Кара Локуд
И да, и не (26)

Епилог

Една година по-късно

Белите рози в букета бяха леко килнати настрани и не можех да спра да се взирам в тях. Навик.

— Престани — каза ми Лили. — Няма нужда да се грижиш за всяка подробност на собствената си сватба.

Усмихнах се. Предполагам, че беше права. Наистина трябваше да престана.

— Изглеждаш чудесно — каза ми тя, загледана в отражението ни в отсрещното огледало.

Носех права, семпла бяла рокля с дължина до глезена. Нямах нито воал, нито диадема, нито огромна рокля с кринолин. Дори косата си бях пуснала свободно, без да правя опити да сътворя някоя странна прическа. И без това Ник ме харесваше най-много с пусната коса.

Този път не се притеснявах нито за храната, нито за цветната украса, нито дали гостите ще харесат тържеството.

Този път нямах нито триста гости, нито огромна сватбена торта, нито дванайсет шаферки.

Мисля, че този път не сбърках.

— О, ще се разплача — каза майка ми развълнувано. Усещах, че гласът й става на фалцет.

— Ето — подадох й една кърпичка, която извадих от ръкава си. Старите навици не умират лесно.

— Благодаря — отвърна тя и внимателно избърса очите си. Сега вече си беше сложила водоустойчива спирала.

— Мамо, отново изпадаш в сантименталности — упрекна я Лили на шега.

— Просто помагам на Лорън да придобие малко практика. Сега, след като е отворила сватбена агенция, ще й се налага непрекъснато да се занимава с развълнувани майки.

Трите се прегърнахме силно.

Музиката засвири и баща ми се появи на вратата.

— Не съм голям експерт, момичета — каза той, — но според мен трябва да започваме.

Мама ме пусна от прегръдката си и ми направи път. Лили ме целуна по бузата и се усмихна.

— Готова ли си?

— Готова, както винаги.

Гостите (само трийсет този път) вече бяха заели местата си. Забелязах Джи, застанала точно до мама и Лили. Тя ми намигна и аз й се усмихнах в отговор. Марк Стюарт също беше там и беше донесъл от най-красивите си орхидеи.

Вероника и Даян също бяха заели местата си.

Тогава арфистът засвири първите акорди на сватбения марш и татко ме поведе към олтара. Не можех да откъсна очи от Ник, който стоеше в другия край на пътеката, облечен в ленен костюм без вратовръзка, и изглеждаше възхитителен както винаги.

Той погледна към мен и ми се усмихна. Стомахът ми се сви от вълнение. Но нито за миг не се запитах как ли изглежда косата ми, докато вървях към олтара.

Защото истинската любов няма нищо общо с изтънчената музика, красивите покани или бялата дантела. Няма нищо общо с това колко голямо сватбено тържество ще направиш или пък колко скъпа храна ще купиш. Истинската любов е да поемеш риска, че това може да не е история с щастлив край, но ти искаш на всяка цена да я изживееш. Истинската любов е да хванеш за ръка човека, когото обичаш, и да му кажеш в очите: „Не се страхувам да ти вярвам.“

Такава любов дава криле. Тя може да преодолее всичко.

Дори и една не чак дотам съвършена сватба.