Кара Локуд
И да, и не (18)

Осемнайсета глава

В понеделник сутрин се събудих в ужасно настроение, сякаш цяла нощ съм имала големи кошмари. Студена пот се стичаше по гърба ми и се чувствах така, сякаш току-що съм осъзнала, че не съм чула будилника си и съм се успала с час. В началото не можех да определя какво точно не е наред. Часовникът ми показваше седем и петнайсет, доста по-рано, отколкото обикновено ставам. Уискърс се разхождаше по възглавницата ми и гъделичкаше носа ми с опашката си. Махнах котешките косми от лицето си и се канех да ставам.

И тогава осъзнах.

Беше понеделник, денят, в който щях да се видя с Джи отново. Което означаваше, че тя сигурно е разбрала как съм се отнесла с Дарла. И какво толкова? Ник ме заряза заради Дарла. Сега Джи щеше да провали професионалната ми кариера. Добре дошли в „Животът ми е в руини, част втора“.

 

 

— Какво ти е? — попита ме Лили, докато закусвахме. Предполагам, че съм привлякла вниманието й с това, че от известно време разсеяно ровех с вилицата овесените ядки. Явно съм била много зле, защото изобщо не бях забелязала, че съм взела вилица вместо лъжица, а и след като го забелязах, нямах никакво желание да сменям приборите.

— Животът ми се разпада, ето това ми е.

— Че той кога е бил наред?

— Ти няма ли да ходиш на лекции най-после?

Излязох от къщи, като носех клетката на Уискърс в едната си ръка и дамската си чанта в другата. Забелязах, че детектив Дъглас все още е в колата си, паркирана на отсрещната улица.

 

 

Когато пристигнах в офиса, забелязах колата на Джи отпред. Беше много лош знак. Тя никога не идваше на работа преди девет и трийсет, особено ако е пътувала до друг град през уикенда. Най-вероятно беше дошла, за да ме уволни. Дарла сигурно се бе постарала да си получа заслуженото колкото се може по-скоро.

Отворих вратата възможно най-тихо, като полагах усилия да не привличам вниманието по никакъв начин. Но щом стъпих на паркета, чух Джи да се провиква от горния етаж:

— Лорън! Ела тук! Веднага!

Без съмнение бях уволнена. Унищожена, без никаква надежда да видя последния чек, който ми дължи.

Като чу гласа на Джи, Уискърс жалко измяука. Тя също знаеше много добре какво означава тонът на Джи. Отворих клетката и я пуснах да излезе. Тя веднага побягна и се скри. Изпитах силно желание да направя същото.

— Здравей, Джи! — казах, като застанах на вратата на кабинета й.

— Какво, по дяволите, е станало тук, докато ме нямаше? — Тя хвърли една папка на бюрото си.

Доста труден въпрос. Опитах се, но не можах да измисля никакъв смислен отговор.

— Погледни стола ми, дявол да го вземе! — Посочи следите от лапите на Уискърс.

Колкото и да се напрягах, не можех да измисля нищо, с което да се оправдая. Отхвърлях всички обяснения, които ми идваха наум. И тогава осъзнах, че най-добрата защита е нападението.

— Изобщо не обвинявай мен. Котката ти е истинско чудовище. Непрекъснато мяукаше и правеше поразии, трябваше да ходя след нея по цял ден. Само да се обърнех за момент или да вдигна телефона и тя обръщаше всичко с главата надолу. Като се опитвах да я взема, ме хапеше, издра ми ръцете, а за малко да ми извади и окото. Изобщо не ти трябва да знаеш в какво това чудовище превърна собствената ми къща!

Джи беше толкова шокирана от тона ми, че в първия момент само се взираше учудено в мен.

След това направи най-изумителното нещо.

Извини ми се.

— Нямах представа, че ще й липсвам толкова много. Много съжалявам, че това се е отразило зле на работата ти. И е щяла да ти извади окото, така ли? Колко ужасно!

Само кимнах утвърдително.

— Нека да платя за щетите, които е нанесла в къщата ти. Не е честно ти да се обременяваш с това. И без това вината е изцяло моя. Не трябваше да я оставям, предполагам, че мъничкото ми съкровище не може без мен.

Сякаш беше усетила, че опасността е преминала, Уискърс се показа на вратата.

— Ето го сладкото ми бебче! — каза Джи и протегна ръце. Обикновено това е моментът, когато Уискърс се втурва в обятията й. Този път обаче остана на мястото си.

Когато Джи се приближи към нея, котката направи нещо, което дотогава не беше правила — настръхна и изсъска. След това се приближи до мен, отърка се в краката ми и започна да мърка.

— Ела при мама — започна да я приканва Джи, като мърдаше ту единия, ту другия си крак. — Хайде, ела при мама.

— Иска да те накара да ревнуваш — казах аз, опитвайки се да изляза от конфузната ситуация.

Котката обаче отказваше да помръдне. Подритнах я с крак, за да я изгоня, и тя наистина се махна от мен, но вместо да отиде при Джи, излезе от стаята.

 

 

Уискърс прекара целия ден, като се мотаеше в краката ми и не искаше да се отдели от мен даже когато Джи се опитваше да я примами с храна.

— Изобщо не ми помагаш, знаеш ли? — казах й. Но според мен тя много добре си го знаеше. Сигурно беше измислила нов начин да ме изтезава, защото пишкането под бюрото ми вече не й беше интересно.

За моя най-голяма изненада Джи продължаваше да се обвинява, като казваше, че не е трябвало да оставя горката котка сама толкова време, и се тюхкаше каква ли непоправима травма й е нанесла с отсъствието си.

Загрижена за Уискърс, тя нито спомена Дарла, нито направи намек, че смята да ме уволни. Двете неща, които през цялото време очаквах да се случат. И тъй като работният ден беше към края си, а нито едно от тези неща не се беше случило още, започнах да си мисля, че Джи не е разбрала за случилото се. Дарла едва ли е пропуснала да наводни телефонния й секретар със съобщения, но явно ме спасяваше това, че Джи не знаеше как да си служи с него.

Но след понеделник дойде вторник, след вторник — сряда, а в един момент стана и петък и аз все още не бях загубила работата си. В петък вече горях от любопитство и накрая реших сама да попитам Джи:

— Дарла обаждала ли ти се е скоро?

— Не. Но имах обаждане от майка й.

Ето, започваше се.

— Забравих да го спомена преди — каза Джи сякаш между другото. — Тя се обади, за да те похвали, че си се отнесла много добре към проблем, който е споделила с теб.

Примигнах. Това просто не можеше да е вярно.

— Каза, че ти е много благодарна за помощта в някаква деликатна ситуация, но не искаше да навлиза в подробности.

— Значи Дарла не се е обаждала? — попитах нервно и се страхувах да чуя отговора.

— Не, трябваше ли? — Джи продължаваше да разлиства най-невъзмутимо котешките си списания.

— Не, просто се чудех.

Замислих се какво ли е решила да предприеме Дарла. Ако имаше намерение да ме уволнява, досега щеше да е направила нещо. Значи беше нещо друго. Нещо също толкова гадно.

Телефонът ми иззвъня и това беше много добър повод да напусна кабинета на Джи.

— Кажи ми, че взимам правилното решение — въздъхна Даян от другата страна на линията. — Кажи ми, че не съм на път да направя най-голямата грешка в живота си!

Сватбата на Даян беше тази седмица и тя вече даваше признаци на нервност.

Но като се има предвид колко мразех Робърт, беше ми адски трудно да я окуража точно в този момент.

— Дъртата вещица е тук — майката на Робърт. Току-що пристигна — прошепна приятелката ми. — Вече се захвана да скубе тревата в градината ми — просъска тя. — Тревата!

— Хммм — нямах много какво да кажа по този въпрос.

— И заяви, че след това искала да забърше праха! — Даян повиши глас: — Да бърше праха, представяш ли си! А после ще дойде да оправи гардероба ми!

— Поеми си въздух. — Погледнах часовника, показваше четири и четирийсет и пет. — Веднага идвам при теб.

Мисля, че точно в това беше проблемът. Робърт беше толкова противен, защото имаше майка, която не смяташе никоя жена за достатъчно добра за него. Първият сигнал за назряващия проблем беше, когато майката на Робърт отказа предложението на Даян роднините да бъдат настанени в хотел. Свекървата категорично настояваше да остане при щастливата (дотогава) двойка.

Следващият проблем се появи, когато Даян отказа да разреши на бабата на Робърт (мексиканка по рождение) да сготви любимите си питки тортила и бобови ястия за сватбеното празненство. Когато майката на Робърт разбрала, че Даян е поръчала италианска кухня, тя се разсърдила и заявила, че няма да присъства на сватбата. Опитите на Даян да обясни, че една осемдесет и осем годишна старица най-вероятно ще се затрудни сериозно с приготвянето на храна за двеста и петдесет души, бяха напразни. Два месеца по-късно майката на Робърт се обади, за да каже на Даян, че бабата няма да успее да сготви празничната вечеря, така че да потърсят друго решение.

След това дойдоха проблемите с поканените. Майката на Робърт смяташе, че сто и петдесет души са много малко, за да дойдат всички важни роднини. Даян направи всичко възможно, но не успя да я убеди, че четвъртите братовчеди не се смятат за членове на семейството. Така списъкът с гостите беше разширен на двеста и петдесет, за да могат да се включат роднини, които Робърт най-вероятно никога не беше виждал.

 

 

Когато пристигнах в къщата, майката на Робърт беше приключила с плевенето на градината и тъй като все още имаше непоносима мръсотия навсякъде, беше се заела да лъска пода на кухнята.

Даян ми разказа, че бъдещата й свекърва си е донесла цял комплект препарати за чистене, както и прахосмукачката. Беше някакъв странен модел, произведен през 1950-та.

Изглеждаше много по-зле, отколкото предполагах.

Майката влезе при нас, като мъкнеше чувала с боклук от кухнята. Беше пълен със съдържанието на хладилника — пици и замразени зеленчуци. Отправих към Даян въпросителен поглед, а тя ми обясни, че бабата на Робърт донесла огромни количества домашно приготвена храна.

 

 

Решихме да отидем до църквата. Изключително спокойно място, от което Даян сега имаше голяма нужда. Там тя се срещна с пастора, зададе му някои въпроси, които я вълнуваха, и накрая се почувства много по-спокойна.

Докато вървяхме по алеята на църквата, си представих как ще мине сватбата. Как пасторът държи речта си и после идва моментът за брачната клетва. Това просто не трябваше да се случи! Все още се надявах, че Даян ще се събуди и ще осъзнае грешката си, че ще сложи край на тази унизителна връзка. Та той продължаваше да ходи по стриптийз барове, държеше се толкова самонадеяно и арогантно. Дали не ревнувах, че тя щеше да се омъжва? Не, определено не беше ревност. Той наистина беше много неприятен човек.

Прекрасната, мила и отзивчива Даян не можеше да се омъжи за този отвратителен и арогантен простак Робърт. Просто не беше справедливо.

Хванах Даян за ръката и й казах, че трябва да поговорим. Веднага.

— Не можеш да го направиш!

— Защо да не мога!?

— Той не е за теб. — Усещах, как сърцето ми заби и направо щеше да изхвръкне. Знаех, че правя грешка, но вече нямаше връщане назад. — Даян, той е свиня, как не го забелязваш? Правиш голяма грешка, ужасна грешка.

Лицето й пребледня, а след това почервеня.

И аз не знам какво очаквах да ми отговори. „О, Лорън, ти си толкова добра приятелка“ или „как да ти се отблагодаря, че ме спасяваш от самата мен“ щяха да свършат идеална работа.

Естествено, думите й нямаха нищо общо с това.

— Как смееш!? — започна тя с леден тон, с какъвто никога не я бях чувала да говори. Все пак бях най-добрата й приятелка, нали така? — Аз обичам Робърт и той също ме обича, а ти най-малко от всички хора имаш право да ми казваш за кого да се омъжа! Ако той се отнесе с мен дори и наполовина толкова зле, колкото Брад се отнасяше с теб, щях да го напусна на секундата — продължаваше тя с насочен срещу мен показалец. — И това е най-малкото, което мога да кажа за теб!

— К-какво имаш предвид?

— Имам предвид, че всички знаеха през цялото време. И приятелите ти, и семейството ти. Но ти се правеше, че не забелязваш. А когато нещата се влошиха, той те напусна. — Тя спря да си поеме дъх. — Отношенията ви никога не са били нормални, както ти си мислеше през цялото време. Ти никога не си призна колко зле се държи той с теб. Просто го оставяше да те мачка. Всъщност ти оставяш всички да те мачкат. Винаги си позволявала на другите буквално да се разхождат върху теб. Майка ти, шефката ти и накрая Брад. Той ти изневеряваше и след това те напусна. Опита се да преспи с всяка една от приятелките ти, дори със собствената ти сестра, а ти се правеше, че не забелязваш. Преспа поне с десетина жени, докато бяхте женени, а ти отричаше. Дори когато го завари да чука съседката на твоето канапе, продължаваше да отричаш. Той беше този, който подаде молбата за развода. И накрая ти измъкна всичко.

Сърцето ми биеше лудо, направо усещах как всеки момент ще изхвръкне. Исках да кажа на Даян да престане, но нямах сили и просто я оставих да продължи.

— След като те напусна, ти му се обаждаше непрекъснато и го молеше да се прибере.

Не, определено не можех да слушам повече. Просто нямаше да издържа. Но тя продължаваше:

— Дори в съдебната зала го молеше. Той ти взе всичко, абсолютно всичко, дори самоуважението ти. А ти нито веднъж не му се опъна, никога не се реши да му противоречиш. Никога.

Това определено не беше вярно. Не можеше да е вярно!

— Лорън… — Гласът на Даян стана още по-студен и аз усетих, че сега се кани да каже най-ужасното нещо. — Брад дори не знае, че вие не сте добри приятели. Той няма никаква представа, че не го харесваш. Още по-зле, той не смята, че е сбъркал. Дори е убеден, че само да пожелае, може да те вкара отново в леглото си.

Вече не бях на себе си. В гърлото ми беше заседнала огромна буца. Главата ми щеше да се пръсне.

— Ти най-малко имаш право да даваш съвети, свързани с мъже. Разбираш ли, на никого не трябва да даваш съвети! Така че изобщо не ми говори за Робърт! Как изобщо се осмеляваш? Аз знам, че си нещастница, но, по дяволите, не можеш ли да ме оставиш да бъда щастлива?! — Даян приключи тирадата си и се разплака. Обърна се и избяга.

Под напора на чувствата не можех да си поема дъх. Избухнах в плач и грозни сълзи започнаха да се стичат по бузите ми.