Кара Локуд
И да, и не (12)

Дванайсета глава

— Това, което не разбирам, е — крещеше Вероника в ухото ми в един тъмен, шумен и много задимен нощен клуб — защо просто не преспа с него от самото начало.

— Какво казваш? — опитах се да се приближа до нея, като същевременно се пазех от тълпата танцуващи, които някак си все намираха начин да ме настъпят.

— Ами, като се замислиш, той изглежда превъзходно и освен това ти е навит. Щом ще се измъчваш така, защо поне не направиш нещо, за да си го заслужиш.

— Значи според теб сега трябва и да преспя с него?

— Именно. Най-сетне започна да схващаш.

— Искаш ли да танцуваме? — Предложението беше отправено към Вероника от приятен, двайсет и няколко годишен брюнет.

— Къде работиш? — Тя беше много директна. Изобщо не би си губила време с някого, който не е платежоспособен.

— В „Дел“.

— Кой отдел?

— „Продажби“.

— Не, благодаря. Не бих танцувала с някого, който работи в отдел, по-нисък от „Развитие“.

Момчето изглеждаше сащисано. Вероника само вдигна рамене.

— В дългосрочен план ще ми е благодарен — заяви тя. — Поне не му губя времето.

— Не мисля, че той ще има нещо против малко загубено време.

Следващият час и половина мина почти по същия начин. Вероника получаваше предложение след предложение, а накрая ми каза, че за да си реша проблемите, трябва да правя секс по-често и по-малко да мисля за това.

— Та ти не си била с никого след развода си!

— Напротив!

— Бившите гаджета от колежа не се броят.

— И Даян така каза.

— Ами права е, не се броят. Ако наистина искаш да знаеш къде е проблемът, не мисли, че това има нещо общо с Ник или с Дарла. Мисля, че просто още не си забравила Брад.

— Напротив! — Бях направо ужасена, че тя може да си помисли такова нещо.

— Не знам. — Тя повдигна рамене. — Аз наричам нещата с истинските им имена. Всичко идва от там, че той ти изневери. Ти така и не можа да му простиш и сега си в същата ситуация. Само че сега се опасяваш, че може да си „другата“, и това направо те съсипва.

— Брад не ми е изневерявал.

— Както и да е.

— Наистина не е.

— Виж — Вероника дръпна от цигарата си, — трябва да престанеш с това. Да прави секс с някое младо парче насред дневната ти си е изневяра.

— Но ние бяхме разделени!

— На практика вие все още бяхте женени и той го направи с някаква непозната върху коженото ти канапе. Това не само е изневяра, ами и предразводен саботаж.

— Какво?

— Кой получи канапето?

— Той.

— Ето виждаш ли, това просто е част от основния план.

 

 

Мисля, че се налага да обясня малко за инцидента с канапето. С Брад бяхме разделени от около месец и веднъж се прибрах малко по-рано от работа. Заварих вратата отключена и Брад се търкаляше на канапето с някаква осемнайсетгодишна колежанка. Не отричам, че този момент беше повратна точка в нашите отношения. И все пак не смятам това за изневяра с главно И. В края на краищата ние вече бяхме разделени, нали така?

Най-смешното беше, че когато ги заварих, първото нещо, което си помислих, беше: „Господи, така ли изглежда, когато е върху мен?“.

Искам да кажа, че той не беше събул черните си чорапи и беше най-гъвкавият мъж, който бях виждала. И космат. Изглеждаше много странно. Като някакъв неуспешен генетичен експеримент. Без страхотните си дрехи беше просто един смешник.

А онези странни чупки, които правеше… изобщо не мога да си спомня защо съм смятала, че е добър любовник.

Нейните очи бяха затворени, сякаш си представяше някого с поне по-малко окосмен задник.

 

 

Това беше моментът, когато окончателно престанах да изпитвам каквито и да било чувства към него. Според много от приятелките ми това е станало поне година по-късно, но какво да направя?

Но всичко това нямаше нищо общо със сегашната ситуация (въпреки теориите на Вероника).

— Виж, Брад ти е причинил много неприятности, а ти се предаваш.

— Не е вярно!

— А какво направи?

— Разведох се с него.

— И той ти отмъкна всичко.

— Всъщност само две пети.

— Да, но сред тях и хубавите ти мебели. И новата ти кола.

— Той заплати половината от стойността им.

— С какво? С колекцията си от спортни уреди ли? Лорън, скъпа, имаш само един изход и той е да прегърнеш кучката в себе си.

Преди да успея да попитам каква е тази кучка, забелязах позната сред тълпата. Висока, руса, слаба и болезнено перфектна: Дарла Тендаски.

— Шшшт, ето я!

— Коя?

— Дарла! — просъсках с надеждата, че няма да ме забележи. — „Дарла, жената, чиято сватба се опитваш да съсипеш“ — казах на себе си.

— О, тя изобщо не е чак толкова хубава — заяви Вероника, като й хвърли бегъл поглед. — Изглежда неуверена. Мога да надуша от километри колко е чувствителна. Залагам хиляда долара, че има хранителни проблеми.

Нужно ли е да споменавам, че много харесвам Вероника?

— Я виж, а кой ли е този с нея? — Тя изтръска цигарата си. — Само не ми казвай, че това е здравенякът!

От мястото, където седях, не можех да видя за кого говори. Някаква сервитьорка ми пречеше. „Махни се от там, де“ — казах й мислено. След няколко секунди тя все пак се отмести и ми откри гледката. Там, естествено, стоеше Ник.

Веднага направих опит да се скрия зад халбата си с бира.

— Прикрий ме — помолих Вероника, която недоволстваше.

— Имам намерение да ти направя услуга и ще се направя, че това не съм го чула. — Тя се отмести така, че ако Ник погледнеше към мен съвсем спокойно да ме види. — Сега вече няма как да не преспиш с него, изобщо не смятам да те оставя да се откажеш просто така. Погледни го! Страхотен е!

— Шшшт! — Не исках да ни чуят, макар че стояха на поне два метра от нас.

— Охо, я виж. Изглежда, нашите гълъбчета си имат проблеми. Колко жалко! — саркастично отбеляза Вероника.

Но наистина изглеждаше, че между тях не всичко е наред. Дарла се опитваше да го прегърне, а той я отблъскваше. Спореха за нещо и като че ли Ник й каза да го остави на мира. Тя продължаваше да се опитва да го прегърне, въпреки че той ясно й показваше, че не му е приятно. Тя се опита да го придърпа и да го целуне по устните. Ник я хвана за раменете и я отблъсна от себе си, като изглеждаше отвратен. После се обърна на другата страна и започна да се отдалечава от нея. Което го водеше право към мен. Въпреки че се опитвах да се скрия зад някоя от патериците си (по дяволите, имаха толкова много дупки), той ме забеляза. Лицето му придоби ужасено изражение. Но вместо да се отдалечи, както очаквах, той се тръгна към мен.

— По дяволите! — Грабнах патериците си и знаех, че единственият ми шанс е да избягам в тоалетната.

Вероника намираше цялата ситуация за много забавна и затова не престана да се смее, като ме гледаше как се опитвам да напусна бързо масата. Нека да ви кажа, че маневрирането с патерици насред бурно танцуваща тълпа не е много лесно. Да си кажем направо, че не стигнах много далече.

— Лорън, почакай! — извика Ник след мен. Опитах се да побързам и блъснах няколко танцуващи пред мен двойки. — Лорън! — Ръката му ме стисна за рамото и разбрах, че съм хваната. — Лорън. — Той застана пред мен, като отблъскваше разгорещените танцьори, които се блъскаха в нас. — Не е това, което си мислиш!

— Какво искаш да кажеш? — погледнах назад, за да видя дали Дарла е още някъде там, но тя се беше изпарила.

— Имам предвид, че между Дарла и мен вече няма нищо.

Добре. Определено не очаквах да каже нещо такова. Изпаднах в дива ярост. Да не би да е забравил коя съм? Как му е убягнал толкова важният факт, че аз подготвям сватбата му! Такива подходи ли използваше, за да заблуди глупачките, които бяха достатъчно тъпи, че да му се вържат?

— Как можа да кажеш такова нещо! — повиших глас, за да надвикам музиката, която в този момент засвири с няколко децибела по-силно. — Тя е твоя годеница! Годеница! Което значи, че между вас има всичко!

— Какво? — Той ми направи знак, че не ме е чул.

— Казах, че трябва да се срамуваш от себе си! — точно когато изричах това, музиката рязко спря. Ник много добре чу последните ми думи. Както и всички наоколо.

Няколко глави се обърнаха към нас, но тогава музиката отново засвири и ни оставиха на мира. Опитах се да се отдръпна от него и да изляза.

— Почакай, Лорън, ти не разбираш!

— Напротив, разбирам всичко много добре! Не искам да чувам нищо повече!

В този момент пейджърът му иззвъня.

— По дяволите, трябва да се връщам в службата. Но не сме приключили разговора, да знаеш. — Погледнах го в очите. Господи, толкова е трудно да си ядосана на мъж, който изглежда по този начин. Само като погледнех тези огромни кафяви очи! — Искам да ти обясня, ще ти се обадя утре. — После се обърна и започна да си проправя път през тълпата.

Утре, утре. Не само щеше да ми се обади, ами след някакви си петнайсет часа двамата с Дарла щяха да са в офиса ми.

Преглътнах.