Кара Локуд
И да, и не (10)

Десета глава

На другата сутрин се събудих от миризмата на пържени яйца. „Брад сигурно приготвя закуска“ — си помислих, почувствах се толкова обичана и ми стана много приятно. Завих се през глава и се опитах да продължа да спя, но в този момент си спомних, че Брад вече не живее в този дом. Веднага подскочих от леглото. Изпитах пронизваща болка в глезена, която ми напомни случилото се снощи. Накрая си спомних и последната сцена — аз лежа на канапето, а Ник седи до мен. Но сега се намирах в леглото си (напълно облечена, както забелязах), а в кухнята ми имаше някой. Единственият човек, който имаше ключове от къщата ми, беше Даян, но тя не понася яйца. Не би ги доближила и на километър. Така че нямаше начин да е тя. Опитах се да стана от леглото, но глезенът ми беше пронизан от болка още щом докоснах земята. Отказах се от ставането, просто нямаше как да го направя. После забелязах патериците, подпрени на масата срещу леглото ми, и се опитах да ги хвана, за да мога да се изправя. В крайна сметка се получи и най-после успях да се добера до хола.

Миризмата на яйца, бекон и препечени филийки ме зарадва като среща със стар приятел и моят много празен стомах ми подсказа идеята, че ако в къщата има крадец, то първо трябва да похапна, а после да се обадя на полицията.

Добрах се до кухнята и видях, че до печката е застанал мъж, който приготвя закуска и си подсвирква. Ник Корона.

— Какво правиш!? — попитах аз смаяно.

— Добро утро — отвърна той и ми пусна една от неговите умопомрачителни усмивки. — По-добре ли си днес?

Опитах се да се замисля. Глезенът ме болеше, а косата ми сигурно изглеждаше като сърцето на джунглата, кацнало на главата ми. Направи ми впечатление, че той беше облечен със същите дрехи от снощи.

О, Боже!

Той бе прекарал нощта в къщата ми. Прехапах устни. Не си спомнях нищо след онази сцена на канапето. Дали сме… дали…

— Надявам се нямаш нищо против, че се настаних на канапето ти?

Ясно. Значи не сме.

— Трябва да отида в службата в десет, но реших преди това да направя закуска, ако нямаш нищо против.

Опитвах се да проумея какво точно правеше той в къщата ми. Като изключим най-уханната закуска, разбира се. Патериците започнаха да се впиват болезнено под мишниците ми, затова седнах на най-близкия стол.

О, Боже! Мисля, че бях загазила. Ако Дарла разбереше за случилото се, не виждам как би могла да прояви разбиране. То аз самата не разбирах какво става. Какво изобщо ставаше тук? Примигах на няколко пъти, за да се уверя, че Ник наистина е пред мен и че не халюцинирам.

Той сложи пред мен чиния с омлет и чаша портокалов сок. Какви бяха тези парченца кориандър в омлета? Дали е намерил всичко това в моята кухня?

— Изглежда превъзходно. — Това го каза стомахът ми, защото него не го интересуват подробности от рода на кой за кого е сгоден и защо някой си се намира в моята кухня. Опитах го и за малко да падна от стола. Беше наистина превъзходно. Изскимтях в знак на задоволство, без изобщо да съм имала намерение да го правя.

— Радвам се, че ти харесва. — Той седна до мен, като сервира и на себе си.

Отпих от портокаловия сок и за малко да се задавя.

— Сокът прясно изцеден ли е?

— Ами тук нямаше никакъв портокалов сок, затова пък имаше много портокали.

Изобщо не можех да си представя Брад да изстиска дори един портокал. Дори и да умирах и единственото нещо, което би могло да спаси живота ми, да е капка портокалов сок. Мисля си, че той даже не знаеше как да го обели. — Много е полезно за теб в момента, защото помага за заздравяване на костите. И на сухожилията също.

— Това е много хубаво, наистина. — Съжалих в момента, в който го изрекох. Защо го насърчавах?

— На работа се редуваме да готвим. Нямаш представа колко са капризни момчетата. Даже да им поднесеш пържоли, се цупят, че нищо в ястието не е включвало кълцане на ситно.

— О, разбирам. — Част от мен осъзна, че това е смешно, но просто не можех да се засмея. Хапвах превъзходна закуска и през цялото време си мислех, че мога всеки момент да се събудя и това да се окаже сън. Колкото повече минаваше времето, толкова по-ясно ми ставаше, че това не е сън. Започнах да се притеснявам, че всеки момент през вратата ще връхлети Дарла, ще ни завари в кухнята и ще откаже да слуша обяснения за каквото и да било. Не можех да спра да се ослушвам за шумове около вратата и всеки от тях ме караше да подскачам.

— Добре ли си? Изглеждаш ми малко разсеяна, какво има?

— А, не. Нищо. Наистина.

О, Боже! Дори звучах виновно. Той обаче не изглеждаше дори нервен, но ми хвърли любопитен поглед. И като се замисля, тази сутрин още не се бях поглеждала в огледалото. Нямах представа на какво прилича косата ми, но със сигурност бе ужасна.

— Виж, надявам се да не съм си позволил прекалено много тук. — Ник изглеждаше загрижен. — Но не можех да те оставя така на канапето, след като заспа. Освен това получи неприятна реакция на болкоуспокояващото. Случват се такива неща понякога.

Бях толкова шокирана, че престанах да дъвча. Отне ми около минута да си спомня какво се прави с храната, след като си я сдъвкал. Преглътнах.

В първия момент бях поласкана. Имам предвид, че не се случва всеки ден някой да се грижи за теб. Не мислете, че не оценявам този страхотен жест. Точно в това е проблемът — Ник изглеждаше прекалено хубав, за да е истински. Това означаваше, че има нещо, което не е наред в цялата работа. А аз и без много да мисля, мога да се сетя какво е то.

— Не ти вярвам — отроних, когато езикът ми можеше да функционира нормално.

— Какво?

— Не ме разбирай погрешно, оценявам много високо това, което си направил за мен. Но не искам да си мислиш, че това означава нещо.

— Какво имаш предвид?

— Ами… нещо между нас.

Ник изглеждаше слисан. Сигурно не беше свикнал жените да му говорят по този начин. Започнах да си мисля, че не съм го разбрала правилно. Но той все пак беше прекарал нощта в моята къща, нали? И освен това беше сгоден за една от най-важните ми клиентки.

— Да не се опитваш да ми каже нещо от рода на „Не излизам с клиенти“? — каза той и на устните му се появи тънка усмивка. Не можех да повярвам, че е толкова арогантен!

— Разбира се, че не излизам с клиенти!

Сега Ник изглеждаше по-спокоен. Неговото спокойствие направо ме объркваше.

— Ами в такъв случай не ми остава друго, освен да се откажа от сватбата. — И го заяви просто така, съвсем спокойно, все едно ми казва: „Моля те, подай ми маслото“.

— Не можеш! — Бях ужасена. Не мога да не добавя, че една част от мен беше безкрайно поласкана. Но все пак реших, че или е луд, или е нагъл лъжец.

— Защо не? — попита ме той с най-невинно изражение. Преди да успея да му отговоря, грабна двете празни чинии на масата и ги понесе към мивката. И за капак явно имаше намерение да измие чиниите!

— А какво би казала Дарла? — Опитах се да стана след него, но патерицата ми се подхлъзна на пода и за малко да падна.

— Седни, ще паднеш! — Той остави чиниите в мивката и преди да успея да реагирам, ме преметна през рамо.

— Остави ме долу веднага! — Малко се съмнявам, че е разбрал какво казах, защото лицето ми беше притиснато във врата му. А и като се има предвид, че се носех на широкото му рамо, нямаше кой знае каква възможност да се движа. В крайна сметка ме пусна, но едва когато стигна до хола и ме остави на канапето.

— Стой тук — каза ми и заплашително размаха пръст. — Или ще те взема и ще те занеса пак обратно.

Той се усмихваше, но изражението му показваше, че не се шегува. Поколебах се дали не искам да изпробвам заплахата му. Какво всъщност правех? Въобразявах си, че ще бъда разнасяна из апартамента си от един смахнат пожарникар?

— Не го прави! — извиках след него, докато излизаше от стаята.

Той се обърна:

— Да не мия чиниите ли?

— Не. Говоря за сватбата.

— Значи не искаш да участвам, така ли?

— Не, напротив. Искам да участваш.

От време на време чувах потропвания на чиниите в мивката. Просто не мога да повярвам, че говореше за раздяла с годеницата си с такава лекота, и то докато миеше чиниите ми. Невероятно!

— Чуваш ли ме, Ник. Просто не можеш да го направиш. — Отчаянието в гласа ми се засилваше.

— Какво? — Чувах само тракането на чиниите, докато ги поставяше на местата им. След това спря чешмата и се върна при мен, като си бършеше ръцете в една от кърпите ми.

— Защо да не поговорим за това по-късно? Например на вечеря. — Остави кърпата на кухненската маса и си облече ризата, която беше оставил на един стол в хола.

— В никакъв случай.

— Какво ще кажеш за вторник в седем часа? Дотогава съм на смяна.

— Шегуваш ли се?

Какво ли е пушил?

— Значи вторник.

Той се усмихна закачливо и ми изпрати въздушна целувка, след което се обу и излезе, като ме остави втренчена след него със зяпнала уста. Нямах представа какво ще правя сега.