Кара Локуд
И да, и не (6)

Шеста глава

Може би не съм споменала, че за един сватбен агент има и по-лошо нещо от невротична булка.

Това е нерешителната булка.

Гледах как Дарла си избира ту една, ту друга рокля, попаднала в затворения кръг на несигурността коя дантела е по-добра от другата, и се чудех дали няма как да счупя една от пластмасовите закачалки и да си прережа вените с нея.

— Мисля, че с горната талия ще изглеждам прекалено висока. — Тя се завъртя пред трикрилото огледало. — Но пък, от друга страна, с ниска талия сигурно ще изглеждам прекалено ниска.

Говореше глупости.

Тя изглеждаше превъзходно във всяка рокля, която беше пробвала. До този момент около двайсет. Със завист си помислих, че е идеална за модел на булчински рокли.

Ама какво ми ставаше? Дарла дори не спомена за снощи, а имаше всички основания да е ядосана, че ме завари да флиртувам с Ник. Трябваше да съм благодарна, а не ядосана.

— Най-много ми хареса първата.

Изобщо не си я спомнях, но го казах, за да я подтикна да вземе решение по-бързо. Стояхме в този салон вече почти четири часа. За жена, която е толкова невъобразимо заета, Дарла беше прекарала твърде много време пред огледалото. Още като си го помислих и се засрамих от себе си. Как може да съм толкова дребнава, какво ми ставаше днес?

— Първата ли? Ами… може. Ако не трябваше да ходя на тази скапана конференция в Ню Орлиънс, щях да ги пробвам до края на седмицата — засмя се тя.

Отново се подразних на себе си от реакцията си, но тя наистина трябваше да побърза малко. Все пак сватбата беше след три седмици и дотогава някак си трябва да си е избрала рокля.

 

 

Направо не ми се мислеше какво ни чака, като се преместим на воалите и обувките. С тази скорост сигурно ще отиде още една седмица. А ние не разполагахме с толкова време не само защото до сватбата оставаше много малко, а и защото Дарла непрекъснато беше в командировка.

— Мисля, че ще пробвам още един път тази — каза тя и държеше рокля, която досега беше пробвала около шест пъти.

Продавачката, която стоеше до мен, въздъхна дълбоко.

 

 

След като веднъж се измъкнах от Чистилището на булчинските рокли, останалите дни от седмицата прекарах съвсем спокойно. Успях да се уговоря с фирмата за цветя, която щяхме да използваме за сватбата на Дарла, както и с кетъринг фирмата. Всичко мина нормално и нямаше никакви разправии или катастрофални неразбирателства.

Когато дойде петък вечер, все повече имах усещането, че вечерта навън е точно такава, каквато ми беше нужна. Времето течеше много бавно, вече беше минала цяла вечност, откакто се преоблякох. Нямах търпение да стигна. И това няма нищо общо с факта, че и Ник ще е там. Абсолютно нищо. Не забравяйте все пак, че аз изобщо не си падам по типа мачо. Наистина.

Бях си сложила обувките от змийска кожа и тясната рокля без презрамки. Ако се интересувате, беше преправена шаферска рокля. Често смятам за нужно да доказвам, че тези дрехи могат да се носят втори път.

Така че бях решена да намеря тази рокля преди поредния пети опит, а и бях уверена, че изглеждах добре (нещо много необичайно, уверявам ви). Например косата ми беше само леко разочароваща, вместо да е ужасяващо зле.

Даян и Робърт най-сетне се появиха и дори опитите на Робърт да ме накара да се почувствам излишна не успяха да повлияят на хубавото ми настроение. Все пак трябва да отбележа, че той завъртя очи и въздъхна, с което недвусмислено ми показа, че присъствието ми изобщо не е желано.

За щастие (или пък за нещастие) пътят до залата не беше много дълъг. Пристигнахме твърде бързо до Ректората на Тексаския университет, където щеше да бъде балът. Отвън имаше голяма тълпа от мъже с костюми и жени във вечерни рокли.

— Не се чувствам много добре — казах на Даян. И не беше лъжа. Струваше ми се, че стомахът ми ще се обърне.

— Не ставай смешна, ще си изкараме страхотно.

Робърт се покашля.

— Изглеждаш превъзходно и не го казвам просто така! — Даян отново се обърна към мен.

Робърт пак се покашля. Вече бях сигурна, че го прави нарочно. Идваше ми да го цапардосам по главата, но се въздържах. Ясно беше, че ако сега помолех да ме върнат вкъщи, Робърт няма да ме дочака да си завърша изречението.

Поех си дълбоко въздух и слязох от колата, като за малко не се спънах на неравния бетон. Помислих си, че проблемът може да е в обувките, но всъщност едва ли бе така. Просто бях прекалено развълнувана. Последвах Даян през входната врата.

Залата беше много красива и неслучайно най-често резервираната за сватбени тържества в Остин. Доста добър избор за бал на пожарникарите, не можех да отрека. Масите бяха кръгли, а отпред имаше пространство, оформено като дансинг. Свиреше оркестър. Всичко беше толкова хубаво, че за част от секундата се почувствах доволна, че съм тук.

В следващия миг го видях. Беше със смокинг.

Мисля, че той е причината, която прави униформата да изглежда добре.

Стоеше встрани от дансинга и говореше с друг мъж, също в смокинг. Другият мъж се засмя.

— Защо не вземем да седнем на нашата маса? — Даян ме извади от унеса.

— Добра идея — казах, преди да осъзная, че това ще ни доближи до Ник.

Така или иначе не можех да хукна към изхода, без да привлека вниманието му, затова не ми оставаше друго, освен да последвам Даян и Робърт. Смятах да вървя плътно след него с надеждата, че така ще мога да се скрия.

— Ето тук е, номер шест — каза Даян, като посочи маса, която беше на около пет крачки от Ник. Приближих се бавно, като се надявах, че той може да се премести, например да отиде на дансинга или на бара. Само не и тук. — Не разбирам. Къде е мястото на Лорън?

Откъснах очи от Ник за достатъчно дълго време, за да забележа, че нещо не е наред.

— Ето го къде е — посочи Робърт.

— Не, това е мястото на Елсия.

— Нека да погледна. — Робърт започна да се нервира.

Докато те спореха за мястото, погледнах как масата се пълни с други двойки и една проста сметка ми подсказа, че няма да има място за мен. Тъкмо се канех да кажа нещо и Ник се намеси:

— Някакъв проблем ли има? Мога ли да помогна с нещо?

Сърцето ми направо подскочи.

— Изглежда, на тази маса няма място за нашата приятелка — каза Даян.

Сега вече не ми оставаше нищо друго, освен да се покажа зад Робърт, където се бях скрила.

— Лорън! — Ник наистина беше изненадан.

Стомахът ми се сви: „Той си спомни името ми!“ Но след това се намеси друг глас: „Разбира се, че ще си го спомни, глупачке. Нали организираш сватбата му.“

— Защо не седнеш на нашата маса? При нас има място.

— О, много ти благодаря, но не мога.

— Но защо, аз настоявам.

И така се озовах на една маса с Ник, някакъв пожарникар и неговата съпруга на име Джен и областния управител с неговата съпруга. На света просто нямаше достатъчно голяма дупка, която да ме погълне.

Мисля, че бих се почувствала по-добре, ако не гледах в Ник, което беше доста трудно, като се има предвид, че той седеше до мен.

Поех си дълбоко дъх.

След това издишах бавно и продължително.

Келнерът започна да носи ястията, както и чашите с вино. Бях изпила половината чаша, преди да усетя какво правя, и я оставих обратно. Опитах се да се включа в разговора, в който областният управител разказваше на Джен колко му е трудно да се справя с конете в своето ранчо. Не разбирах нищо от коне, така че не бях в много изгодно положение, но все пак се опитах да слушам внимателно.

В един момент съпругата му го помоли да престане да говори за коне и се обърна към мен. Попита ме с какво се занимавам и в този момент вниманието на всички на масата се насочи към мен. На двете жени им беше много интересно да слушат за моите сватбени истории. За сметка на мъжете, които изглеждаха отегчени до смърт от темата, но въпреки това успях да ги разсмея няколко пъти. Ник изглеждаше доста заинтригуван от нещата, които разказвах, и през цялото време усещах погледа му. Дори когато спрях да говоря, усещах, че продължава да ме гледа, и не можех да не се изчервя. Веднага вдигнах ръка, за да оправя косата си. Сигурно някой кичур стърчеше. Защо иначе би ме гледал?

— Работата ти ми се струва доста отговорна — каза той и това ме разтревожи.

— Е, не е като да спасяваш човешки живот например.

Ник вдигна рамене:

— Животът е нищо без добри взаимоотношения между хората. Освен това някой трябва да се грижи за твърде много детайли, защото доста хора не са в състояние да го направят сами.

Отне ми цяла минута да осъзная, че той не се подиграваше с това, което бях казала за живота. Даже напротив, беше съгласен с мен. Нещо повече, той разбираше.

Това ми се случваше за пръв път. Брад не можеше да разкаже на никого с какво се занимавам, без да ми се подиграва. Той си мислеше, че се занимавам с организиране на сватби, защото си падам по цветята и дантелите. Просто не разбираше какво е да помогнеш на двама души да се справят с цялата бъркотия от оркестри, цветя и коприна.

Основното ястие беше донесено и аз почувствах облекчение, че мога да се заема с него.

Ник явно беше човек, който внимателно си подбира думите. За разлика от Брад той си отваряше устата само когато имаше да каже нещо смислено и по темата. Започвах да си мисля, че Ник изобщо не е мачо, което беше много неприятно, защото е доста лесно да забравиш един мачо.

По едно време се извиних и станах от масата да отида до тоалетната. Трябваше да видя какво е станало с косата ми. Сигурно представляваше много комична гледка, след като толкова време задържа интереса на Ник. Джен, червенокосата съпруга на другия пожарникар, ме последва.

— Мисля, че е време да преместим масата малко по-близо до пожарогасителя — ми каза тя, докато си слагах червилото.

— Какво имаш предвид?

— Хайде, не се прави, че не си забелязала как те гледа Ник. Няма никакво съмнение.

Усмихнах се нервно.

— Сигурно е защото косата ми стърчи ужасно.

— Не мисля, че е заради косата ти, скъпа.

Добре. Нещо генерално не беше наред в цялата история. Този тип мъже никога не са ме намирали за привлекателна. Имам чувството, че някак си съм се изтърколила в някоя паралелна вселена. Това сигурно е типичният синдром на младоженеца, който се е психирал от мисълта, че никога повече няма да спи с друга жена. Случва се много често. Тогава един мъж е в състояние да сметне за привлекателна дори някоя лампа.

Определено беше дошло време да си събирам багажа.

Докато се връщах, заобиколих дансинга и усилено се опитвах да измисля някакво извинение, с което да се измъкна възможно най-бързо. Точно в този момент някой ме хвана за кръста и ме дръпна.

Беше онзи пожарникар с вид на истински негодник, който подхвърляше противни забележки и си тананикаше сватбения марш, докато Ник сваляше нещастния младоженец от дървото. Почти бях забравила за него.

И сега той ме беше хванал под ръка и се носеше с мен по дансинга.

— Спри! — изфъфлих, опитвайки се да се измъкна от него.

— Не ти ли харесва как танцувам? — Той ме придърпа още по-близо. Миришеше на бира и пот.

— Просто не искам да танцувам. — Обаче колкото повече се дърпах, той толкова по-силно ме притискаше. Беше висок точно колкото Ник, само дето беше по-дебел и тромав.

— Не, ти трябва да танцуваш! — опита се да ме обиди той. — Отпусни се малко, де.

— Пусни ме веднага! — Опитах се да остана спокойна. Викането никога не помага, когато си имаш работа с пияни идиоти. Очите му бяха зачервени и направо имах чувството, че и мен ще ме хване само от изпаренията, които се носеха от дъха му.

— Отпусни сеее — провикна се той, като се увиваше около мен.

Достатъчно. И аз си имах някакви граници на поносимост. Замахнах с крак и го сритах в кокалчетата с всичка сила. Той подскочи назад и извика.

— По дяволите! — Подскачаше на един крак. — Това пък защо беше?!

— Защото си го търсеше — каза Ник, като застана между нас. Той сложи ръка на рамото му. — Време е да си тръгваш.

— Ти не се меси, Ники — гракна нахалникът.

— Джей, защо не се прибереш вкъщи да поизтрезнееш?

— Ето че пак влизаш в ролята на добрия брат.

— Не, влизам в ролята на трезвения брат. — Гласът на Ник беше леден.

Братя? Двамата бяха братя?

Гледах ту единия, ту другия и всъщност открих известна прилика. Но самите те бяха толкова различни, че беше много трудно човек дори да го допусне.

Докато ги гледах, лицето на Джей почервеня от гняв. Без съмнение имаше намерение да удари Ник. В този момент се намеси друг мъж, хвана го за рамото и му каза да си вървят. Джей се поколеба секунда-две, после тръгна.

 

 

— Толкова съжалявам — каза ми Ник, след като брат му си замина. — Наистина ли си добре?

— Чудесно — отвърнах, като се отдръпнах от ръцете му, които бяха на раменете ми.

— Джей е страхотен човек, когато е трезвен, но понякога наистина прекалява. Още веднъж много съжалявам.

— Няма нищо, наистина — отговорих, защото не можех да измисля нищо смислено, което да кажа.

Една танцуваща двойка се приближи до нас и тогава забелязах, че ние стоим почти в центъра на дансинга и всички около нас се движат. Ник също го забеляза.

— Искаш ли да танцуваме? — попита ме той. — И без това се налага, за нашата собствена безопасност — каза и пусна една тънка усмивка.

Погледнах лицето му с намерението да му откажа. Но когато отворих уста, се чух да казвам „да“ вместо „не“ и поех ръката му.

Така или иначе това беше един безобиден танц, какво значение можеше да има?

Ник не знаеше стъпките. Поне не толкова добре, както Брад (той правеше всичко с голяма прецизност). За разлика от него обаче Ник беше много внимателен. Той нежно сложи ръката си на кръста ми, с другата хвана пръстите ми и ме поведе към танцуващите.

— Добре се справяш — казах изненадано.

— Какво, да не би да ти изглеждам едър и непохватен тип, който сто на сто не може да танцува?

— Ами… определено не ми се струваше, че валсът е твоят танц.

— Това го приемам за комплимент. — Той ме придърпа към себе си.

Отново се наложи да си напомня, че това е само невинен танц. Нищо особено не се случваше.

Всичко, което трябваше да правя, беше да не обръщам внимание на това как ухае одеколонът на Ник, на чувството, което изпитвах, когато усещах дъха му с кожата си, и факта, че той е толкова близо до мен, че мога да докосна брадичката му с носа си.

— Трябва да ти кажа, че ти наистина ме изненада. — Ник ме извади от опиянението ми.

— Така ли? С какво?

— Оказа се, че си голяма куражлийка.

— Куражлийка? — Не бях много сигурна дали това беше комплимент.

— Не познавам много жени, които биха успели да прогонят брат ми с един ритник.

— О, просто не си срещал достатъчно сватбени агенти.

Ник се засмя. Беше дълбок, топъл звук. От него косъмчетата по врата ми настръхнаха.

Очите ми срещнаха неговите и тогава се вгледахме един в друг за секунда-две. Вече бях забравила защо имах резерви да танцувам с него. А след още една-две секунди вече бях забравила и за всичко останало.

Тъпо, знам.

Но какво да направя.

Аз съм сватбен агент, невъзможно е да нямам склонност към романтичното.

И тогава то ме удари силно.

Чувството, че искам Ник да ме целуне. Да ме притисне още по-силно. Да ме заведе в някой крайпътен мотел и да прави с мен каквото и да е. Всичко.

И това не беше мимолетно хрумване или просто любопитство. Не беше равнодушното желание да видиш какво ще се получи.

Говоря за онова усещане, за което си сигурен, че е по-силно от теб, и си безпомощен пред него. Нещо като глада, който човек изпитва часове, след като мине на диета. Като миризмата на кожа и хром, когато влизаш в кола, която струва два пъти повече от всичките ти разходи по образование. Като онова тяло на модел от крайпътен билборд, което никога няма да имаш дори и да си направиш двайсет пластични операции или да висиш във фитнеса по двайсет часа на ден.

Това е нещо, което всеки възрастен човек просто знае, че няма как да получи. Защото такъв е животът и в него не всеки получава каквото иска и невинаги всичко е честно.

Но това не го спира да тормози подсъзнанието си с постоянното: „Искам, искам, искам…“

Набързо се отдръпнах от Ник.

— Трябва да си тръгвам. — Подсъзнанието ми вече се бунтуваше срещу мен. Имах чувството, че всеки момент ще се хвърля на пода и ще заплача.

— Да си тръгваш? Сигурна ли си? — Очите му показваха, че знае нещо, което аз не знам.

— Да, абсолютно съм сигурна.

— Искаш ли да те закарам?

— Не — побързах да отговоря, преди подсъзнанието ми да вземе думата.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш?

Това беше въпрос, който даже не желаех да обсъждам.

— Трябва да тръгвам — повторих за пореден път.

— Почакай. — Ник хвана ръката ми. — Как мога да те намеря, в случай че възникнат някакви много спешни въпроси по сватбата?

— Дарла има номера ми — отвърнах мрачно. — Но… ето визитната ми картичка, щом я искаш.

Извадих една служебна визитка и му я подадох. В края на краищата работата ми ме задължаваше винаги да съм на разположение на булката и на младоженеца. Нямах право да пазя телефона на агенцията в тайна. И, разбира се, не написах личния си номер на гърба.

Ник погледна визитката за момент и после я пъхна в джоба си.

 

 

— Толкова си загазила, че даже нямам думи да го опиша. — Даян поклати глава. Робърт, който стоеше до нея, се изкикоти.

— Нищо не съм направила — започнах да се оправдавам.

— Засега — поправи ме приятелката ми.

— Не те чух да казваш нещо, когато Ник ме покани на тяхната маса.

— Да, разбира се. Може би трябваше да помоля майора и съпругата му да се преместят другаде, за да има място за теб.

— Просто искам да кажа, че…

— Че си се позабавлявала страхотно и изобщо не съжаляваш.

— Не искам да говоря за това.

— Това на практика означава „Много съм загазила“.

— Не, означава „Защо не вземеш да млъкнеш“!

— Както кажеш.

 

 

На другата сутрин се събудих с неприятното усещане, че ще умра нещастна и самотна. Даян и Лили ще бъдат единствените, които ще дойдат на погребението ми. И сестра ми естествено ще закъснее, защото никога не може да отиде навреме където и да е. Пасторът ще дръпне една продължителна реч, защото аз ходя на църква само на Коледа и на Великден. Е, и всеки път, когато съм на сватба, но това, разбира се, не се брои. Тогава Даян ще се разплаче и ще спомене колко отчаяно се е опитала да ми намери свободен мъж.

— Само ако не се бе забъркала с клиентите си… — ще каже тя точно преди да си тръгне, защото ще трябва много спешно да вземе трите си дъщери. Робърт, разбира се, няма да успее да дойде, защото това ще се случва през септември, а тогава са най-интересните мачове на „Далас Каубойс“.

Направих си малко корнфлейкс, докато си мислех, че съм най-нещастното и лишено от късмет същество на земята. Ядките бяха влажни и стари. За малко да се разплача, като си спомних как забравих за онази неделна сутрин, когато с Брад за пръв път се събудихме като съпрузи. Тогава той ми приготви превъзходния си бекон с яйца, а аз се събудих от миризмата и от цвъртенето на бекона. Донесе ми закуската в леглото с думите:

— Ще се нуждаеш от енергия днес, защото ти предстои да изпиташ много радост и любов.

Аз, разбира се, му бях много ядосана, защото ми се подиграваше. Но имаше и редки моменти като този, в които ми се струваше, че той е идеалният съпруг. Все пак никой не ти носи закуска в леглото, ако не те обича, нали така?

Станах да се облека и се качих в колата си. Предстоеше ми малка сватба, само шейсет човека, и не бяха включени никакви акробатични номера, така че нямаше да се наложи да викам по спешност Ник. Което не беше никак зле, защото вече бях успяла да поукротя въображението си.

Беше ми много трудно и най-вече не преставах да си задавам въпроса защо на другите хора им е позволено да правят какви ли не извратени неща, а аз винаги трябва да бъда добрата.

На подсъзнанието ми му беше много лесно да ми ги приказва такива, защото после аз щях да съм тази, която да се изправи срещу Вината си, а това винаги е много неприятно преживяване. Представях си вътрешното си Аз като Пипи Дългото чорапче, само дето нейната коса беше червена.

 

 

Отидох на сватбата, нахлузила самосъжалението си като шлем. Представях си, че излъчвам аура на самотна и многострадална жена, нещо като Ана Каренина. Но когато петият подред човек ме попита какво ми е, реших, че може би малко преигравам, и се опитах да изглеждам поне малко весела. Това, че сватбата мина перфектно и нямаше никакви откачени бивши приятелки или сбивания между шаферките, изобщо не ми помогна.

Ако това беше един нормален ден, аз щях да бъда необикновено щастлива, защото много рядко се случва човек да попадне на идеална сватба. Това трябваше да е момент на силна гордост за мен, но вместо това изпитвах само тъга и завист. Защо трябва да са толкова щастливи!?

Все пак ние с Брад също имахме перфектна сватба.

Всичко беше идеално.

Шест шаферки, шестима шафера. Кристални чаши, катедрала, розови хортензии и бели рози за украса на пейките в църквата, аз носех копринена рокля без презрамки, много дълъг воал и през цялото време се опитвах да не се разплача, докато вървях към олтара. Не беше лесно, защото след толкова много сватби, които бях организирала, това най-сетне се случваше на мен.

Когато стигнах до олтара, Брад ми хвърли една от неговите саркастични усмивки с думите:

— Как мислиш, дали е твърде късно да побягна към изхода?

Помислих си, че се шегува, затова се засмях. Само дето доста по-късно разбрах, че е бил донякъде сериозен.

След сватбата реших да посетя майка си. Мислех, че няма да мога да понеса дълго чувството на самосъжаление, а независимо какви отношения има човек с майка си, когато се чувства ужасно зле, има нужда от някаква позната и комфортна обстановка и хора, които при всички положения много го обичат (независимо по какви странни начини го показват).

Това също трябва да ви подскаже колко зле съм се чувствала, защото посещението при майка ми беше на последно място в списъка с действия в много неприятни ситуации.

Когато влязох, мама и Лили се прегръщаха в кухнята, а мама ронеше сълзи.

— Какво става тук? — ги попитах, сигурна, че има нещо нередно. Не можех да си представя защо ще се прегръщат, докато се карат. А че се караха, нямаше никакво съмнение, защото те винаги това правят. Просто не допуснах, че може да е станало нещо различно.

— О, ето го и другото ми дете — каза мама и се хвърли да прегръща и мен. — Прекрасно е всички да сме тук заедно!

Погледнах Лили, но тя вдигна рамене.

— Мамо, какво става?

— Твоята сестра пише дипломната си работа на тема жените и фолклора — отговори мама и от очите й започнаха да текат сълзи. — И… и…

— И?

— И съм я посветила на нея — довърши Лили, защото тя самата вече изсекваше шумно носа си в края на престилката. Нещо, което никога не съм си представяла, че ще я видя да прави.

— Кажи й какво е заглавието — подкани я мама.

Лили въздъхна:

— „Майчиният дух като вечна движеща сила: изследване на силните майчини образи и на наследството, което те оставят у своите дъщери, срещани в американския фолклор“.

— Брей! — бях силно озадачена.

— Много хора ги посвещават на майките си или на Майката Природа, а аз правя и двете неща едновременно.

— Не е ли прекрасно? — мама все още беше въодушевена.

 

 

Няма нужда да казвам, че не намерих при мама комфорта, от който се нуждаех. Аз дори вече не бях „добрата дъщеря“, защото Лили току-що ме беше детронирала. Направо не разбирах какво става. Нищо не беше така, както трябваше. Почувствах се отхвърлена и ненужна.

Дори Даян не ме утеши, защото ме упрекна, че разрушавам семейства. Ник, технически погледнато, не беше семеен, но тя не се трогна от този аргумент.