Кара Локуд
И да, и не (21)

Двайсет и първа глава

Прибрах се вкъщи в ужасно настроение. Пуснах си радиото, но даже то не можа да ме разсее.

Първото нещо, което забелязах, като прекрачих прага, беше, че Лили си събира багажа.

— Да не си тръгваш? — попитах със съжаление. Имах чувството, че дори собствената ми сестра ме изоставя.

— Не се ли радваш?

Нямаше как да отговоря отрицателно и в същото време да запазя достойнството си, така че казах нещо като „предполагам“.

— Защо заминаваш?

— Ами дадоха ми отново право на общежитие, направо не мога да повярвам. Даже съм получила студентски кредит, което е още по-хубаво.

— На каква стойност?

— Достатъчна, за да си купя нови мебели и да се издържам известно време. Освен това Дъг… ъъъ… детектив Дъглас ми каза, че трябва да се преместя, защото има вероятност Майкъл да дойде пак да ме търси тук.

— О! — Трябваше ми известно време, докато осъзная смисъла на казаното. — Чакай малко, ами аз?!

— Спокойно, той не се интересува от теб. — Лили завъртя очи. — Нищо няма да ти направи!

— Аха, така ме успокои. Почувствах се мнооого по-добре. Щом той е избирателно луд. — Но после ми мина друга страшна мисъл. — Ами ако ме обърка с теб?

— О, това никога не може да стане. Имам предвид, че никой не би могъл да ни обърка.

Погледнах я. Тя беше слаба, с дълга права коса и не се гримираше. Освен това винаги носеше тениска и дънки. Нямаше как да не се съглася, че е трудно да ни обърка човек.

Лили грабна чантата си и се приготви да излиза.

— Чакай! Не искаш ли нещо ъъъ… за ядене?

— Ти и без това нямаш нищо за ядене.

— Защото ти ми изяде всичката храна.

— Така е — усмихна се тя. — До скоро.

Отново грабна чантата и затвори вратата след себе си. След няколко секунди вратата се открехна и Лили показа главата си.

— И… много ти благодаря, че ми позволи да остана тук. Чао.

 

 

Никога не съм предполагала, че ще дойде момент, в който ще ми е тъжно, че тя си заминава. Но ето че това беше факт. Седях на канапето си, взирах се в екрана на телевизора и се чувствах като най-презряната, мизерна и онеправдана жена в целия свят. И на всичкото отгоре над мен висеше заплахата от нападение на откачени бивши гаджета. Дори не мои. Погледнах през прозореца, но вече никаква полицейска кола не се виждаше, което означаваше, че охраната, доколкото изобщо е имало такава, е била само за Лили. Прекарах още известно време в самосъжаление и просто нямаше как да не се обадя на Ник. Какво друго ми оставаше?

Естествено, попаднах на телефонния му секретар.

— Ник — започнах аз, — Лорън е. — Чудесно начало, няма що. Без съмнение след тези думи веднага ще си го върна. Направих кратка пауза, защото се притесних от мисълта, че той може би стои там и слуша съобщението. Опитах се да прогоня тези мисли, за да мога да продължа нататък. — Виж, искам да знаеш, че наистина много съжалявам за всичко, което стана миналата седмица. Случиха се ужасно много недоразумения, които ще се опитам да обясня. Като начало започвам с това, че определено не съм омъжена. Но ще те разбера, ако не искаш да говориш с мен… Но… аз наистина много те харесвам и наистина много високо оценявам времето, което прекарахме заедно. Ти ме накара да се чувствам…

Чу се прещракване и аз млъкнах за момент, защото си помислих, че може би Ник все пак ще вдигне телефона и ще реши да говори с мен.

Но вместо Ник на линията се появи монотонен глас: „Вие пресрочихте времето си за запис на съобщения. Остават НУЛА минути. Ако искате да направите ново съобщение, наберете телефонния номер отново.“ Последва ново прещракване и линията прекъсна.

Няма нужда да казвам, че прекарах една почти безсънна нощ.

Разумната част от ума ми (да, наистина има и такава, колкото и незначителна да е) ми повтаряше, че трябва да забравя всякаква надежда да съм отново с Ник. Той беше прекалено добър и прекалено красив за мен. Беше просто съвсем друга класа и не би могъл да загуби повече време с тъпачка като мен. С останалата част от ума си просто не можех да повярвам, че това е истина.

И като се замисля, даже и това да не се беше случило, колко ли време щяхме да изкараме заедно? Какво значение има, че раздялата сигурно щеше да ме убие? Кога друг път ще имам възможност да изпитам на няколко пъти оргазъм и това да се повтаря поне шест седмици. Но като се има предвид, че между секса ни беше интересно и да си говорим, сигурно можехме да изкараме и повече. Например шест месеца. Или може би година? И тогава Ник неизбежно щеше да разбере, че аз съм много по-глупава и скучна, отколкото му се е струвало в началото и че няма повече време за губене с мен. Беше напълно възможно да се случи. Цяла година с Ник! Направо ми идваше да се разрева от яд заради това че изпуснах възможността да направя това реалност. Не беше честно!

Както си лежах на канапето, забелязах, че вече съмва. Стана почти събота сутрин, а аз още не си бях легнала. И без това вече нямаше за кога, станах да си приготвя закуска. Въпреки че бях гладна, нямах никакво желание да ям и загубих интерес към това занимание още на втората лъжица.

Все пак намерих отнякъде сили да стана и да си взема душ, даже и да си измия косата с шампоан, което изискваше много усилия и енергия.

Излязох от банята, избърсах се и грабнах първата рокля, която напипах в гардероба, без изобщо да погледна какво обличам. Отидох до кухнята и забелязах, че съм оставила почти пълната си купичка със закуската на масата. Никога не го бях правила досега. Абсолютно никога. Винаги измивах чиниите си веднага след ядене и не бях допуснала дори един-единствен път нещо да остане „за после“. А най-ужасното в тази ситуация беше, че ми беше все едно. Можех просто да я оставя да си стои цял ден и изобщо да не се сетя за нея. Явно депресията ми бе много тежка, щом съм го докарала дотам.

Естествено, не я оставих така. Изхвърлих закуската и оставих купичката в мивката, но не стигнах чак дотам, че да я измия.

Започнах да суша косата си, но нямах желание да си правя прическа. Просто прекарах ръка през нея. Ръката ми заседна и я извадих. Отказах се от ресането. Бях доста рошава, но не ми пукаше. Оставих си я така.

Все пак си сложих грим. На юг беше немислимо жена над двайсет и пет да излезе от къщата си без грим, независимо колко е депресирана.

Малко след като излязох от къщата, осъзнах, че съм се облякла по-скоро като за погребение, отколкото за сватба. Бях си сложила дълга черна рокля без ръкави и черни сандали. Бях забравила колието и обиците, които никога не пропускам да си сложа, когато отивам на сватба. Това показваше колко малко ми пука за цялата работа. Имам предвид, че Джи и нейната тиранична приятелка, госпожа Девънпорт, ще бъдат там, но изобщо не ми беше до тях. А и какъв смисъл имаше всичко? Дарла беше лъжкиня, Джеймс беше идиот, а Ник — най-прекрасният мъж на света, ме мразеше.

Пристигнах на мястото за сватбената церемония почти два часа преди началото, а Джи и госпожа Девънпорт вече бяха там и ме чакаха.

— Погледни какво си облякла! А косата ти на какво прилича, нямам думи! Искаш да ми направиш напук, нали?

— Здравей, Джи. И аз много се радвам да те видя.

— Престани да се караш на момичето! — заповяда госпожа Девънпорт. — Ела тук — обърна се тя към мен. — Искам да поговорим. Насаме — добави, след като Джи се опита да ни последва. — Как си? — обърна се тя към мен, когато бяхме достатъчно далече, че да не бъдем чути.

— Опасявам се, че не съм много добре.

— Ами да, ето какво се случва, когато се забъркаш със семейството на сестра ми. — Тя се опита да ми се усмихне дружелюбно, но на лицето й това изглеждаше като намръщване. — Исках да говоря с теб за… — Загледа се в нещо зад мен и очите й се разшириха от ужас. — О, боже!

Обърнах се и видях Линда Тендаски, която се приближаваше към нас. Изглеждаше наистина по-ужасно от всякога. Косата й стърчеше така, сякаш току-що се е возила на влакчето на ужасите, а по лицето й имаше някаква неизвестна, тъмна субстанция. Почти всичките й нокти бяха счупени. Левият ръкав на обшитото й с пайети сако висеше на няколко нишки, единият й ток беше счупен и тя куцаше. В допълнение, или полата й беше твърде къса и тясна, или тя беше забравила да си я сложи.

 

 

— Линда!

— Госпожо Тендаски! Ама какво се е случило с вас?!

Преди да успее да отговори, видях мъж, който се приближаваше към нас, най-вероятно господин Тендаски. Той носеше нещо, за което предположих, че е долната част на костюма й, като крещеше след нея:

— Линда! За бога, жено, облечи това! Дарла пристигна ли вече?

— Не — отвърнах аз. — Какво е станало?

— Възможно ли е да отменим сватбата?

— Не ставай смешен, Том. Сигурна съм, че няма да се наложи — намеси се госпожа Девънпорт.

— Да, сигурна съм, че всичко ще се оправи — обади се госпожа Тендаски.

— Мога ли да ви помогна с нещо? Да ви донеса питие? — попитах я аз и се колебаех между радостта (може би все пак няма да има сватба) и разочарованието (как да кажа на Марк Стюарт, че трябва да върне обратно всички тези прекрасни рози).

— Не, няма нужда, наистина. Просто паднах, нищо особено не е станало.

— Паднали сте?

— Само че от движеща се кола — обади се господин Тендаски и започна да ни обяснява какво се е случило.

Към осем часа сутринта семейство Тендаски забелязали, че булката (Дарла) и нейната кума (Джен) все още не са се прибрали от моминското си парти. Естествено, веднага отишли да ги търсят. Групата включвала младоженеца (Джей), кума (Ник), родителите на младоженците и още няколко лели и вуйчовци. Те се разделили на няколко групи и започнали да обикалят всички места, където предполагали, че може да е отишла булката. Сега искам тук да вметна, че винаги предупреждавам клиентите си, че е много лоша идея да се правят такива партита точно в навечерието на сватбата. Обикновено след тях хората изглеждат недоспали, понякога имат махмурлук, а това остава като много лош спомен на сватбените снимки. Освен това рискуваш да осъмнеш с татуировка „Роден съм за ерген“ или нещо подобно. Но има и нещо друго. В днешно време моминските партита са много по-буйни и диви от ергенските, защото младоженците пропускат да измъкнат от бъдещата си жена обещание, че партито няма да включва стриптийз и пиянски изпълнения. Мъжете нямат представа на какво са способни техните сладки женички и изобщо не си ги представят да награбват красивия стриптийзьор и да изискват от него различни сексуални услуги.

В това време приятелките й снимат, за да документират момента.

А да не забравяме, че в случая говорим за Дарла. Фантазията ми беше изключително бедна, за да си представя докъде би могла да стигне.

Както и да е, рано тази сутрин бедното семейство Тендаски били навън да търсят дъщеря си, когато намерили колата й с размазана предница и броня, полегнала на тротоара.

Спрели, огледали колата, заобиколили я, стигнали до вратата на къщата, позвънили и зачакали. Точно тогава се появили Джей и Ник. Те идвали от апартамента на Джен, където намерили Нейно светейшество просната на дивана да говори несвързано. Успели да измъкнат от нея указания за посоката, но нищо повече.

И така, четиримата стояли на чуждия праг и се ослушвали. След кратки прошумолявания, шепнещи гласове и дълга пауза вратата се отворила и разкрила почти изцяло голия Рик Корона, облечен (използвам думата фигуративно) с пешкир. Точно в този момент Дарла се появила някъде зад него, облечена в нещо, което било или бельото й, или синьо-бели бански, заявявайки (предвидимо): „Не е каквото си мислите.“

 

 

В този момент младоженецът се засилил и ударил брат си в лицето. Двамата паднали на земята и продължили да се бият. Били последвани от Ник, който се хвърлил върху тях, но не станало много ясно дали помагал на Джей да набие Рик, или просто искал да ги разтърве.

При опитите й да се намеси госпожа Тендаски загубила ръкава си, а Дарла крещяла какъв дървеняк е годеникът й, прескочила борещите се мъже, скочила в потрошената си колата и потеглила.

Семейство Тендаски се качили в колата си и я последвали, но в опита си да стигне до колата госпожа Тендаски се подхлъзнала на бордюра, счупила тока си и в объркването си не успяла да затвори напълно вратата на колата. Дарла карала като обезумяла. Господин Тендаски се опитал да я следва и при един от особено резките леви завои вратата на госпожа Тендаски се отворила и тя изпаднала. Падането й все пак било омекотено от редица пластмасови кофи за боклук, пълни с обелки от банани и използвани памперси (което до голяма степен обясняваше ужасната смрад).

 

 

Нямах представа каква част от тази история е истина. Накрая дори госпожа Девънпорт беше онемяла. Аз може би бях единствената, която не беше особено изненадана. Като се имат предвид събитията от последните няколко дни, такъв развой ми се струваше съвсем логичен.

С напълно спокоен и равнодушен глас казах:

— Господин Тендаски, мисля, че ще е най-добре да заведете жена си вкъщи и да се измиете, а ние тук ще се погрижим за всичко. Не се притеснявайте, всичко ще бъде наред.

Никой от тях нямаше вид да ми е повярвал, но на Линда като че ли много й се искаше. Съпругът й беше доволен, че има извинение да си тръгне и да замъкне жена си под най-близкия душ.

Когато двамата се качиха в колата си, госпожа Девънпорт се отправи да търси питие. Малко след това забелязах Джей да пристига и да влиза в църквата, така че го последвах. Той се затича навътре и започна да взима стъпалата към втория етаж по две наведнъж.

— Джей! — извиках след него, но той не реагира. Или не ме чу, или не му пукаше.

Качи се на втория етаж и започна да вика Дарла, като отваряше вратите една след друга.

— Тя не е там, Джей! — казах аз, като се надявах гласът ми да е звучал спокоен и твърд.

Тогава той ме забеляза, погледна ме отчаяно и се свлече на стълбите.

— Загубих я! — въздъхна отчаяно и се хвана за главата. — Загубих я завинаги.

„Значи си късметлия“ ми се искаше да му кажа, но се въздържах. Не разбирах защо изглежда толкова отчаян. Ядосан, да, дори бесен, бих го разбрала. Но за какво имаше да съжалява?

— Не мога да повярвам, че тя би… а сега и…

— Бебето? — предположих.

— Какво?!

Опа.

— А, нищо. Нищо. — Е, аз нямах намерение да му казвам какви ги е забъркала Дарла. Нека сама да се оправя с кашата си.

— Какво ще правя сега? — нареждаше той. — Тази година наистина се държах ужасно, но тъкмо бях започнал да се променям!

Сигурно бе забелязал недоверието ми.

— Така е, наистина, сериозно го казвам. Аз съм нов човек. Искам я обратно, искам да я направя щастлива.

— Искаш я обратно? — Как беше възможно той все още да я иска? Тази мръсница. Да не говорим, че изобщо не беше в състояние да обича.

— Разбира се.

— О, Джей. — Много добре знаех как се чувства. И аз бях в същото положение само преди година. Давах мило и драго да си върна един човек, който изобщо не го заслужаваше. Приближих се до него и сложих ръка на коляното му. — Сигурна съм, че сега не ми вярваш, но ще видиш, че ще ти мине. И това е най-доброто за теб.

Джей изглеждаше толкова отчаян, а аз сякаш видях себе си в неговото изражение и ми се прииска да го прегърна. Ето това е, което аз исках преди една година. Имах отчаяна нужда от нечия подкрепа. Затова бях готова сега да му я дам. Той също заслужаваше човешко отношение, независимо дали беше негодник, който вони на алкохол.

— Какво, по дяволите, правиш? — провикна се Джи, която с тактичността си на булдог провали целия сърдечен момент.

— Успокоявам младоженеца — отговорих съвсем спокойно, докато приглаждах полата си.

— Добре, не стой просто така, върви да нагледаш музикантите.

 

 

Музикантите — двама цигулари, един челист и един арфист, тъкмо спореха как е най-добре да се изсвири сватбеният марш. Оставих ги да обсъждат въпроса и слязох на долния етаж. Изглежда, Джи беше успяла да успокои младоженеца и му беше намерила чаша уиски.

Марк, фотографът, беше пристигнал малко по-рано, защото искал да направи снимки на булката. Казах му, че за съжаление не разполагаме с булка за снимане. За всеки случай му предложих да остане и да почака, защото никой не знаеше какво ще се случи.

Бях толкова нервна, че непрекъснато влизах и излизах.

Семейство Тендаски се върнаха и вече бяха в доста по-приличен вид. За съжаление нямаха никаква представа къде може да е дъщеря им. Минаха пет минути. После десет. Джи с елегантно движение извади от вътрешния джоб на кремавото си сако малка бутилка уиски и им предложи по чашка. И двамата веднага приеха.

В този момент в другия край на залата забелязах кумата, която се опитваше да ми привлече вниманието, без да бъде видяна от родителите на Дарла. Погледнах Джи за миг право в очите, посочих й с поглед кумата и тя схвана ситуацията за част от секундата. Веднага се зае да разсейва семейство Тендаски, за да мога да се измъкна.

— Дарла е в колата ми — прошепна ми Джен. — Мисля, че ще можем да я вкараме през задната врата.

— Защо трябва да го правим?

— И без това ми костваше адски много, за да я доведа дотук. Мисля, че дори при най-лекия намек тя ще избухне.

— Ами може би така трябва да стане.

Джен се замисли за секунда над тази вероятност.

— Не, смятам, че е замислила нещо. Горя от нетърпение да разбера какво може да е.

Излязохме навън и видях Дарла в колата. Това, което Джен беше пропуснала да ми каже, беше, че тя не беше сама. Ник стоеше до нея на задната седалка. Даже трябва да доуточня — не до нея, а под нея, тъй като тя почти се беше излегнала върху него.

Веднага ме обзе дива ревност.

— Ник! — изрекох с леден тон, като гледах как главата на Дарла се подпира на рамото му.

— Лорън — отвърна ми той със същия леден глас.

— Гледам, че не идваш с празни ръце. — Не можех да се въздържа да се заям, идваше ми да ги убия.

В отговор той се намръщи. Аз му отвърнах по същия начин. Тогава кумата се намеси:

— Вижте какво, нямам време за празни приказки. Трябва да я внесем вътре.

Тогава се вгледах в Дарла по-внимателно и забелязах, че тя не беше съвсем на себе си. Имаше бейзболна шапка и тъмни очила, което я правеше да изглежда като дрогирана знаменитост, издебната от папараци.

— Дарла, пристигнахме. Време е да слезеш.

Тя не можеше много-много да се движи.

— Как смяташ да я вкараш вътре?

— Аз ще я нося — отвърна Ник.

Само през трупа ми!

— Не! — заявих, малко по-емоционално, отколкото имах намерение да прозвучи. — Ние двете ще я прикрепяме.

Успяхме да се промъкнем през голямото фоайе, но в един момент госпожа Тендаски ни забеляза.

— Дарла! Дарла, милинка. Може ли мама с нещо да ти помогне?

— Шшшшшшт! — успя да каже Дарла, а после пробва с още нещо, но то беше прекалено нечленоразделно, за да го разбера.

Като чу името на любимата си, младоженецът се затича към нас.

— Дарла! — каза той развълнувано. — Слава Богу!

— Върви по дяволите, Джей! — отвърна му тя и с неочаквана енергия изкачи сама стълбите и се шмугна в първата възможна врата. Чух, че ключалката се завъртя, и с кумата си разменихме многозначителни погледи. Погледнах часовника си. До началото на церемонията имаше само трийсет минути.