Кара Локуд
И да, и не (11)

Единайсета глава

— Изкукуригал е, какво друго.

Беше Вероника, моята неомъжена приятелка, на която винаги можеше да се разчита да каже истината право в очите. Даже и въпросната истина да не звучи много добре. Ако приятелките ми бяха духовни съветници, то Вероника щеше да бъде едно малко червено дяволче, застанало на дясното ми рамо.

— Шегуваш ли се? — казах в телефонната слушалка.

Но това беше глупаво от моя страна, като се има предвид, че й се обадих, за да чуя точно такива неща.

— Виж какво, скъпа — заяви тя най-категорично. — Това може би е единствената възможност в твоя праволинеен живот да бъдеш „другата“ жена. Възползвай се!

Вероника е единствената ми приятелка, която е имала връзка с женен мъж. Но както всички останали, с които тя се срещаше, той набързо беше сдъвкан и изплют.

— Но как да направя такова нещо!

— Както си искаш, мила. Аз предпочитам кучешката поза, но ти може да харесваш някоя друга повече. Изчакай само за секунда. — А после я чух да се провиква: — Хей, ти! Не пипай бутилката с „Бакарди“, чуваш ли! Стейси, не го оставяй да изпие цялата бутилка!

— Да не правиш парти? — Погледнах си часовника, беше единайсет вечерта.

— А, не. Просто няколко приятелчета са тук.

Тя непрекъснато имаше „няколко приятелчета“. В апартамента й винаги имаше хора, даже когато тя отсъстваше.

— Виж какво, мила. Защо не излезем някоя вечер? Ще вземем още няколко от момичетата и ще отидем да изпием няколко бири или „Джак Даниеле“.

— Ами… не знам…

— Помисли си и ми се обади утре.

Може би не споменах, че повечето хора, които се разхождат из апартамента на Вероника, обикновено са голи. Имаше два случая, в които пристигна полиция и арестува двама голи мъже на поляната пред къщата й. И двата пъти това бяха нейни бивши приятели, с които тя беше скъсала наскоро. И двамата са се надявали, че като направят среднощна серенада под прозореца й, тя ще ги приеме обратно. Мисля, че това само показва докъде може да докара един мъж.

Преди старателно избягвах да й се обаждам, защото ме караше да се чувствам като пълна загубенячка, и то прекалено стара. (Нейната представа за излизане в петък вечер означава да не се прибираш преди изгрев-слънце.) От друга страна, ако съм в деликатно положение, винаги мога да разчитам на нея да ми помогне да си изясня нещата. Или иначе казано, да ме убеди, че колкото и лошо нещо да си мисля, че съм направила, тя може да направи нещо много по-лошо.

Давах си сметка, че не мога да изляза с нея утре. Последния път, когато излизахме в работен ден, не успях да се прибера вкъщи до седем сутринта. Точно навреме, за да си взема един душ и да се приготвя за работа. И, разбира се, там не бях способна да свърша нищо, освен да се взирам в празното пространство. И все пак тогава бях съвсем здрава. Сега не мога да си представя как ще се вихря с патериците по дансинга на нощния клуб.

 

 

Когато Ник си тръгна, най-напред се обадих на Даян. Тя дойде веднага, за да види доказателствата — навехнатия ми глезен и купчината възглавници. Като ми повярва, че Ник наистина е прекарал нощта тук и че иска да се срещаме на вечеря, тя ме посъветва в никакъв случай да не приемам. Защото, за разлика от Вероника, Даян имаше скрупули.

— Но ти каза, че се радваш за това, че ще разрушавам семейства! — опитах се да прикрия разочарованието си.

— Това беше, преди да се появи каквато и да било надежда това да се случи наистина. Никога не съм предполагала, че нещо такова може да стане в действителност. Но вече изглежда доста сериозно.

— Знам! Но какво да направя?

— Кажи му, че не се срещаш с женени мъже.

— Но на практика той не е женен!

— Лорън! Трябва да престанеш да мислиш по този начин. Той е сгоден, а това е почти същото.

Въздъхнах и наместих крака си по-удобно върху възглавниците.

— Знам.

— Така че много добре знаеш какво трябва да направиш сега. Обади му се и му кажи, че не можеш да се срещаш с него повече.

Знаех, че това е решението. Правилното, моралното и практическото решение.

Така че разбирате защо имах нужда да чуя още едно мнение. И тогава се обадих на Вероника.

И въпреки че тя ми каза точно това, което исках да чуя, не се почувствах по-добре. И все още нямах ясна представа какво се каня да правя, но мисълта да продължа да се виждам с него ме плашеше до смърт.

А това, че се колебаех дали да му се обадя и да отменя срещата, ме караше да се съмнявам в собствената си почтеност.

Към полунощ най-после се реших да му се обадя, но като хванах телефона, осъзнах, че не знам номера му. Имах само служебния му номер, но не и домашния. Имах и номера на Дарла, но той беше записан в папката, която се намираше в офиса. А и не беше добра идея да й споменавам за каквото и да било, свързано с мен и Ник.

Така че просто затворих телефона.

Цяла нощ не можах да мигна и не престанах да се въртя. Отчасти, защото кракът ме болеше. Беше много трудно да го държа вдигнат през цялата нощ и тъй като се въртях, непрекъснато се налагаше да ставам и да намествам отново възглавниците, на които го държах повдигнат. Не можех да заспя и защото непрекъснато мислех за Дарла и Ник, както и за мен и Ник. Изобщо не можех да си представя какво беше направил този човек с мен. Защо се беше спрял на мен? Ако просто искаше да изневери на Дарла, то имаше толкова много по-красиви и подходящи за тази цел жени от мен. Би могъл да излезе с която си поиска красавица. Как се бях озовала в тази ситуация?

Възможно ли е това да е някаква проверка? Например да не ми вярва, че съм способна да организирам сватбата му достатъчно добре, и да иска да провери моята етичност. Отхвърлих тази идея още щом се появи в главата ми. А може би просто искаше да се отърве от сватбата и затова пробваше най-лесния начин — да изневери на годеницата си с бъдещата им сватбена агентка. Не, в това изобщо нямаше смисъл. Част от мен искаше да вярва, че Ник не е способен на такива манипулации. Част от мен просто знаеше, че Ник е невероятно добър човек.

Когато най-сетне успях да заспя, не ми се удаде да остана в това състояние за дълго. Освен че се будех на всеки половин час, накрая се събудих сама точно две минути преди да звънне часовникът ми. Показваше седем и двайсет и осем и аз останах така, втренчена в циферблата, и може би си мечтаех времето да се върне назад поне с пет часа, за да мога да подремна още малко. Но съвсем скоро стана седем и половина и се разнесе звън. Натиснах бутона за повторно звънене след няколко минути, но нямаше нужда. Не можех да заспя отново. Така че останах известно време да се поизлежавам в леглото и да помисля.

За съжаление приготовленията за работа ми отнеха два пъти повече време, от колко отделях обикновено, когато не се налагаше да подскачам на един крак. И в крайна сметка се получи така, че излязох за работа чак в девет и трийсет. През четирите години никога не съм ходила на работа толкова късно. И за да е всичко още по-неприятно, щом се обърнех, си удрях крака. Маси, шкафове, столове… Накрая реших, че за да се движа нормално, ми трябва много по-голям радиус.

 

 

С големи усилия и маневри успях да сляза по стълбите с патериците и после да се кача в колата. Оставих патериците на задната седалка и се настаних на шофьорското място, като внимавах много да не си ударя крака в седалката или в педалите.

Когато понечих да запаля, осъзнах, че съм пропуснала друг сериозен проблем.

Колата ми беше стандартна — скоростен лост, ръчни скорости.

Опитах се да натисна съединителя, но болката ме накара бързо да отдръпна крака си. Опитах се да натискам газта и съединителя само с десния си крак, но успях единствено да задавя колата четири пъти. Беше безнадеждно.

Позвъних на Джи и й оставих съобщение, преди да повикам такси.

 

 

Шофьорът, двайсетгодишен младеж със замъглен поглед, руси къдрици и дъх на марихуана, ме попита дали не съм пострадала, скачайки от сцена.

— Моята дружка Трент си счупи така ръката, скачайки от сцената — уведоми ме той. — Нещо такова ли се е случило?

— Не — казах аз, — скочих от бара.

— Яко!

 

 

Пристигнах най-после в офиса на Джи и се заклатушках с патериците по стълбите пред входната врата. Тя беше широко отворена и там стоеше Джи, която имаше необичайно загрижен вид.

— Дарла е тук и те чака — просъска, като се опитваше да говори спокойно. — Чака те вече половин час. Казва, че е много важно, и иска да говори единствено с теб.

Преглътнах.

Явно беше разбрала. Знаех си, че ще стане така. И сега е тук, за да ми каже какво долно и противно същество съм. И няма абсолютно нищо, което да мога да кажа в своя защита.

Изпаднах в паника. Отвратителна, силна и неудържима паника.

— Каза ли, ъъъ… каза ли за какво се отнася? — попитах Джи и прочистих гърлото си.

Вгледах се в лицето на шефката си, опитвайки се да разбера колко точно й е известно. Изобщо не можех да си представя какво би направила тя с мен, ако разбере. А това можеше да се случи съвсем скоро, ако Дарла вдигнеше скандал в нейно присъствие. Но така или иначе бях сигурна, че в каквото и да се състоят думите й, те ще включват изречението „Уволнена си!“.

— За сватбата, разбира се. — Джи ме погледна озадачено. — Какво ти става?

Този отговор изобщо не ми помогна. Усещах как цял мравуняк пълзи по гърба ми.

Защо това се случва на мен? Чувствах се, сякаш съм в трети клас и вървя по коридора към кабинета на директорката с ясното съзнание, че каквото и оправдание да измисля, то няма да помогне.

Джи взе чантата ми и ме помоли да побързам, като ме побутна внимателно към гостната, където чакаше Дарла. Преглътнах отново. Доста трудно, защото устата ми беше пресъхнала. Започнах да се придвижвам към гостната и ми се струва, че тези осем стъпки бяха цяла вечност.

Видях Дарла, преди тя да ме види, и този трепет, който усещах в стомаха си като ято пеперуди, сега се превърна в голяма ледена топка, която падна с цялата си тежест върху мен. Дарла беше седнала с кръстосани крака и гледаше през прозореца. Не можех да повярвам, но меланхолията я разхубавяваше. Тя изглеждаше умопомрачително красива с трагичното си изражение. Почувствах ревност, но тя бързо беше удавена в морето от вина.

— Дарла — казах, като се опитах да звуча разкаяно, но не се получи.

Тя обърна към мен сините си очи и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче. Бях готова да падна на колене и да започна да я моля за прошка.

— Лорън — изрече сухо. Явно знаеше. Определено знаеше! — Какво се е случило с крака ти? — попита ме тя изведнъж със сдържана любезност.

— Ами, паднах. Навехнах си глезена.

— О, съжалявам — разсеяно промърмори тя. Край, свършено бе с мен. Имах чувството, че ми се завива свят и всеки момент ще припадна.

— Може ли да говорим някъде насаме? — Хвърли поглед към Джи, която даваше вид на прекалено заета с купчината хартии на бюрото.

— Какво ще кажеш да излезем в двора? — Изпитах облекчение. Значи все пак Джи нямаше да присъства на разговора ни.

— Идеално е.

Поведох я към двора, куцукайки с патериците, и имах чувството, че всеки момент тя ще блъсне едната от тях, а аз ще се строполя по лице на земята. А сигурно след това ще ме срита. Какво толкова, заслужавах си го.

След като стигнахме на двора, аз седнах на най-близкия стол и веднага подпрях патериците си на прозореца. Дарла седна срещу мен и изглеждаше мрачно замислена. Преглътнах. Просто нямах сили да понеса това.

Изведнъж всичко се промени. Дарла избухна в плач. Малки, красиви сълзи се стичаха от очите й. Което беше много нечестно. Красивите хора не трябва да са красиви и когато плачат. Никой не е красив, когато плаче. Да, но тя беше. Ревяща и въпреки това разкошна. Опитах се да прогоня от главата си тези коравосърдечни мисли. Все пак аз бях виновна за всичко, аз я бях накарала да плаче!

— Дарла, толкова съжалявам… — Никога в живота си не се бях чувствала по-зле.

Тя извади от чантичката си кърпичка и избърса сълзите си.

— Не се притеснявай, вината не е твоя.

— Не е ли?

— Разбира се, че не е. Как можеш да си виновна, че си закъсняла за среща, която никога не сме си уговаряли. Аз трябва да ти се извиня, че ти се натрапвам така.

Бях шокирана. Имах чувството, че не ми е известно нещо много важно.

— Имам нужда от помощта ти — каза Дарла.

— Какво имаш предвид?

— С моя годеник се скарахме в петък вечер. Става дума за сватбата, много дълга история е. Но той ми затвори телефона и през целия уикенд не отговаряше.

О, Боже! О, Боже! О, Боже!

— Просто не знам какво да правя — продължи тя. — Опасявам се, че може да иска да отмени сватбата.

— Какво те кара да мислиш, че би го направил? — Бях изненадана от спокойния глас, който извадих. А вътре в главата ми мислите се надпреварваха една с друга като на огромна магистрала и накрая се получи грандиозна верижна катастрофа.

— Той така каза. В петък.

Това беше лошо. Беше много лошо.

— За какво се скарахте?

— За списъка с гостите.

Това не ме изненада. Не познавах нито една двойка, която да не е имала недоразумения за списъка с гостите. Младоженецът смяташе, че неговите предпочитания са с предимство, а булка не можеше да разбере защо е нужно да канят всички от клуба по боулинг заедно със съпругите им.

— Както и да е, аз знам, че ти можеш да ни помогнеш. Можеш ли да се срещнеш с нас утре, да бъдеш нещо като посредник.

Това беше ужасна идея.

— Хм, каква чудесна идея. Ще ми бъде приятно да ви помогна. — Имах чувството, че всеки момент ще се пръсна на парчета от напрежението.

— Знаех си, че ще можеш да ни помогнеш. Сигурна съм, че като седнем да говорим като нормални хора, особено ако има с нас още един разумен човек, всичко може да се оправи.

— Да, така си е…

— О, Боже, погледни колко е часът! Имам среща след десет минути. Но много се радвам, че си поговорихме. Чувствам се много по-добре.

Радвах се, че поне една от нас се е почувствала по-добре.

— Ще кажа на помощника ми да те информира за подробностите за утре. Сигурна съм, че ще се справим с това.

 

 

— Е? — Джи се беше надвесила над мен секунди след като Дарла си тръгна.

— Обичайното — излъгах с лекота. — Спор за списъка с поканените.

— О, това ли било всичко? А тя говореше толкова драматично и си помислих, че са отменили сватбата.

— Ами, тя каза, че караницата е била много сериозна.

— Как не! Ако започнат да се карат за брачната клетва, това вече ще е сериозна караница.

Когато Джи излезе, направо се хванах за главата. Какво щях да правя сега? Изобщо не можех да си представя как заставам пред Ник и му казвам, че трябва да бъде малко по-отстъпчив по отношение на списъка с поканените, при положение че той лично ми каза, че смята да се откаже от сватбата. Да не говорим, че не мога да понеса още един път да се видя с Дарла. Действаше ми много зле.

Изведнъж телефонът иззвъня и аз подскочих. Оставих го да звъни няколко пъти, защото предполагах, че може да се обажда Ник. Или още по-лошо — Дарла, която е разбрала каква е причината годеникът й да не се е прибрал вкъщи в събота и неделя.

— Няма ли да вдигнеш? — провикна се Джи от горния етаж. Нямах избор.

— Лорън, мила. Майка ти е. — Никога не съм предполагала, че ще съм толкова щастлива да чуя гласа й.

— Да, мамо. Познах те.

— Току-що говорих с госпожа Бейкър от долната улица.

— Коя е госпожа Бейкър? — Майка ми никога не предполагаше, че може да не познавам всичките й познати.

— Госпожа Бейкър. Синът й работи в спешното отделение.

— О!

— Тя ми каза, че в събота вечер си била в спешното. Кога възнамеряваше да ми се обадиш?

— Мамо, нищо не е станало.

— Тя каза, че си била в безсъзнание и някой те е носил на ръце.

— Не съм била в безсъзнание, просто си навехнах глезена.

— Мила, не се опитвай да лъжеш родната си майка. Знам, че изпитваш невероятен ужас от болници и не би отишла там само заради един изкълчен глезен.

— Наистина, няма нищо повече от един изкълчен глезен.

— Предполагам, че се опитваш да ми го спестиш. Но аз мога да понеса и най-лошата новина, не крий от мен.

— Сигурна съм, че можеш. Но наистина няма нищо друго. Просто днес трябва да отида отново, за да се срещна с хирург.

— Знаех си! Получила си травма на главата, нали? Не им разрешавай да те оперират. Виж какво стана с онова нещастно момче. Всички лекари потвърдиха, че се нуждае от операция, а сега не може нито да говори, нито да се храни сам. — Отминах последното изречение.

— Нямам травма на главата, просто изкълчен глезен.

— Слушай ме, не е необходимо да ходиш на хирург!

— Добре, мамо.

— Може да отидеш само ако започнеш да се чувстваш много зле. Но иначе недей, чуваш ли?

— Да, мамо. — Мисля, че сега вече разбрахте причините за моята болнична фобия.

— Лекарите са ужасни използвачи.

— Да, мамо.

— Казвала ли съм ти, че бях сгодена за един точно преди да срещна баща ти?

— Да. — Разказвала е това много пъти.

— Почти ме беше убедил, че се налага да ми извади сливиците…

Бях чувала тази история около петдесет пъти, така че свалих слушалката за няколко минути.

— Лорън, мила? Чуваш ли ме? Искаш ли да ти донеса малко супа довечера?

— Не, мамо.

— Сигурна ли си?

— Да, може да се наложи да работя до късно.

— Обещай да ми се обадиш, ако ти стане лошо, чуваш ли?

— Да, мамо.

 

 

Явно съм се застояла на телефона малко по-дълго, защото не можех да престана да мисля за триъгълника, който се беше оформил. — Аз, Дарла и Ник. Все пак това си имаше и хубава страна, защото успях да превърна чувството на вина в мотивация за работа и свърших повече неща през този ден, отколкото през цялата минала седмица. Запазих ресторант за сватбата на Дарла, уговорихме менюто, разбрах се и с цветарите за украсата, а след това се обадих на всичките си клиенти, които са записали сватба през следващите три месеца, за да ги попитам за допълнителни подробности. Обадих се дори на Алиса Дарвис, която обикновено старателно избягвам, само за да я попитам дали няма нещо допълнително, което да се е сетила, че иска. Мислех си, че ако се затрупам с достатъчно работа, няма да имам време да мисля за кашата, в която се бях забъркала.

Естествено, нямаше как да съм по-далече от истината.

Да се преструвам, че няма никаква катастрофа, доста влоши нещата. Разни кошмарни сценарии непрекъснато ме измъчваха. Всички от тях завършваха с това как Ник драматично обявява, че е прекарал нощта в моята къща, и после Дарла…

— Боже, колко съм загазила… — помислих си на глас.

— Какво? — Джи стоеше до мен и държеше нещо, увито в хартия.

— А, нищо. Нищо. — Изобщо не бях забелязала, че говоря на глас. Зачудих се дали не съм казала още нещо, без да се усетя. Реших да сменя темата: — Какво носиш?

— Обядът ти.

— Какво?

— Видях, че работиш и през обедната почивка, и реших, че нямаш време за обяд. Затова ти донесох един сандвич. От любимите ти.

Бях изключително трогната.

— Благодаря ти, Джи.

Понякога тя може да е безкрайно мила. Но веднага си спомних, че нямаше да бъде мила за дълго, ако разбереше, че съм на път да проваля сватбата на най-важната й клиентка.

Вечерта прекарах в кабинета на лекаря. Каза ми само неща, които вече и без това знаех — няма счупени кости, само изкълчване. Превърза глезена ми наново и ми каза да избягвам да ходя, което не беше никак трудно, защото не смятах повече да излизам от къщата си.

Междувременно ми се обади помощникът на Дарла, за да ми каже, че светът, такъв, какъвто съм го познавала досега, ще се срине в десет часа на другата сутрин, когато е срещата ми с нея и с годеника й.

— Виж, има само един начин да се оправиш с всичко това — каза ми Вероника по-късно. — Просто излизаш с нас довечера и това е.

— Ами… — измънках — на патерици съм. — Това беше най-доброто оправдание, което ми хрумна, но звучеше много тъпо и аз го знаех.

— И какво от това? Още една причина да пийнем по нещо заедно.

— Точно заради пийването си докарах всички тези проблеми.

— Това е и начинът да ги разрешиш, повярвай ми.

Знаех, че щом Вероника каже „повярвай ми“, това значи, че си загазил. Но така или иначе нямах много голям избор. Можех да направя три неща — да се обадя на Дарла и да призная вината си, с което да си навлека омразата на Ник и уволнение. Да се обадя на Ник и да му кажа да стои настрана от мен, иначе ще се оплача от него в полицията. С това щях да запазя работата си, но все пак щях да си навлека омразата на Ник. Третият вариант беше да прекарам вечерта с човек, който ще ме убеди, че няма никакъв проблем и всичко е наред.

Мисля, че това бяха всички варианти.