Кара Локуд
И да, и не (8)

Осма глава

Изобщо не ми остана време да помисля какво ще правя с Ник. Естествено, това беше първото нещо, за което се замислих, след като се събудих сутринта. Даже останах в леглото и когато най-сетне чух алармата на часовника, стомахът ми се сви. Опитах се да разкарам от главата си всички подобни мисли, но те все намираха начин да се вмъкнат пак и паниката започваше да ме обзема.

Ник беше просто един клиент и нищо повече. А Дарла беше в командировка и даже нямаше да научи, така че защо се чувствах все едно правя нещо зад гърба й?

Най-големият ми проблем беше какво да облека, защото каквото и да пробвах, не ми се струваше подходящо. Все пак това беше един обикновен работен ден и ми предстоеше обичайна среща с клиенти. Ако си го повторех достатъчно пъти, можеше и да си повярвам. Продължих да пробвам дрехите една след друга, но каквото и да хванех, изглеждах прекалено дебела. Или прекалено ниска. Или прекалено бледа. Или прекалено стара. Или прекалено (добавете каквато и да е дума тук). Какво стана с хубавите и модерни дрехи, с които беше пълен гардеробът ми? Всичко, с което разполагах сега, беше пълен боклук.

Накрая си сложих черна рокля и обувките от змийска кожа, защото това бяха единствените дрехи, с които не се притеснявах, че ще ме видят на публично място.

Но аз все пак знам етикета, нали съм сватбен агент. На сватба никога не се носи черно. Или поне не чисто черно. Затова набързо добавих едно сребристо шалче към тоалета си. То имаше змийски мотиви, така че си пасваше много добре с обувките. Практически погледнато, не бях в чисто черно, а и роклята беше лятна, с презрамки и с дължина до коленете. Джи никога не би одобрила обувките ми, но и без това нямаше да ги види, нали така? А и тя не беше стъпвала на сватба от години.

— Аз съм си отработила моите недели, Лорън. Сега е твой ред — казваше ми често тя.

Това, че походката ми не беше особено плавна, не повлия на ентусиазма ми да ги обуя. Те просто изглеждаха невероятно.

Освен това си признах, че съм маниачка на тема ред. Никога не съм твърдяла, че съм практична.

И така, вече бях готова с тоалета си, но ми оставаше да се погрижа за косата и грима. Гримирането ми отне с половин час повече от обичайното, защото бях много несръчна с гримовете. Първо си сложих виолетови сенки във външните ъгли на очите, после малко по-тънък слой върху клепачите. След това дойде ред на очната линия. За мен това си беше истинско изтезание. Естествено не се получи от първия опит, след което имах черни капки навсякъде по лицето и се наложи да започна отначало. Трябваше да избърша и сенките, които преди това си бях сложила толкова внимателно.

От втория опит се получи накъсана и неравна линия и нямаше как, приготвих се за трети опит.

Междувременно очите ми вече бяха започнали да се зачервяват и ми се струваше, че нищо няма да излезе от цялата работа. Все пак някак си успях да си сложа очната линия, но това означаваше, че вече нямах никакви сили да се разправям с косата си. Затова просто я събрах на кок.

— Стой така или те давам право на Боби — казах й заплашително и се надявах да не ми се наложи да се суетя повече около нея.

Когато излизах, се опитвах да се убедя, че този един час в повече, който изхабих в приготовления, няма нищо общо с Ник. За малко да си повярвам.

Първата сватба мина чудесно. Но това изобщо не беше моя заслуга. Не успях да обърна внимание на нито едно от нещата, за които обикновено се грижа, като например да проверя дали всичката украса е поставена, преди да започнат да идват гостите, и дали органистът е разбрал правилния момент, в който да засвири сватбения марш. Не направих нито едно от тези неща и участието ми се изчерпа с това да отговоря на няколко въпроса на любопитната кума.

През цялото време нервно кършех ръце, все едно самата аз съм булка, и не можех да спра да се чудя какво ще правя с Ник. Как ще го забавлявам и изобщо как ще мине сватбата.

Така се бях замислила, че за малко да допусна да стане скандал между двамата разведени родители, но за щастие един от шаферите се намеси навреме и ги разтърва. Решаването на подобни конфликти всъщност е част от моите задължения, така че чувствах известна вина, че някой друг се е намесил вместо мен. Разбира се, от сутринта си знаех, че не съм способна на кой знае какво през този ден. За сметка на това всички участници в сватбата изглеждаха много щастливи и доволни. Все пак майката на булката на няколко пъти ме попита дали не искам чаша вода, защото според нея съм била пребледняла.

Накрая се чувствах много виновна и ми се струваше, че сега ще се случи нещо неприятно, което да ме накаже за пренебрегването на служебните задължения. Нещо малко, но гадно. Например да имам храна между зъбите си през цялото време, докато говоря с Ник. И тъй като си го помислих, извадих огледалцето си, за да се уверя, че не е вярно. От тук започнаха цяла серия внушения — постоянно си мислех, че съм се изцапала с нещо, че някоя презрамка на сутиена ми се подава, че нещо е залепнало за гърба ми. Всичко това ми отне толкова много време, че в един момент започнах да се притеснявам да не закъснея за втората сватба и вече нямах време да мисля как точно изглеждам.

Явно съм отделила твърде много време в притеснения дали не закъснявам, защото в крайна сметка наистина закъснях. С цели двайсет минути, така че до началото на церемонията не оставаше много. От фирмата за кетъринг и декораторите бяха пристигнали преди мен. За щастие Ник все още не беше дошъл, така че имах малко време, преди да се разсея съвсем и да не съм способна на нищо.

Сватбата щеше да бъде сравнително малка. За церемонията бяха избрали същата църква, където преди трийсет години са се венчали родителите на булката, празненството щеше да е на поляната до църквата, където беше разпъната голяма ленена шатра. Да си призная, винаги съм много скептична за празненство в шатра, защото непрекъснато възникват какви ли не проблеми. Достатъчно е земята да е малко неравна или някоя подпора да се наклони…

Но дотук всичко вървеше по план. Когато пристигнах, шатрата вече беше разпъната, столовете и масите вътре бяха подредени. Веднага се насочих към Марк Стюарт, който раздаваше указания на хората си кое как и къде да подреждат. Когато ме видя, той ми направи знак с вдигнат палец, с което искаше да каже, че всичко върви добре.

Обърнах поглед към служителите от фирмата за кетъринг и видях, че те също усърдно подреждат сандвичите със сьомга и както забелязах, при тях също всичко вървеше по план.

Всичко беше толкова кротко и спокойно, че вече се чувствах излишна и си мислех, че няма да имам никакви задължения, освен да забавлявам Ник. Точно в този момент се чу силен вик от стаята, в която булката се преобличаше, и хукнах нататък. Почуках на вратата, но никой не отговори. Представях си, че ще намеря булката просната на земята в безсъзнание или някоя откачена бивша приятелка на младоженеца, която се опитва да удуши кумата.

Отворих вратата, но сцената вътре изглеждаше съвсем нормално.

Булката беше с готова прическа и воалът й беше сложен внимателно. Единственото, което я отделяше от завършения вид на булка, беше това, че се разхождаше по бикини и сутиен. Майка й стоеше от едната й страна и подсмърчаше. Уверявам ви, това е една съвсем нормална сцена за час преди церемонията.

— Погледни я! За нищо не става! — Булката беше на ръба на истерията. В началото си помислих, че говори за майка си, но след това забелязах, че майката държеше в ръцете си роклята, така че вероятно се отнасяше за роклята.

— Какво е станало? — веднага си представих стотина неща, които може да не са наред, например да е смачкана, изцапана, със счупени копчета, скъсана връзка, заял цип, скъсана дантела, твърде къса, твърде дълга, твърде тясна талия, твърде широка талия…

Нека да ви запозная с един сигурен факт. Изключително малко булки извървяват пътя към олтара с рокли, които са безупречни. Обикновено се получават какви ли не проблеми. Понякога съм си мислела, че булчинските рокли имат своя индивидуалност, но едно е общото между тях — имат инстинкт за саморазрушение. Повече от всичко друго можете да разчитате на една булчинска рокля, че ще се скъса в най-неподходящия момент, ще й падне копче, ще се повреди цип. Роклята може да реши да предприеме самоубийство по някой по-драматичен начин, например да се окаже прекалено голяма или залята с чаша червено вино. Понякога много силно ми се иска някъде да бъде взето решение веднъж завинаги, сватбите вече да не се правят с бели рокли, защото това ще спести изключително много стресови моменти както на булките, така и на сватбените агенти.

И така, започнах да разглеждам роклята, за да разбера какво точно не й е наред. Разглеждах я много внимателно, защото смятах, че е нещо трудно забележимо. Оказа се всъщност, че проблемът е сериозен. На дантелата, която покриваше роклята, имаше огромна дупка. Преди да успея да попитам булката какво се е случило, едно леко движение в края на стаята ми привлече вниманието. Там имаше кученце, което невинно беше изплезило розовия си език.

— Кучето? — попитах аз, въпреки че не можех да си представя как толкова малко кученце може да изяде такова голямо парче дантела.

Булката кимна.

— Изобщо не трябваше да го взимам със себе си — вайкаше се майката на булката. — Вината е изцяло моя!

— Мамо! Престани вече!

— Да, престани! — присъединих се и аз. — Престанете всички! — Трябваше да измисля нещо колкото се може по-скоро. Налагаше се да започна да мисля, преди да изпадна в паника.

Знаех от кой магазин е купена роклята и как трябва да се зашие скъсаното парче, но за това нямаше никакво време. Трябваше да измисля начин да сменя роклята с друга. Погледнах часовника си. Имах четирийсет и пет минути до началото на церемонията. Набързо пресметнах колко време ще ми е необходимо, за да отида и да се върна до магазина с булчинските рокли. Поне трийсет минути щеше да ми отнеме само отиването. Освен това затваряха в пет. Веднага грабнах телефона и се обадих на Силвия, жената от булчинския магазин. Хванах я тъкмо преди да тръгне. Обясних й набързо ситуацията и ми се наложи да й повторя няколко пъти, че кучето наистина е изяло дантелата. Тя си мислеше, че се шегувам, но накрая ми повярва. Казах й модела на роклята и размерите на булката и тя провери сред роклите дали има някоя в подобен стил. Върна се да ми каже, че е намерила, и се разбрахме да се срещнем на средата на пътя, за да ми я даде. Със сметката щяхме да се оправим по-късно.

Казах на булката и на майка й да бъдат спокойни и да ме почакат, докато се върна с новата рокля. Изскочих от стаята и обясних на Марк какъв е проблемът, и му казах да продължават с приготовленията. Ако имаше нещо спешно, да ме потърси на мобилния телефон. Казах същото и на служителите от кетъринговата фирма и после побягнах към колата си. В този момент се блъснах в Ник.

— Хей, внимавай — каза ми той, като сложи ръце на раменете ми. — Винаги така ми налиташ. Мисля, че палците ми няма да издържат още едно такова настъпване.

Усмихнах му се и се опитах да му обясня колко бързам.

— Съжалявам. Роклята. Бързам. Връщам се след малко.

— Аз какво трябва да правя? — извика той след мен.

— Каквото поискаш — извиках в отговор и се метнах в колата си.

Почувствах се зле, че го оставих така сред хора, които изобщо не познава, но все пак реших, че ще се оправи. Не можех да се тревожа повече заради него, защото имах много спешна задача.

Силвия беше съвсем точна, подаде ми една голяма сребриста кутия и каза:

— И я пазете от кучета този път!

По най-бързия начин прибрах кутията в колата си и се върнах обратно в църквата.

Когато слязох от колата, не забелязах Ник никъде на поляната пред църквата и си помислих, че е влязъл вътре да разгледа. Грабнах тежката кутия и поех към стаята, където ме чакаше булката. Имаше точно петнайсет минути до началото на церемонията.

Кумата ме посрещна с радост и връчи роклята на булката, която все още се разхождаше по сутиен и бикини. Само дето изглеждаше много по-бледа.

— Дали ще ми стане? — попита ме тя.

— Естествено, че ще ти стане!

Десет минути по-късно роклята вече беше облечена, като внимавахме много да не я изцапаме с червило.

Както и предполагах, оказа се с три-четири сантиметра по-дълга.

Имаше четири минути до началото на церемонията.

Извадих специалната си чантичка за спешни случаи, в която обикновено държах неща, които можеха да ми потрябват в такива моменти, включително игли и конец. Веднага коленичих и докато булката ме гледаше изумено, с енергични движения отмервах правилната дължина и слагах карфици по подгъва, след което го залепих с бързосъхнещо лепило за плат и махнах карфиците.

 

 

Булката всеки момент щеше да се разплаче и затова помолих кумата да й налее чаша вино. Даже две.

— Както казах, изглеждаш превъзходно. Никой няма да забележи разликата. — Тя ми се усмихна смело и сякаш ми повярва. Смятам, че това е добър знак.

В един момент пристигна бащата на булката и за малко да му потекат сълзи.

Оставих я на баща й, като й казах, че ще бъда точно до олтара, и я уверих, че подгъвът й няма да се закачи за обувките.

Реших да изляза през задния изход, защото нямаше друг път, който да ме заведе директно към олтара. Пък и исках да се уверя, че по пътя, по който ще мине булката, няма никакви камъни или каквито и да е предмети, в които да се спъне. Последното нещо, което й трябваше, бе изкълчен глезен. Стигнах в църквата и хвърлих бърз поглед към тълпата. След няколко секунди открих Ник. Бе заел място в края на залата, от страната на булката. Привлекателна брюнетка, най-вероятно колежанка, говореше с него и предполагам, че се опитваше да му предложи място до себе си. Подозрението ми се потвърди, когато тя му посочи мястото вдясно от себе си и му се усмихна. Може би се канеше да приеме, но погледите ни се срещнаха и той ми се усмихна.

Господи, беше толкова красив!

И идваше точно насреща ми.

Стомахът ми направи две-три салта.

— Здравей — каза ми той с онзи негов секси глас, щом се приближи достатъчно до мен.

— Здравей — отвърнах като нервна тийнейджърка. Имах чувството, че съм със скоби на зъбите. — Наистина много съжалявам, че се наложи да те зарежа. Но имах много спешна работа с булката.

Разказах му какво беше станало, а той изглеждаше малко озадачен.

— О, това ли било? В моята работа като се каже „спешност“, обикновено се има предвид нещо малко по-различно.

— Нещо като младоженци, падащи от небето?

Той се засмя. Зави ми се свят. След това почувствах ужасна вина. А после се успокоих. В края на краищата това беше най-обикновен флирт.

— Няма ли да седнем? — попита ме той.

— О, аз никога не сядам по време на сватбите.

— Стоиш права?

— Така винаги мога да реагирам по-бързо, а и по-лесно виждам задаващата се катастрофа и мога да я предотвратя.

В този момент музиката засвири и аз отидох при шаферките да проверя дали всичко е наред. Малката шаферка — красиво шестгодишно момиченце, беше заела позицията си и тръгна по пътеката, като хвърляше по нея цветни листенца от кошничката си. Когато стигна до олтара, дойде ред на шаферките да изминат пътеката. Бях много горда с тях, защото не вървяха твърде бързо, което обикновено е най-главният проблем при шаферките.

След това музиката спря и всички се изправиха в очакване на булката. Естествено аз я забелязах първа и веднага побързах да отида при тях, за да се уверя, че няма да има проблеми (едно заблудено листо се беше закачило за полата и аз бързо се наведох да го махна оттам).

 

 

Залепеният подгъв изглеждаше превъзходно. Или поне не си личеше, че е залепен, което е достатъчно близо до „съвършено“.

Булката сияеше, а и беше зачервила малко бузите от виното, но това беше по-скоро плюс. Младоженецът наблюдаваше приближаването й с такова възторжено изражение, каквото се чете само в очите на човек, открил голямата си любов. Сигурно съм въздъхнала при вида на тази сцена, защото Ник хвана ръката ми и я стисна. Ако не бях толкова погълната от случващото се, щях да подскоча от този допир, но в онзи конкретен момент се получи съвсем естествено.

Пасторът каза няколко думи за тайнството на брака и за това колко е важна любовта като част от големия план на Бог за всички нас. После говори за младоженците конкретно. Познаваше ги от съвсем малки и беше много трогателен с думите си, че двама души на земята не могат да бъдат по-щастливи. Когато речта му приключи, половината от гостите подсмърчаха развълнувано. След като ги обяви за съпруг и съпруга, не му се наложи да напомня на младоженеца какво следва, защото той награби булката, повдигна булото й и я дари с най-страстната, продължителна и неприлична целувка, която някога съм виждала по време на сватба. Тълпата нададе одобрителни възгласи, а когато двамата най-сетне отлепиха устните си, последваха бурни аплодисменти.

По-късно разбрах, че двамата млади са решили да не правят секс, преди официално да сключат брак, така че страстта, която показаха, е била съвсем искрена и е символизирала този така дългоочакван момент.

Забелязах, че Ник ме гледа със сериозно изражение, и се зачудих какво ли този път не ми е наред. Почувствах се много странно, защото не можах да определя причината, поради която ме гледаше, но не исках да спира. Мисля, че в този момент загубих способността си да забелязвам какво се случва наоколо, а малко след това вече загубих и слуха си, защото никакъв звук не беше в състояние да проникне в гъстата мъгла, която ме обгърна. Сигурно точно тогава съм започнала да халюцинирам, защото ми се стори, че Ник се приближава към мен, а после се опитва да ме целуне, а няма никакъв начин, по който нещо подобно да се е случило наистина.

Сватбената процесия мина точно покрай нас и развали магията. Когато булката стигна до мен, тя ме прегърна силно и ми каза:

— Много ти благодаря за всичко! Получи се по-добре, отколкото изобщо съм си го представяла!

Усмихнах й се в отговор, наистина бях много щастлива за нея.

— Гладен ли си? — попитах Ник, а той вече изглеждаше съвсем различно без онзи особен поглед, който явно съм си въобразила.

— Ужасно.

— Добре тогава. Знам един много хубав ресторант наблизо. Пада се в една шатра…

Празненството мина безпроблемно, като изключим двете порцеланови чинии, които една от сервитьорките счупи.

Младоженците изглеждаха в чудесно настроение, а след разрязването на тортата започнаха да показват видимо нетърпение да се приберат в хотела си.

Издържаха не повече от час и се качиха на специалната си лимузина. Зачудих се дали ще издържат до хотела, или ще го направят още в лимузината. Все пак тя си беше доста широка.

Красивата брюнетка, която се беше опитала да се настани до Ник по време на церемонията, сега реши да влезе в ролята на водещ и да му разкаже клюките.

— Те не са правили секс досега — прошепна му заговорнически, сякаш досега това не беше известно на никого, въпреки речта си.

Да си призная, стана ми мъчно за момичето. През цялото време, докато то говореше, Ник изглеждаше отегчен. Явно нямаше никакъв шанс да го заинтригува, но брюнетката не преставаше да се опитва.

Даже на мен ми стана досадно от нейните смели, но безнадеждни опити. По едно време пристигна Марк Стюарт и ми каза, че иска да говори с мен. Като ставах, Ник ме хвана за ръката.

— Нали не си тръгваш?

— Ще се върна — обещах му, но той не изглеждаше доволен от ситуацията, в която беше попаднал. Все пак пусна ръката ми.

 

 

— Как мина всичко? — попита ме Марк. Неговата декорация беше идеална и аз му го казах. — Аз знаех, че с цветята всичко ще е върхът. Питам за другото.

— А, това ли? Ами наложи се да залепя подгъва на роклята, но като изключим това, всичко друго беше идеално. Искаш ли малко торта?

— Не, благодаря.

Забелязах, че през петте минути, в които съм била при него, две трети от хората си бяха тръгнали. Така се получава, когато в ресторанта няма открит бар. Започнах да помагам на Марк да свали украсите с цветя и почти бях забравила за Ник. По едно време го забелязах, все още обсаден от брюнетката, и когато очите ни се срещнаха, той ме погледна отчаяно. Реших, че е време да се намеся. Но преди да стигна до тях, се появи по-възрастна версия на брюнетката и каза, че било време да си тръгват. Момичето се изчерви и тръгна след майка си. Явно беше още по-малка, отколкото предполагах.

— Утре имала репетиция с групата си — осведоми ме Ник.

— Репетиция? С групата?

— Да, учи първа година в гимназията — подчерта той. — Сега не се ли чувстваш ужасно, че я повери на моето покваряващо влияние?

Усмихнах се и си помислих колко бих се радвала да стана жертва на покваряващото му влияние.

О, аз наистина ли си помислих това? Лошо, Лорън. Много лошо.

Нека по-добре да сменим темата.

— Имаш ли някакви въпроси към мен за хода на сватбата?

— Не.

— Никакви?

— Ами… само един всъщност.

— Да?

— Искаш ли да отидем някъде да пием по нещо?