Кара Локуд
И да, и не (16)

Шестнайсета глава

Мислех си, че съм абсолютно недосегаема. Бях толкова щастлива. Предполагам, че ви е познато това усещане. Но то се изпари още в минутата, когато отидох на работа.

Цареше пълен хаос. И нямам предвид работен хаос, свързан с много разтревожени клиентки, а истински хаос. В първия момент си помислих, че някой е влязъл с взлом в офиса ни и е разхвърлил всичко. Епицентърът на този катаклизъм очевидно беше кухнята. Купите и чиниите бяха напълно разхвърлени и изпотрошени. Пакетите с котешка храна бяха разпилени навсякъде. Това веднага отхвърли подозренията ми, че в къщата е влизал крадец. Кой би се интересувал от котешка храна? Това ограничи броя на заподозрените до… един.

Започнах да се изкачвам по стълбите към кабинета на Джи и видях по пътя си всевъзможни следи от котешко нашествие — издрани пердета, тапицерии и следи от нокти по стената. Бюрото на Джи беше в същото състояние — коженият й стол беше изподран. Изведнъж ме лъхна ужасна миризма. Уискърс се беше разположила на бюрото на Джи, ближеше лапата си и когато влязох, ми хвърли високомерен поглед. Бях бясна заради мръсотията, която беше направила навсякъде, а тя ме гледаше с безразличие. Чудех се защо Джи не я е взела със себе си вкъщи?

В един момент Уискърс стана и скочи на земята, като през цялото време ме гледаше така, че да стане ясно, че е скочила по свое желание. Да не ми и минава през ум, че аз съм я накарала.

В този момент обаче видях, че на бюрото, където досега беше лежала, имаше календар. В него Джи си записваше ангажиментите. За дните от тази седмица пишеше „Конференция в Чикаго“. За край на събитието беше посочена неделята.

Така. Значи тя е заминала за Чикаго, най-вероятно дори ми е съобщила за това. Спомних си онзи следобед преди няколко дни, когато не можех да се съсредоточа върху думите й, колкото и да се опитвах. И като си помисля, че през тези дни можех изобщо да не идвам на работа, а Джи нямаше как да забележи! Можех да прекарам цели два дни с Ник, по дяволите! За пръв път толкова ме беше яд, че не съм слушала внимателно Джи.

Погледнах към Уискърс и забелязах, че се опитва да отлепи някаква бележка от задните си лапи. Измъкнах я и се загледах в нея. Веднага разпознах разкривения почерк на Джи. На бележката пишеше: „Да напомня на Лорън да се грижи за скъпата ми Уискърс.“ А най-отдолу с големи букви се мъдреше следното изречение:

„В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ ОСТАВЯЙ УИСКЪРС САМА!“

О, не. Твърде късно.

— Лошо коте — казах на Уискърс, а тя просто вирна нос.

 

 

Много ми беше трудно да не се ядосвам, че съм пропуснала да прекарам с Ник цели два дни, и в същото време да чистя поразиите, които котката беше натворила. Намерих изпражнения в почти всеки ъгъл, направо ми се струваше невъзможно една толкова малка котка да направи всичко това сама. Подредих й котешката храна, но не бях сигурна дали не е скрила част от нея из цялата къща.

Чистих в продължение на няколко часа и към два следобед вече всичко изглеждаше относително нормално. Разбира се, като изключим раздраните завеси и кожения стол на Джи. Не виждах как ще успея да го оправя за толкова кратко време.

Тъкмо умувах над това и някой отвори входната врата. Влезе и извика името ми. Беше непознат женски глас. Веднага започнах да свалям ръкавиците, за да се приготвя да се срещна с някоя клиентка, когато отново чух да вика името ми. Струваше ми се, че се движи съвсем свободно из къщата.

— Тук съм — провикнах се от горния етаж.

— Къде тук? — чу се откъм кухнята.

— Тук — извиках отново и вече застанах лице в лице с жената.

Забелязах, че ми изглежда някак позната, и тогава изведнъж се сетих. Приличаше ми на по-очовечена версия на лелята на Дарла. Значи оставаше да е майката на Дарла.

— Много се извинявам, че ви безпокоя, но трябва да говоря с вас — продължи тя, след като ми се представи като Линда Тендаски. Предложих й да седне, като набързо освободих един стол от раздраната му възглавничка, но тя предпочете да остане права. — Всичко това може да ви изглежда много странно, но аз трябва да говоря с вас. Сестра ми ме посъветва да го сторя, защото все пак имаме нужда от разрешение на проблем, а точно това е, за което си плащаме, нали така? Ха! Ха! — Тя нервно се изсмя.

— Да, точно такава е моята работа.

Опитвах се да говоря любезно и спокойно. Не знам доколко се получаваше. Но майките на булките са ми доста добре позната територия, мога да ги чета като отворена книга. Тази например беше на път да получи нервен срив. Никак не беше чудно, предвид факта, че беше майка на Дарла.

Линда Тендаски ми се усмихна отново. Тя се настани на стола срещу мен, а после рязко се изправи, сякаш нещо я е уболо. Не че беше станало така, просто беше насъбрала толкова енергия, че с нея би могла да задвижи самолет.

— Наистина не знам как да започна… Да си призная, не предполагах, че ще бъде толкова трудно.

— Моля, седнете. — Тя определено се нуждаеше от успокоение.

— Благодаря.

Мълчахме около секунда. Госпожа Тендаски изглеждаше така, сякаш спешно се нуждаеше от валиум. Аз за съжаление нямах.

— Ами значи може би трябва да започна с това, че най-вероятно греша, защото Дарла е едно чудесно момиче… тя винаги е била специална, още от съвсем малка, толкова е талантлива, нали разбирате…

— Какво е това, което искате да споделите с мен? — Вече губех търпение. Не стига, че бях прекарала цялата сутрин в чистене след котката, а сега и това. Още повече че разговорите на тема Дарла наистина ме дразнеха.

— Ами може би трябва да карам направо.

„Точно така — помислих си. — Трябва.“

— Ами значи ето какво стана. — Тя си пое дълбоко дъх. — Видях един от шаферите в апартамента на Дарла тази сутрин.

— Не виждам нищо необичайно в това. — Чудех се накъде ли бие.

— Ами не, не точно. Но… — тя се прокашля — той беше… ъъ… гол — почти прошепна жената накрая.

— Сам ли беше?

Тя енергично поклати глава.

— Той е бил там и Джей е бил с него?

Тя отново поклати глава.

— Той е бил там и Дарла е била с него?

Госпожа Тендаски кимна утвърдително и изглеждаше така, сякаш ще получи астматичен пристъп. Вече започнах да схващам къде е проблемът.

— А те… те…

Тя отново кимна.

— О! — Работата вече беше ясна. — А знаете ли кой точно беше мъжът?

— Ами… не, не съм сигурна. Но изглеждаше като роднина на Джей, когото съм срещала.

— Братовчед? — силно се надявах.

— Не, не. Мисля, че беше брат му. Как беше името му?

— Ник? — вече ми се струваше, че в стомаха ми има ледена топка.

— Да, точно така.

 

 

Това не можеше да е вярно.

Просто не можеше.

Дали?

Не вярвам да е възможно.

Но някак си част от мен вече смяташе, че има логика в това. Част от мен през цялото време ми повтаряше, че всичко това е прекалено хубаво, за да е истина. И като че ли така беше редно. Все пак красивите и забавни мъже не можеха току-така да се озоват в леглото ми. Трябваше да има нещо сбъркано в тях.

В крайна сметка досега съм била само с мъже, които:

а) са пълни смотаняци;

б) харчат парите ми;

в) спят с други жени зад гърба ми.

Това обаче не значи, че признавам Брад да ми е изневерявал.

Тази част от мен, която обикновено има контрол (циничната и песимистична) и която в последните два дни беше изтикана да се срамува някъде, сега се завърна и най-самодоволно започна да ми повтаря: „Не усещаш ли каква глупачка си? Какво, по дяволите, е станало с теб? Как можа да си помислиш, че мъж като Ник може да ти обърне внимание!“

Но по отношение на Дарла той беше казал, че изобщо не я харесва. И какво трябваше да си помисля сега, че ме е излъгал? Дали беше така?

Определено. Линда Тендаски го беше видяла. Гол. Какво повече имаше да се знае по въпроса?

Вече наистина не знаех какво да мисля.

 

 

Не ми помогна и това, че Даян просто резюмира всичките ми най-черни мисли.

— Казваш, че е бил гол? В нейната къща?

— Ами тя не беше сигурна, че е точно той.

— Тя е казала, че е бил братът. Колко братя има Ник?

— Ами не знам за други.

— Виж, не ми се иска да правя генерални изводи, но никак не ми е приятна мисълта, че можеш да попаднеш на още един Брад.

— Ник не е като Брад! — Обаче дори собственият ми глас издаваше колебание.

— Притеснявам се за теб, мила. Искаш ли да дойда да се видим?

— Не. Искам да страдам сама вкъщи.

Нямах никакво желание да звъня на Вероника. Най-вероятно щеше да ми напълни главата с неща, които не исках да чувам. Сигурно щеше да ме посъветва да намеря някой друг, с когото да преспя, за да накарам Ник да ревнува.

За едно нещо бях напълно сигурна. Не бях готова да говоря с Ник.

При мисълта, че може да се засмее и да ми каже, че съм голяма глупачка, ми се искаше да умра. Предпочитах да прекарам вечерта сама. В края на краищата все някакво достойнство трябва да ми е останало.

Преди да напусна офиса, трябваше да хвана Уискърс и да я прибера в клетката за пренасяне, фактът, че докато я носех, ме одраска до кръв, не ми направи никакво впечатление. Още по-малко ме вълнуваше това, че котката щеше да тича из къщата ми. В края на краищата най-лошото вече се беше случило. Какво значение имат някакви поражения в дома ми?

 

 

Усетих, че нещо не е наред, когато видях полицейската кола пред дома си. Първата ми мисъл беше, че алармената система на съседите пак се е задействала поради някаква причина. Случваше се от време на време и полицията винаги идваше, за да провери какво става. Но когато погледнах по-отблизо, забелязах непознати хора, които стояха в двора ми. Много непознати хора. И всички те изглеждаха дезориентирани и объркани. Точно както изглеждат приятелите на Лили.

Още една полицейска кола спря и от нея слязоха няколко полицаи с твърде заплашително изражение.

Споменах ли колко много мразя живота си? Не можех ли да бъда оставена на мира и да преживея лошите новини, които се стовариха на главата ми, преди да се случи още нещо отвратително!? Просто не беше честно!

Паркирах колата и слязох да видя какво става. Доближих се до къщата и един от полицаите ми препречи пътя.

— Не може да минете, госпожице.

— Вижте какво, аз живея в тази къща, няма ли да ми кажете какво става тук?

— Трябва да говорите с детектив Дъглас, той е вътре.

Полицаят ме пусна да мина и аз прекрачих вратата на двора, след което се опитах да вляза в антрето. Там ме спря друг полицай.

— Госпожице, тук не можете да влезете.

— Това е моята къща! — Вече бях започнала да губя търпение.

— В такъв случай трябва да говорите с детектив Дъглас. Той се намира в кухнята. Ето, от тук. — И той ми посочи пътя към кухнята, сякаш смяташе, че не познавам собственото си жилище.

Когато влязох там, заварих Лили да говори с някакъв мъж. Той беше цивилен и притискаше лед до челото на сестра ми.

— О, Лорън! Толкова се радвам, че най-после си дойде. — Махна ледения компрес, отдолу имаше голяма и страшна подутина.

— Де да можех да кажа същото и аз! Какво, по дяволите, става тук?

Опитах се да потисна надигащия се гняв, най-малкото трябваше да покажа някакво съчувствие към Лили.

— Ами… Майкъл дойде и имахме разправия.

— Кой е Майкъл?

Тя завъртя очи.

— Бившето ми гадже.

Откъде можех да знам? Лили сменяше гаджетата си с такава скорост, че човек никога не можеше да ги запомни. Струва ми се, че е имала повече бивши и от Елизабет Тейлър.

— И какво стана?

— Ами беше пил прекалено много и дойде тук с група приятели. После извади пистолета и…

— Какво!? — Изпуснах чантата си на пода.

— Успокой се, не успя да ме уцели.

— Да се успокоя?! Да се успокоя!? Когато ми заявяваш, че са стреляли по теб!? И за какво!?

— Той си мислеше, че съм откраднала скритите му запаси трева.

— А ти беше ли ги откраднала? — Погледнах към детектив Дъглас. Всъщност твърде млад за детектив. Никак не приличаше на човек, който преследва убийци. Но така или иначе, не можех да задавам такива въпроси на Лили пред служители на закона, защото кой знае какво се канеше да ми отговори. — Всъщност няма значение. А от какво ти е раната?

— Ами… Чад, всъщност детектив Дъглас, ме събори, когато Майкъл стреля с пистолета. Паднах и си ударих главата в масичката.

— О! — наистина бях объркана.

— Аз съм полицай под прикритие — намеси се детектив Дъглас. — Разследвах Майкъл, затова бях тук, когато се случи всичко.

— О, така ли? — Една ужасяваща мисъл ми мина през главата. — А случайно не разследвате ли и Лили?

— Не — засмя се полицаят. После хвърли на сестра си дяволит поглед.

 

 

Кълна се, че това момиче е с девет живота. Явно той доста си беше паднал по Лили, защото не успяваше да си отклони вниманието от нея за повече от десет секунди. Междувременно тя имаше достатъчно незаконни вещества в дамската си чантичка, че да му подсигури кариерата или поне едно повишение.

 

 

На десетината полицаи, които се мотаеха из къщата ми, им отне около час, за да си тръгнат. След като хубаво бяха преровили всичко, каквото е имало в хладилника ми, а и Лили се грижеше добре за това откакто дойде, не беше останало абсолютно нищо за ядене.

Детектив Дъглас (Чад) обеща, че утре ще дойде да провери дали (ние, тоест Лили) сме добре.

Когато си тръгна, тя въздъхна дълбоко и прочувствено:

— Мисля, че съм влюбена.

— Радвам се, че поне едната от нас е.

— О-хо! Това едва ли е заради полицаите, които завари тук. Да не би да се е случило нещо?

— Как позна?

— Ами много просто. Никога не ти се случва нещо лошо просто ей така, без още три-четири за капак. Това е, защото асцендентът ти е Водолей.

Реших да не обръщам внимание на думите й. Все пак й обясних накратко какво точно се случи.

— Какво каза Ник за това?

— Не съм говорила с него.

— По дяволите, Лорън! Аз ли трябва да ти обяснявам толкова основни неща за мъжете?!

— Като например как да оцелеем в престрелка с бившето гадже ли?

— Ами не, другата крайност — безработен загубеняк, който се облича от глава до пети в „Гучи“ и кръшка!

— Всъщност Брад не ми е изневерявал!

— Да, бе, точно така.

— Хей, облякла си моята тениска!

— Не сменяй темата. Просто му се обади… Но преди това трябва да направиш нещо друго. Няма абсолютно нищо за ядене.

 

 

— Лорън?

— Татко?

— Трябва да поговорим. Майка ти ми каза за това, че си пострадала. — Сигурно имаше предвид глезена ми. Но ми се искаше да има предвид разбитото ми сърце. — Добре ли си?

— Чудесно.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Добре. Трябва да си почиваш повече. И… ъъъ, можеш да разчиташ на нас, ако имаш проблеми със сметката.

— Няма нужда, татко, всичко е наред. Благодаря ти за предложението.

 

 

Като всеки мъж баща ми имаше проблеми с изразяването на чувствата си. Един-единствен път ми е казвал, че ме обича, и това беше в деня на сватбата ми. Само че тогава думите бяха съпроводени с нервно покашляне и аз не съм много сигурна, че чух правилно.

Татко е твърде забавен, когато темата опре до парите, особено когато се опитва да ми покаже колко е загрижен за мен, като ми предлага пари. Някои психолози биха заключили, че от тук произтичат проблемите ми с мъжете, но аз предпочитам друга гледна точка. Баща ми е израснал по времето, когато мъжът е трябвало да се грижи за дома, а жената — за домакинството, затова ни е възпитал по този начин. Все пак ако беше по-чувствителен и емоционален, майка ми би го изяла жив, което вярвам би било много по-унищожително за психиката ми.

 

 

В интерес на истината бях трогната от това обаждане. По принцип той трудно води телефонни разговори, така че ми стана много приятно. Нищо, че глезенът ми вече беше почти като нов. Що се отнася до сърцето ми обаче, нещата се бяха развили твърде зле. Бях благодарна, че съм научила истината толкова рано, защото иначе можеше да ме заболи много повече. От друга страна, чувството, че Ник ме обича и че животът може да бъде песен на хор от ангели, продължи само два дни.

Изпуснах една тежка въздишка.

— Престани най-накрая! Това е двайсетата ти въздишка за последния половин час! Опитвам се да гледам „Приятели“!

Въобще за какво му е на човек гадже, след като има такава сестра?

— Кога смяташ да се изнесеш? — попитах я раздразнено.

— Шшшт, млъкни за малко. — Тя се взираше съсредоточено в телевизора. Рос направи някакъв самоироничен коментар и тя се изсмя: — Боже, какъв загубеняк! — Имах чувството, че същото може да се каже и за мен.

Станах и започнах да оправям къщата. Това винаги ми помагаше да подредя и мислите си. Имаше доста работа. Първо минах през банята и преместих всяко нещо на мястото му. После стигнах до кухнята. В мивката имаше купчина неизмити чинии. Какво щеше да й стане да ги остави в миялната машина? След това започнах да мия уредите: печката, микровълновата фурна, миялната машина (да, аз си мия миялната машина отвътре). След това пуснах да се измият всички чинии и ги подредих според това колко често ги употребявам. Преди това бяха подредени по съвсем друг начин — първо най-малките, после по-големите и т.н.

После минах навсякъде с прахосмукачката, включително и зад печката, и зад хладилника, където намерих прахоляк на кълбета.

Минах с перящата програма на прахосмукачката всички килими.

След това отидох в банята и излъсках абсолютно всички повърхности.

— Имаш нужда от помощ — каза ми Лили, като ме прескочи на път за спалнята. — От сериозна помощ.

Събудих се на другата сутрин отчаяна и депресирана, а гърбът ме болеше зверски като резултат от снощните ми напъни за чистене. Болеше ме толкова ужасно, че даже не можех да се завъртя и да натисна копчето на будилника, така че той си продължи да писука поне половин час, преди Лили да дойде и да го спре.

Продължих да лежа така, взирайки се в тавана, а черните мисли не ме напускаха. „Защо на мен? Защо все на мен ми се случват тези неща!?“ А онази цинична част от мен отвърна: „Как защо? Защото си загубенячка.“ Мисля, че с това разговорът приключи.

Щях да лежа така още дълго време, но изведнъж си спомних, че това е леглото, в което само преди няколко дни правехме секс с Ник. Веднага скочих на крака.

Уискърс се мотаеше около мен и жално мяукаше. Предполагам, че беше гладна. Отрязах няколко парченца сирене и ги сложих върху салфетка на пода. И без това нямаше друго за ядене. Уискърс ги изяде без възражения, сякаш й бях сервирала миша пържола.

Нямах достатъчно сили да си взема душ. А и какво значение имаше? Сложих си джинси и памучна блуза без ръкави. Нямаше защо да се притеснявам, че нарушавам правилата за облекло на Джи, защото тя така или иначе нямаше да ме види.

Когато съм депресирана, винаги нося маратонки. Първо, защото нямам нито сили, нито желание да си слагам обувки с каишки и токчета и второ, защото в такъв момент изобщо не ми пука как изглеждам. А и когато човек се самосъжалява, жалкият външен вид някак си подсилва ефекта.

Уискърс изобщо не се съпротивляваше, когато я повиках да влезе в клетката си, а като пристигнахме в офиса и тя излезе, се държа много добре. Не го очаквах.

На обяд отидох до кухнята, за да си направя една разтворима супа, но точно в този момент на вратата се позвъни.

Беше Дарла — жената, която изобщо не исках да виждам.

— Лорън — каза ми тя, — трябва да говоря с теб.

— За какво?

— За сватбата ми.

Отместих се от вратата и й направих място да влезе. Като минаваше покрай мен, едва се овладях да не я стисна за гушата. Засмях се, като си представих каква картинка би се получило. Но поне щях да изтрия самодоволната й усмивка.

— Дженифър не е тук. — Исках да й стане ясно, че номерцата й този път няма да минат.

— Аз не искам да говоря с нея, а с теб. — Сега пък накъде биеше, изобщо не можех да разбера. — Искам да се омъжа.

— Мислех, че това беше планът през цялото време.

— Искам да кажа, че желая да се омъжа по-скоро.

— Колко скоро?

— Тази събота.

— Сигурна съм, че можеш да уредиш въпроса в кметството. Или пък да заминеш за Лас Вегас, много е просто. Аз изобщо не съм ти необходима.

— Не, аз искам точно това, което до момента си резервирала, но колкото се може по-скоро.

Ама тя какво си въобразяваше? Че сватбените резервации непрекъснато могат да се променят! Та това да не е уговорка за кафе е приятели?

— Защо не можеш да почакаш още две седмици? — Наистина започна да ми писва от нея, и то сериозно.

— Ами просто не мога!

— Няма как да променя резервациите, ако не ми дадеш основателна причина за това. — Всъщност изобщо не смятах да променям резервациите и се канех да й го кажа. Това криеше голяма опасност за работата ми, но бях готова да поема този риск.

— Бременна съм — изстреля тя, преди да изрека какаото и да било.

Примигвах, но после се окопитих.

— И какво от това? — Може би прозвуча малко по-грубо от нормалното, но какво толкова. Вече не живеехме в онези времена, когато булките са отивали непорочни пред олтара. — Сигурна съм, че Джеймс ще бъде много горд баща.

— Детето не е от него — изрече го толкова спокойно, че не бях сигурна дали съм чула правилно.

— Какво!?

— Казах, че бебето не е от него — повтори тя по-силно.

— Откъде знаеш?

Тя ме погледна лукаво.

— Просто знам.

— Чие е?

Тя поклати глава. Нямаше намерение да ми каже. А и аз не настоявах да знам. Изведнъж у мен се надигна някакъв неподозиран гняв, който се е таял точно под повърхността на депресията ми. Той просто изригна и взе пълен контрол над мен.

— Какво, по дяволите, ти става? — развиках се на Дарла. — Имаш всичко и го захвърляш просто така! — Тя учудено примигна насреща ми, но сега вече нищо не можеше да ме спре. — Какво си мислиш? Че щом си богата и красива, това ти дава право да се държиш с хората, сякаш са актьори в твоята сапунена опера? Да си красива външно не те прави и красива вътрешно. Никак даже! — Дарла леко наведе глава. Но аз едва загрявах. — Повдига ми се от теб. Не бих искала да съм на твое място дори за всичките пари на света. Може да не съм толкова красива или преуспяла, може да не умея да манипулирам хората толкова умело като теб, но когато се събудя сутрин, мога спокойно да се погледна в огледалото. Може да не харесам много това, което ще видя, но поне ще мога да се погледна в очите. Ако бях на твое място, никога нямаше да се осмеля да го направя. — Спрях, за да си поема дъх. — Така че изобщо не възнамерявам да премествам сватбата ти само защото това е последното ти хрумване. Ако искаш, можеш да ме уволниш. Ако искаш, можеш да накараш Джи да ме уволни, но няма да отстъпя. Предлагам ти да бъдеш честна с хората, които са загрижени за теб, защото те не заслужават твоето отношение. Нито пък заслужават теб. Никой не заслужава такова нещо.

Мисля, че повече нямах какво да кажа. Едва тогава забелязах, че Дарла плаче. Едва сега забелязах сълзите, които се стичаха по лицето й. Носът й беше зачервен, а устата й беше разкривена. Помислих си само, че е крайно време да видя от нея и грозен плач.