен да се успокоя. Ако е изгонен от някоя група (защото не ми се вярва доброволно да се е разделил с перспективата за милиони тринайсетгодишни истерични почитателки) и е решил да прекарва нощите си, преструвайки се на лекар, едва ли ще открадне престилка със същото име като неговото.

— Какво предпочитате първо — добрата или лошата новина?

— Добрата.

— Добрата е, че кракът ви не е счупен.

Стори ми се много странно. Как може да не е счупен и да ме боли така зверски. Просто не можех да си го обясня.

— А лошата новина? — Ник ме изпревари. Мисля, че и той не вярваше, че кракът ми не е счупен.

— Това е най-лошото изкълчване, което някога съм виждал. Като се има предвид, че той не беше живял повече от двайсет и седем години, а в медицинска практика беше прекарал едва четири, това изказване не звучеше чак толкова страшно. — Мисля, че в понеделник трябва да се срещнете с ортопед.

— Хирург? — Изобщо не исках да виждам никакви доктори повече. Особено от онези, които използват скалпели.

— Той ще ви каже дали ще се налага операция — изрече го така, сякаш вече беше пределно ясно, че се налага.

Сигурно съм пребледняла още повече от тази новина, защото доктор Патрик се отдалечи бързо от мен, сякаш се притесняваше да не би отново да започна да крещя.

После се обърна и добави:

— А, и не забравяйте да си държите крака вдигнат и да му правите компреси с лед. И ето нещо за болката. — Една сестра дойде и ми подаде малко бяло хапче и чаша вода.

Аз се поколебах. Но когато погледнах към глезена си, който беше придобил отвратителен виолетов цвят, веднага се реших, защото болката става поне двойна, когато погледнеш нараненото място. Грабнах хапчето и бързо го глътнах, а след него изпих и водата. Доктор Патрик изглеждаше така, сякаш вече се канеше да си тръгне. Това ме накара да застана нащрек, защото лекарите поначало имат лошия навик да вадят иглите точно когато ти се струва, че ще те оставят на мира. За щастие сега не се случи нищо такова. Той откъсна лист от бележника си и ми го подаде. На него беше написал координатите на специалиста, към когото трябваше да се обърна.

Щом излезе, в стаята дойде сестра, която не бях виждала досега. Тя носеше патерици. Надявах се, че ще ми покаже как да ходя с тях, но вместо това тя прекара цялото време да говори с Ник, докато аз правех отчаяни опити да се движа.

Струваше ми се, че едната патерица застана по-високо от другата, и затова се клатех много смешно на всяка крачка.

Когато тръгнахме да излизаме от болницата, вече бях много щастлива. Явно сестрите също бяха щастливи, защото не се налагаше Ник да ме носи на ръце. Той пък от своя страна беше толкова популярен сред персонала на отделението, че му отне двайсет минути да се раздели с всички, които се тълпяха да говорят с него.

Вече бяха минали два часа от падането ми и бях почти напълно изтрезняла. С нечовешката болка в глезена ми и предстоящата среща с хирург нямаше как да съм много щастлива. В един момент се почувствах изтощена. Балансирането на патериците изискваше много повече усилия, отколкото бях предполагала.

След като стигнахме до колата (отне ни три пъти повече време), Ник ми отвори вратата на колата и ми помогна да вляза, като сложи патериците ми на задната седалка. Колкото и да е странно, той беше запомнил точно къде живея. Беше от онези хора, които имат безпогрешно чувство за ориентация. Аз например бих могла да се загубя дори по пътя за вкъщи, особено ако има мъгла. За съжаление пред вратата ми имаше две стъпала и само като си помислих как ще се катеря по тях с патериците, и изпаднах в паника. Естествено първият опит беше неуспешен, защото едната патерица се подхлъзна и се измъкна от ръката ми. Аз залитнах и паднах право в ръцете на Ник, който стоеше зад мен. Беше заел най-правилното място, за да може да ми помогне, ако не се справя.

— Тези неща май не ти помагат много. Защо просто не оставиш на мен?

Имах намерение да не обръщам внимание на думите му. Все пак тонът му подсказваше, че би направил нещо повече от това само да ми помогне да изкача стълбите. Особено в комбинация с този поглед, който можеше да се нарече всякак, но не и невинен.

Твърдо реших да пренебрегна всичко това, защото много силно исках да почувствам ръцете му.

Но Ник ме грабна и ме понесе по стълбите към вратата. Споменавала ли съм, че той има изключително стегнат корем? Невинаги може да се забележи отдалече, но като се има предвид колко близо бях, можех да почувствам мускулите му. Потръпнах и се опитах да мисля за нещо друго. Например за операция на сухожилията. Това беше достатъчно неприятно, за да ми отвлече вниманието.

След като се приземихме, рекордно дълго се опитвах да си извадя ключовете. Отворих вратата и Ник ми помогна да вляза вътре, а аз веднага се отпуснах на канапето в хола си. Той ме попита дали бих искала нещо да хапна, но аз исках само вода.

— Няма нужда да ми носиш — казах му, но той не обърна внимание на думите ми.

— Натам ли е кухнята? — беше се ориентирал правилно.

Погледнах си часовника: 5 през нощта. О, сега вече наистина се подредих. Как ще обясни закъснението си на Дарла? Чух Ник да отваря шкафове в кухнята и се опитах да си спомня в какво състояние я бях оставила тази сутрин. Разбира се, при мен винаги е изрядно чисто (не бих могла да издържа и секунда в безпорядък), но винаги можеше да се случи да остане някоя неизмита чиния. Мисълта, че може да съм забравила нещо неизмито в мивката, ме накара да скоча и да проверя. Преди да успея, Ник се върна с чаша вода и купичка лед от фризера ми. Подаде ми я и докато пиех, той се зае да слага леден компрес на крака, като го постави върху няколкото възглавнички на канапето.

— Кажи, ако те заболи — каза ми той, но като се има предвид колко нежно ме докосваше, едва ли щеше да ме заболи. И както ме докосваше, се запитах какво ли би било… Не. Много лоша идея. Много лоша.

— Топло ли е тук? — попитах аз, след като беше приключил с ледения компрес.

— Не. — Той изглеждаше загрижен. — Но мисля, че нямаш температура.

Приближи се да пипне челото ми и в този момент лицето му беше на сантиметри от моето. Направо усещах дъха му. А той ме гледаше по онзи начин.

— Лорън — започна с онзи прочувствен тон, сякаш имаше нещо наум.

Нещо, което на Дарла никак нямаше да й хареса.

И тогава почувствах, че тялото ми стана много леко, сякаш полетях във въздуха като балон. Вече не усещах нито болката в крака си, нито каквото и да било друго. Зачудих се какво ли хапче ми е дал лекарят. Последното нещо, което си спомням, беше, че оставих чашата си на масичката и казах:

— Толкова съм… — Смятах да кажа „уморена“, но просто не ми стигнаха силите. Опитах се да задържа очите си отворени, но не се получи. Предадох се и тогава тъмнината просто ме захлупи.