Кара Локуд
И да, и не (19)

Деветнайсета глава

Така и не разбрах как се прибрах вкъщи. Плачех толкова силно, че не разбирах какво правя. Някак си успях да се кача в колата и даже да запаля и да шофирам.

Не си спомням как съм паркирала и съм слязла от колата, как съм отключила входната врата и съм влязла вкъщи, как съм се хвърлила на леглото с дрехите. Помня само, че не спирах да плача с глас, сълзите ми се стичаха и цялото ми лице беше мокро, носът ми беше запушен, а очите — кървавочервени. Отначало плачех безутешно, а после, когато не ми останаха сълзи, продължих да хлипам. Накрая съм заспала.

Когато се събудих, беше нощ, а в стаята ми се носеше много апетитна миризма на препечени пилешки крилца. Но въпреки че празният ми стомах се опитваше да ме агитира да стана, не пожъна особен успех и аз продължих да лежа.

Чувствах се толкова беззащитна, а светът навън ми изглеждаше изключително враждебен. Прекалено ужасни неща се случваха навън, прекалено много страдание имаше. При положение че дори най-добрата ми приятелка беше способна да ми причини толкова болка и да извика у мен спомени, които никога не съм имала смелост да осъзная, отиването до кухнята ми се струваше прекалено рисковано.

Всичко, което исках да правя до края на живота си, беше да спя. Затворих отново очи и се опитах да заспя, но сънят ми се изплъзваше, колкото повече се опитвах да го хвана. Започнах да си мечтая да изпадна в кома и да не ми се налага никога повече да се срещам с когото и да било.

Как ли са ми се присмивали всички, мислех си с ужас. Как ли всичките ми най-близки приятелки са говорели зад гърба ми. Съжалявали са ме…

Аз наистина бях жалка. И това беше най-лошото. Бях дори двойно по-жалка, защото оставях Брад да ме тъпче и защото непрекъснато отричах, че това се случва. Никога не събрах смелост да го осъзная и през всичкото това време се заблуждавах, че съм жената, която искам да бъда — силна, самоуверена и със самочувствие. Вместо това бях слаба, жалка глупачка.

Не, никога повече няма да стана от леглото си. Дори за да взема душ.

Точно в този момент лампата светна и аз се завих през глава, защото очите ме заболяха.

— Махай се! — опитах се да извикам, но не съм сигурна дали от устата ми излезе нещо членоразделно.

— Време е да хапнеш нещо — каза Лили.

Бавно отметнах завивката и си отворих едното око. Тя носеше табличка с пилешка супа, препечени филийки и диетична кола.

— Не — категорично отказах.

— Да. Трябва да се храниш.

— Защо?

— Защото ако не хапнеш, ще ти наритам задника. Отне ми много време да сготвя това.

Стомахът ми изкъркори, колкото да противоречи на това, което се канех да кажа, и тя постави табличката пред мен.

— Не знаех, че можеш да готвиш. Дори не знаех, че можеш да си служиш с отварачка.

— И аз не знаех.

След като приключих със супата, почувствах прилив на сили и дори ми се стори, че ще се престраша и ще отида до хола. И това нямаше нищо общо с факта, че Лили беше включила телевизора на канал, по който даваха филмите на Одри Хепбърн.

Влязох бавно и седнах на канапето до сестра си. Тя ми предложи от купата с пуканки.

— Добре ли си?

— Не.

— Даян се обади — каза Лили, докато се тъпчеше с пуканките. — Каза, че съжалявала.

Изсумтях и се престорих, че филмът изцяло е заангажирал вниманието ми.

— А, и Ник позвъни. Иска да му се обадиш. — Тя направи пауза. — Мисля, че наистина трябва да го направиш.

Това беше последното нещо, което бих направила точно сега. Но не мога да отрека, че малко внимание от страна на Ник ме накара да се чувствам по-добре. Но после отново се разстроих. Не исках да повтарям същата грешка, която бях направила с Брад, вече на никого не трябваше да позволявам да ме тъпче.

Но все пак нещата не бяха толкова зле, нали така? Все пак имах някакъв напредък. Бях казала на Дарла какво мисля за нея. Нещо, което беше абсолютно немислимо допреди шест месеца да направя. Да, напълно съм се заблуждавала по отношение на Брад, но сега имам напредък, нещата се променят.

Точно след полунощ на вратата се позвъни. Отворих и видях Даян, която имаше много окаян вид и носеше голяма чанта.

— Аз съм такава кучка, ще можеш ли някога да ми простиш?

Вместо отговор просто я прегърнах.

— Не си казала нищо, което да не съм си заслужила — опитах се да потисна обидата си. — Съжалявам за това, което казах за Робърт.

Ето, това само трябва да покаже колко зряла съм станала за последния половин час. Та аз се извинявах за това, че съм нарекла Робърт свиня.

— Аз наистина ужасно съжалявам. И не казвам това само защото смятам да пренощувам на канапето ти.

— Какво е станало?

— Майката на Робърт продължава да чисти с прахосмукачката. — Тя въздъхна.

Трите си догледахме филма с Одри Хепбърн, после и следващия и вече решихме да си лягаме. Беше доста късно през нощта (даже ранна сутрин) и никоя от нас не се сети да навие часовника. Събудих се от това, че Даян ме разтърсваше панически, повтаряйки, че часът е почти дванайсет. Сватбата й започваше след два часа.

Веднага настана суматоха, Даян се затича към фризьорския салон, защото закъсняваше с повече от половин час. Чух се с майка й по телефона и тя каза, че ще занесе роклята й в църквата, така че за мен останаха само гримовете и обувките.

Веднага се стрелнах към банята, взех си душ, облякох се, взех всичко необходимо за сватбата и се метнах светкавично в колата. Не ми остана време да се среша и да си направя прическа, което означаваше, че косата ми стърчеше във всички посоки.

Пристигнах в църквата точно в дванайсет и петдесет, занесох гримовете и обувките в стаичката, където Даян щеше да се преоблича, и се заех със задачите си. Първо трябваше да инспектирам работата на фирмата за цветна украса. За съжаление това не беше Марк Стюарт. Бедната Даян не можеше да си го позволи, затова се наложи да се задоволи с друга фирма, на която нямах толкова голямо доверие.

Намерих жената от фирмата и й се представих, но тя ме гледаше неразбиращо. Беше възрастна жена, с побелели коси и аз наистина поставях под съмнение качеството на работата й. Но тя беше приятелка на приятелка на майката на Даян, така че нямаше какво да се направи.

И така, жената ме гледаше странно, след това се пресегна и махна някакъв боклук от косата ми. Явно нещо се беше заплело в нея.

— Та какво казваше, момичето ми?

Нищо не може да разруши авторитета на човек така, както боклук в косата. Въздъхнах, дадох й всичките си инструкции за подредбата на масите и украсата, след това тръгнах да търся Даян.

Тя беше в стаята за преобличане и стоеше пред голямо огледало. Майка й беше коленичила до нея и оправяше роклята й.

Изглеждаше толкова прелестно красива, че аз веднага се разплаках. Нещо, което в последно време правя с лекота. Даян ме видя и също не можа да сдържи сълзите си. Последва ни майка й, но на майките в такъв момент и без това не им трябва много. И в един момент ние се разхълцахме и стояхме така прегърнати като група сантиментални идиоти, каквито предполагам и без това бяхме, Бог да ни благослови.

Малко след това дойде помощникът на пастора да ни каже, че е време да заемаме местата си. Докато вървях към залата, се вглеждах в морето от прииждащи гости и цялата тази картинка много силно ми напомни за деня, в който на мен ми предстоеше да измина пътеката до олтара. Забелязах в тълпата Робърт, който разговаряше с кума и изглеждаше доста неспокоен. Тогава осъзнах, че този ден явно имаше голямо значение за него. Спомних си лицето на Брад по време на нашата сватба. Изглеждаше напълно отегчен.

Може би грешах по отношение на Робърт.

Оркестърът засвири сватбения марш и аз заех мястото си на пътеката. Започнах да вървя, като през цялото време си напомнях да не избързвам. Всички погледи бяха насочени към мен, даже Робърт ми се усмихна мило. Като стигнах до края на пътеката, заех мястото си от лявата страна на олтара и се обърнах, за да видя приближаването на шаферката — по-малката сестра на Робърт, която изглеждаше отегчена. Когато и тя измина пътеката, музиката спря за миг и след това Даян и баща й застанаха на вратата. Тя беше невероятно красива булка. Дългият й воал стигаше чак до земята, а букетът й с бледи рози много красиво контрастираше с бадемовата й кожа. Баща й беше изпълнен с гордост, а Робърт я гледаше с изумление и възторг, сякаш не можеше да повярва, че тази красива жена ще бъде негова съпруга. Когато младоженците застанаха един до друг и сплетоха ръце, почувствах, че няма как да съм била по-заблудена по отношение на тяхната връзка. Те наистина бяха влюбени и свиня или не, Робърт беше мъжът за нея.

— Да се дарявате един друг ежедневно с търпение, доверие и любов — редеше пасторът.

Когато дойде моментът Робърт да каже „Да“, гласът му трепна от вълнение.

Едва успях да сдържа сълзите си. Но когато дойде време Даян да каже частта за „Да имаш и да задържиш“, почти се разплаках. Любовта, която двама души си споделят, независимо от това какви лични недостатъци има всеки от тях, е нещо толкова красиво, а аз почти го бях забравила.

Пасторът ги обяви за съпруг и съпруга, те се целунаха страстно и присъстващите избухнаха в аплодисменти.

Двамата поеха по обратния път от олтара, кумът ме хвана под ръка и ние тръгнахме след тях.

Не знам каква сила ме накара в този момент да се обърна наляво. Не ми се иска да мисля, че този човек все още има някаква власт над мен и е привлякъл вниманието ми или че просто съм искала да го видя, но той беше там.

Брад. Стоеше в другия край на пейката и се хилеше.

Изпаднах в паника и не знаех какво да правя. Как се беше озовал тук? Дали щеше да присъства на празненството? Какво трябваше да му кажа, как да се държа с него? Дали не е сега най-подходящият момент да му дам да разбере, че не мога да го понасям? Не, ако му покажа подобно отношение, това по-скоро ще означава, че все още имам някакви чувства към него. Не знаех как да постъпя.

Когато излязохме пред църквата, отидох да поздравя Даян и да й кажа, че това беше най-прекрасната сватбена церемония, която някога съм виждала. Гордея се, че нито веднъж не споменах Брад, докато си правехме снимки на стълбите пред църквата. От време на време оглеждах тълпата, за да открия някакви признаци от присъствието на бившия си съпруг, но не го видях. Може би си бях въобразила и той изобщо не е бил там. Халюцинация. Струваше ми се много логично. Освен това е често срещан ефект след емоционален стрес.

Докато се отмествах назад, за да могат родителите на Даян да се снимат с нея, някой ме потупа по рамото и аз подскочих.

— Ето това е рокля на кума, в която и аз бих се пъхнала — каза Вероника.

Даян и Вероника се познаваха от колежа, но никога не са били особено близки. Предполагах, че Даян я е поканила, за да ми прави компания. Никога не съм била по-радостна да я видя.

— Боже, как ме стресна! — казах аз и сложих ръка на гърдите си.

— А ти кой си помисли, че е? Бившият ли?

— Да! Как се…

— И аз го видях.

— Какво да правя?!

— Имам страхотен план. — Тя ме побутна в един по-малко пренаселен ъгъл. — Ето какво ще направим…

 

 

Не бих нарекла плана на Вероника великолепен. Дори не знам дали да го нарека план. Първо, той не би могъл да проработи даже и да се съглася да го направя и второ, аз никога няма да се съглася, така че той и без това няма шанс да проработи.

Вероника беше решила да ми предостави напълно безусловно приятеля си, с когото аз трябваше да се преструвам, че съм близка, за да покажа на Брад, че съм го забравила напълно. Само че аз така или иначе го бях забравила много повече от напълно, особено след случилото се снощи. Само дето Вероника не ми вярваше.

— Трябва да го накараш да ревнува — повтаряше ми тя.

— Но аз не искам да ме ревнува. Не искам дори да ме забелязва, искам просто да се разкара. — Тя, изглежда, не ми вярваше. — Сериозно говоря!

— Ами в такъв случай няма да имаш никакъв проблем с втората част от плана ми.

Втората част от плана включваше да бъда самоуверена, резервирана и студена с него, което според нея щеше да го подлуди.

— Мисълта, че той може да ме докосне, ме отвращава! — опитах се да й обясня.

— Идеално, точно това отношение търсим. Само го направи малко по-слабо. Не искаме да си видимо отвратена, а просто резервирана.

Завъртях очи и въздъхнах. Очертаваше се един дълъг и напрегнат следобед.

Пристигнахме в ресторанта. Заведението беше много приятно, залите бяха с дървени подове и огромни прозорци. Даян сияеше от щастие. Откакто беше хванала Робърт под ръка на излизане от църквата, не беше го пуснала нито за миг. Той също изглеждаше много горд и щастлив. Преди няколко дни бих реагирала много различно на тази сцена, но сега мисля, че се почувствах изключително щастлива заради тях.

А при мен нещата изглеждаха напълно безнадеждни.

Вероника прати гаджето си да се навърта около мен и той наистина го правеше, като от време на време ме хващаше през кръста или поставяше ръка на рамото ми. Не ми беше неприятно, защото той изглеждаше доста добре. Е, не чак колкото Ник, но вече бях започнала да си мисля, че красотата на Ник е недостижима за никой друг, така че бях доволна. Не знам какво му бе казала Вероника за мен, но съм сигурна, че е била някоя опашата лъжа. Например че си търся партньор за „секс с непознат“.

Не мога да отрека, че цялата работа имаше добър ефект, защото поне през първия половин час Брад се мотаеше около бара с доста несигурно изражение. Не че му обръщах някакво внимание. По-скоро се чувствах така, сякаш в края на салона има огромен черен паяк.

Забелязах, че той не беше дошъл сам на тържеството. Около него се усукваше някаква стройна блондинка, която от време на време протягаше ръце към него.

Искам ясно да подчертая, че това, което изпитах, след като осъзнах нейното присъствие, не беше ревност. Или завист. Изобщо не беше някакво подобно чувство. Дори сама бях много изненадана, че не ревнувам. Не ме интересуваше какво прави тя с него. Даже изпитах известно съжаление, че е попаднала на такъв като него. Сигурно не подозираше каква отрепка е. И без да я познавам, аз я съжалих. Никоя жена не заслужава плужек като Брад.

След като приключих поредния танц с гаджето на Вероника, го помолих да ми вземе едно питие. Тъй като залата беше претъпкана и до бара имаше много място, надявах се да се забави достатъчно, за да мога да си поема дъх. За съжаление в минутата, когато мъжът ме остави, Брад започна да си проправя път към мен. Не исках да говоря с него за нищо на света, затова веднага се обърнах на другата страна и тръгнах към края на салона, където можех да се скрия в женската тоалетна.

Моето бягство беше спряно от майката на Даян, която ме прегърна силно и много държеше да ми каже колко високо оценява моята помощ за организирането на сватбата и всичките ми усилия да помагам на Даян. Тъкмо се канех да я подмина, когато една ръка ме хвана за рамото и се обърнах.

Знаех, че е Брад, защото по тялото ми премина конвулсивен трепет на отвращение.

— Лорън, изглеждаш чудесно. — Той се хилеше злобно.

Беше облечен много стилно в скъпи маркови дрехи. Винаги залагаше на външния си вид, за да си проправя път в живота, но като го погледнах сега, видях просто един жалък, мазен идиот. Дори забелязах, че беше започнал да оплешивява, и това ме изпълни със задоволство.

— Брад — казах с глас напълно лишен от всякаква емоция. Вероника би се гордяла с мен. — Изглеждаш… уморен.

На челото му се появи бръчка, а изражението му беше много учудено. Определено не очакваше това. Чудесно.

— Така — подхвана пак той, само че този път не се хилеше чак толкова самодоволно. — Какво става с теб напоследък?

Бях се загледала в Даян и Робърт, които си говореха с кума.

— Какво? — изобщо не бях чула въпроса му. Стори ми се странно, че ми е толкова лесно да се отнасям с безразличие към Брад. Погледнах отново към него. Изглеждаше прекалено обикновен. И имаше сплескан нос. Как не съм го забелязала по-рано? Определено не можех да си представя кое точно съм намирала за привлекателно в този мъж.

— Казах… — Той повтори въпроса си.

— Ами… както обикновено — отговорих машинално и погледът ми пак се върна на Даян и Робърт. Забелязах, че булото на Даян се е закачило за едно от цветчетата, които украсяваха роклята, и трябваше да отида да й помогна. — Извини ме — казах на Брад и се изнизах в тълпата.

— Беше ми приятно, че се видяхме — извика той след мен, но аз не му отговорих.

Отидох при Даян и оправих булото й. Тя се обърна към мен и след това очите й се разшириха от изненада, когато забеляза Брад.

— Да, видях го — отвърнах съвсем спокойно. — Току-що говорих с него.

— Нямах представа, че ще е тук. Кълна се, не съм го канила. Изобщо нямах представа… Добре ли си — попита ме тя, като се взираше в лицето ми.

— Да, чудесно даже. — И наистина се чувствах така.

— Сигурна ли си?

— Да, абсолютно. Изобщо не ми пука за него.

Даян изглеждаше малко изненадана, но все пак доволна от това, което казах.

Празненството продължи, а аз повече не се и натъкнах на Брад. Нещо повече, дори не го забелязах сред тълпата, което само показва колко бях безразлична към него вече. Така и не успях да се отърва от приятеля на Вероника, който се беше залепил за мен като пощенска марка, но когато Даян и Робърт се отправиха към лимузината си под дъжд от цветя, тълпата започна да се разрежда. Тогава гаджето на Вероника (така и не можах да запомня името му, беше нещо като Дейв, Дарън или Дъг) предложи да ме закара до вкъщи. Никога не бих се съгласила при други обстоятелства, но когато излязох, заварих колата си заклещена от две други коли, така че нямаше начин да се измъкна. Бях прекалено изморена, за да обикалям и да търся собствениците на двете коли, а Вероника каза, че с удоволствие ще закара колата ми до нас, когато се напразнува. И като се има предвид, че не смяташе да приключва в близките пет-шест часа, дотогава колата ми със сигурност щеше да е освободена.

Дейв или Дъг ме закара до вкъщи, като на всеки светофар по някакъв начин докосваше коляното ми. Нямаше как, най-сетне трябваше да бъда откровена.

— Не знам какво ти е казала Вероника, но аз нямам намерение да спя с теб.

Дъг или Дейв не обърна внимание на това.

— А какво ще кажеш да излезем?

— Не.

— Ееее.

— Благодаря много, че ме докара. — Слязох набързо от колата и хлопнах вратата.

Като прекосих улицата, забелязах, че все още има полицейска кола край къщата ми. Само че полицаите в нея бяха непознати. Реших, че детектив Дъглас сигурно най-сетне се е прибрал да си вземе душ.

Влязох вкъщи и първото, което направих, беше да сваля официалната си рокля, чорапогащника и сутиена и да си облека удобната си памучна пижама. Изключих климатика, защото Лили го беше оставила на петнайсет градуса, а аз предпочитам да ми е по-топло. Седнах на канапето пред телевизора и след минути съм заспала.

 

 

Събудих се от шума на отварящата се входна врата. Отворих очи и видях, че коридорът е облян от дневна светлина. Значи вече бе сутрин. Повиках Лили, защото тя беше единственият човек, който не бе на меден месец на Карибите и имаше ключ от къщата ми. Докато се изправях, установих, че кракът и ръката ми са изтръпнали и не мога да ги помръдна.

Опитах се да се завъртя и хиляди иглички се забиха в тях. Млад и рус евангелист в светлосин костюм се взираше в мен от телевизионния екран и обещаваше да спаси душата ми срещу много скромно дарение. Взех дистанционното от възглавничката на стола и изключих телевизора. Чух, че вратата на хладилника се отваря и после Лили се провикна, че трябва да купя мляко, защото сега тя щяла да изпие последното.

На входната врата се позвъни и аз си помислих, че сигурно е пощальонът, защото той винаги оставяше писмата в събота сутрин, особено ако носеше колет, на който трябва да се разпиша. Отне ми малко време да осъзная, че днес всъщност е неделя и че пощальоните не минават в неделя, така че най-вероятно е някой друг.

Отворих вратата и там видях Брад, който изглеждаше почти нещастен.

Той мина покрай мен, преди да успея да кажа каквото и да било. Не почувствах нищо друго, освен раздразнение, каквото бих изпитала например, ако беше се появил някой рекламен агент с намерението да ми продаде нова прахосмукачка.

— Какво правиш тук?

— Трябва да поговорим — отвърна ми той съвсем сериозно.

Лили нахълта в стаята и тъкмо беше започнала да казва нещо, но като забеляза Брад, просто извика:

— Какво, по дяволите, правиш тук!?

— И аз това се чудя — казах й.

Брад гледаше, сякаш е обкръжен от врага, и не знаеше какво да направи. Пробва изпитаната си „чаровна усмивка“, но нито една от нас не изглеждаше особено очарована.

— Брад — започнах аз, — изобщо не искам да разговарям с теб. За каквото и да е. Затова пък много ми се иска да си тръгнеш.

— Точно така, Брад — включи се Лили. — Вземи да се разкараш от тук. Направо съм алергична към марковите ти парцалки. Драйфа ми се от тоя „Келвин Клайн“.

— Това е „Наутика“ — опита се да се защити той, изглеждаше леко засегнат.

На вратата се позвъни отново. Този път погледнах през шпионката, преди да отворя.

Беше Ник.

Сърцето ми подскочи и започна да бие лудо. Той изглеждаше невероятно дори през шпионката.

Обърнах се към Лили и Брад, които ме гледаха с любопитство.

— Връщам се след секунда.

Отворих вратата и излязох. Затворих я след себе си. Ник отстъпи крачка назад. Изглеждаше изненадан.

— Ъъъ, извинявай — той се оглеждаше неловко, — да не би да те хващам в лош момент?

— Нещо такова. — Бях много смутена от факта, че съм облечена в памучна синя пижама на бели облачета, а косата ми най-вероятно изглеждаше по-рошава от когато и да било. Затова пък той изглеждаше възхитително както винаги.

— Нямаше да се натреса така, но… — Замълча. Дали не беше нервен? — Но ти не отговори на обажданията ми.

Изглеждаше озадачен. Явно си мислеше, че го отбягвам, и това го караше да се чувства наранен. Тази мисъл някак си ме изпълни с чувство на вина. Но като си помислих, че е преспал с Дарла, вината ми се изпари. Но дали това беше вярно? Докато го гледах, ми се струваше, че май не е имало нищо такова.

— Съжалявам. — Той заслужаваше точен отговор, а не такова увъртане. — Имах страшно натоварена седмица. Даян, моята най-добра приятелка, се омъжи снощи и… се случиха толкова много неща…

Ник изглеждаше обнадежден, а после леко разтревожен.

От вътрешната страна на вратата се чуваха викове, след това тя се отвори рязко и Брад изхвърча от там. Спря се за миг и се втренчи в Ник.

— Кой си ти? — изрекоха двамата едновременно и изглеждаха като бикове, които всеки момент ще сблъскат главите си.

Брад отговори пръв.

— Аз съм съпругът й — каза го с такова собственическо чувство, че ми се прииска да го удуша.

— Бившият съпруг — поправих го аз, но мисля, че Ник изобщо не ме чу.

Той погледна първо към самодоволната физиономия на Брад, после към моята пижама и като че ли реши, че той казва истината. Преди да успея да отхвърля това абсурдно предположение, Ник се обърна и тръгна към колата си.

— Почакай — извиках след него. Брад се опита да ми препречи пътя, но Лили го срита и аз успях да изтичам след Ник.

Той се обърна за миг към мен.

— Можеше поне да ми кажеш! — Изгледа ме яростно и се качи в колата си.

Останах на място, без да знам какво да правя.