Кара Локуд
И да, и не (4)

Четвърта глава

Прекарах цялата неделя обзета от паника. Даян се опитваше да ме разведри, като ме изведе да пазаруваме.

— Как мога да отида да пазарувам, след като Джи ще ме уволни още в понеделник, сигурна съм в това!

— Ако го направи, ще ти даде обезщетение и тогава ще имаш още повече пари, за да пазаруваш! — Приятелката ми упорито ме водеше към магазините. — Нека да погледнем тези обувки. Те са единственото нещо, от което не се депресирам, когато го меря.

 

 

Както се разбра впоследствие, Джи не ме уволни. Тя дори не ми вдигна скандал. Това, което направи, беше много по-гадно — тя ме съжаляваше.

— Какво да правя с теб? — въздъхна тя. — Ти си толкова безнадежден случай! — Уискърс размаха опашка и ме изгледа презрително. — Ще трябва някак си да се реваншираш със сватбата на Дарла. — Шефката махна с ръка, за да ме отпрати.

Сватбата на Дарла! Заради бурния уикенд съвсем бях забравила за претъпканата папка, която само мен чакаше. Ето още една неприятна работа, която ще се наложи да свърша днес. Добавих го в списъка със задълженията за днес, където имах две срещи с майки на кандидат-булки и една вечеря в дома на родителите ми.

Точно тогава ми се обади Даян.

— Колко ме обичаш? — звучеше необичайно мила.

— Обичам те повече от Уискърс — отвърнах решително.

— Имам три билета за благотворителния бал на пожарникарите следващата седмица. — Трябваше ми малко време, за да го осмисля. — Нали знаеш, Робърт е в Градския съвет и затова непрекъснато се налага да ходи на такива събития, но като се сетя какви пожарникари показаха в онзи твой репортаж по телевизията, струва ми се, че изобщо няма да е скучно.

— Не мога да отида на този бал — самата идея ме ужасяваше.

— Според мен правилният отговор е „Даян, как бих могла да ти се отблагодаря!“.

— Но…

— Без „но“. Идваш. Много добре знам, че ти се иска.

Е, предполагам, че една малка част от мен би искала. Макар че не съм от онези, които си падат по прекалено хубави мъже. Никога не бих се срещала с някого, който има вид на много популярен сред жените.

Това, разбира се, изобщо не ми попречи да се отдам на мечти и блянове. Например как Ник ме спасява от едно дърво, върху което съм се озовала неизвестно как. След това ме спасява от автомобилна катастрофа. В друга сцена разбива вратата на кабинета ми, за да ме спаси от избухналия пожар. Уискърс, разбира се, не оцелява след пожара. Ник ще ми каже:

— Толкова съжалявам, че не можах да я спася!

— Не се притеснявай, сега тя е на много по-хубаво място.

Впечатлен от моята стойка и грация, той ще ми каже:

— Лорън, никога не съм срещал жена като теб.

След това ще ме дари с най-страстната и чувствена целувка, която някога съм получавала (тук вмъкнете една продължителна въздишка на задоволство).

Толкова се бях заплеснала в мечти как бих могла да го видя отново, че прекарах в това занимание поне половин час. Някои от мечтите бяха напълно безобидни. Например да кача Уискърс на някое дърво и да се обадя, че имам нужда от помощ. Останалите бяха още по-безобидни. Всъщност какво лошо има в запалване на малък пожар?

 

 

— Изобщо не ми върви. — С Даян бяхме излезли на обяд. Направи ми впечатление, че тя избутва в ъгъла на чинията си всичко, което съдържа поне малко мазнина. Авокадо, сирене, бекон, даже маслини.

— Нямам представа за какво говориш — отвърнах, след като си взех още едно парченце авокадо. — Трябва да хапнеш и нещо друго, освен маруля.

— Ще имам време да ям до края на живота си. А сега разполагам само с две седмици, за да вляза във форма до сватбата. Поне ръцете ми да приличат на нещо на снимките.

— Кой казва нещо за ръцете ти? Идеални са.

— Да, как не. Приличам на Мечо Пух.

— Приличаш на Холи Бери!

Даян завъртя очи.

— Кой ме накара да си избера рокля без ръкави? Но ето, аз си дрънкам, а ти си нещастна.

— Нещастна е много силно казано.

След обяда имах немного приятната среща с Марта Уолърганг, петдесет и седем годишна, и нейната дъщеря — Частити, двайсет и пет годишна детска учителка, която без съмнение спадаше в категорията на булките, които искат да направят всички щастливи. За съжаление майката беше от тези, които искат да се върнат в младостта си посредством дъщерите си, а този тип никак не ми е приятен.

В планирането на една сватба майката на булката е вторият по трудност елемент след „истеричната булка“. Те повече или по-малко могат да се разделят в следните категории: „иска да се върне в младостта си“, „иска всичко да е под неин контрол“, „майка, която ненавижда младоженеца“, „майка, която непрекъснато подсмърча от вълнение“ и „майка, която не може да повярва, че малкото й момиченце вече е пораснало“. Както можете да се досетите, има голямо разнообразие от майки, които попадат едновременно в няколко от посочените категории. В случая Марта беше майка, която иска да се върне в младостта си, и това я правеше също и майка, която иска всичко да е под неин контрол.

— Когато аз бях булка, винаги съм искала да има увивни цветя по всяка маса.

Трите се намирахме в магазин за цветя, където трябваше да изберем украсата.

— Зеленото винаги е било моят цвят. — Тя не млъкваше. — Никога не съм изглеждала добре в синьо или жълто, но зеленото винаги ми е стояло много добре, защото си отива с цвета на очите ми.

Очите й всъщност бяха скучно кафяви (мога да си позволя да го кажа, защото имам абсолютно същите) и не мога да си представя нищо, с което да не изглеждат така. Погледнах Частити, която се взираше в празното пространство и най-вероятно си представяше, че се намира навсякъде другаде, само не и тук.

Марк Стюарт — продавачът в цветарския магазин, най-после се появи и се извини, че ни е накарал да го чакаме. Когато човек се срещне с Марк за пръв път, видът му наистина изненадва хората. Може би защото човек си има някакъв стереотип за начина, по които трябва да изглежда един цветар. Марк беше бивша звезда на местния отбор по американски футбол — „Далас Каубойс“. Контузия в коляното му попречи да се занимава активно със спорт. Беше рус, приятен на вид и атлетичен, така че човек би си го представил по-скоро като автомонтьор, отколкото като аранжор на цветя. Няма нищо странно в това, просто аранжирането на цветя му е голяма страст и той никога не е виждал нищо лошо в това. Той е единственият мъж, който съм чувала да се оплаква, че жена му не разбира как едни цветя могат да променят вида на стаята.

Бях избрала да работя с магазина на Марк, защото той умееше да е много внимателен с майките на булките и имаше много добър психологически подход към тях.

Той се обърна към булката и я попита какъв цвят би избрала за украсата си.

— П-п-прасковено и кремаво. — Частити изглеждаше малко смутена от това, че се наложи да каже собственото си мнение. Майка й беше втрещена.

— Прасковено и кремаво? Това става за сладолед, но не и за сватба, мила моя. Аз мисля, че е много по-добре да се спрем на зеленото. Какво ще кажете за бръшлян?

С Марк разменихме многозначителни погледи и той веднага разбра какъв е проблемът.

— Мисля, че прасковеното много повече ще подчертава тена на Частити, отколкото зеленото — предложи Марк въпреки протестите на майката. — Нека да разгледаме розите и да видим дали ще си изберете вашия цвят.

Срещата се беше проточила твърде много и затова не ми остана никакво време да разгледам папката на Дарла, преди да отида на следващата си среща. Тя беше с друга майка, която не можеше да погледне даже поканите, без да намери за какво да се заяде.

Когато срещата приключи и се прибрах в офиса, за да отговоря на няколко обаждания и съобщения, беше станало време за вечерята с родителите ми. Трябва да ви кажа, че след като бях похабила толкова нерви да се разправям с две майки на младоженки, не горях от възторг, че ще се срещам с моята собствена. Не защото не я обичам. Даже напротив, обичам я много. Но предпочитам да го правя от разстояние, да кажем от около петстотин километра.

Например, след като прекрачих прага, тя ме прегърна внимателно, така че да не измачка сакото си, а после веднага ми връчи гел за коса.

— Мислех, че ще помогне да укротим дивия звяр, който имаш на главата си. — Тя се засмя. Смяташе, че нейните „шеги“ ще ми помогнат да се сближим. Вината не е изцяло нейна. Когато бях на петнайсет, я извинявах с това, че явно няма никакво чувство за хумор. — Сериозно ти говоря, Лорън. Използвала ли си сешоар изобщо?

Тя започна да се опитва да нагласи къдриците ми да са равни. Нещо напълно невъзможно, защото те никога не са заставали така. Отблъснах ръцете й.

— Мамо, моля те!

— Извинявай. Но си взела косата на баща си. Ако изобщо имах право на глас, щях да ти дам моята.

Завъртях очи. Тя казваше това всеки път, когато ме виждаше. Освен това не виждах никакъв начин, по който съм успяла да „взема косата на баща си“, защото той е плешив. Затова пък майка ми имаше много хубава коса. Беше лъскава, кестенява и тя я носеше на дължина до брадичката си, като краищата бяха извити навън.

— Да не би да си яла шоколад отново?

— Не.

— Мисля, че си. Излизат ти пъпки по брадичката.

Машинално се пипнах по брадата.

— Не съм. Освен това пъпките нямат нищо общо с шоколада.

— Така че ти си хапна малко, нали, мила? Ама не знаеш ли, че ти се лепи веднага на бедрата!

Тя отиде да разбърка соса за спагетите. Връчи ми купата със салатата и ме прати да я занеса на масата.

— Лорън, моля те. Научи се да стоиш изправена и да не се прегърбваш, като ходиш.

Вечерята при родителите ми винаги протичаше така.

— Къде е татко? — с този въпрос се надявах да отклоня за малко вниманието й от мен и моя външен вид.

— Къде може да е? Играе голф — каза мама, като разбъркваше доматения сос с необичайно усърдие. — Мислиш, че би отделил от ценното си време да се види с дъщеря си, но грешиш. Малката бяла топка е много по-важна. — Тя вече натискаше доста силно с дървената лъжица. — Така че се наложи да я продупча.

О, не. Започва се.

— Бракът не е нещо, което можеш да върнеш обратно, като пуловер, който не ти става. Когато казах на баща ти „Докато смъртта ни раздели“, имах предвид точно „Докато смъртта ни раздели“.

Погледнах си часовника. Бяха минали четири минути, откакто прекрачих прага, и мама вече говореше за развода. Това си беше направо рекорд.

— И горкият Брад, не искам изобщо да си мисля какво е преживял.

Концентрирах се върху чая, който пиех, и започнах да преглъщам в продължение на поне половин минута. Мама говореше за Брад с такива чувства, каквито не би трябвало да изпитва една тъща. Още повече че тя беше бивша тъща. Но той я спечели безвъзвратно с безупречните си маниери на масата, като единственият трийсетгодишен мъж, който умее да използва правилно ножа за риба. Поне тя не познаваше други. А след като се срещнаха за пръв път, той й изпрати благодарствено писмо, придружено с цветя. Това му донесе нейната вечна вярност.

Мама ми даде знак да седна. Борех се с усилието си да побягна навън, когато тя се обърне на другата страна.

— Скоро говорила ли си с Брад? — Мама се настани удобно и сложи салфетка на яката си.

— Не, мамо. Ние сме разведени, което значи, че не си говорим.

— Няма ли нищо, което е останало за уреждане?

— Не, няма.

— Какъв срам. Аз все още мисля за него като за мой син.

Изкашлях се силно.

— Лорън, скъпа. Ще изцапаш блузата си със соса за спагети, бъди по-внимателна!

— Къде е Лили? — зададох единствения въпрос, който можеше да я отклони от темата за мен и Брад.

— Ами поканих и нея тази вечер, но нали я знаеш каква е, никога не идва. — Мама въздъхна. — Просто не знам какво да правя с това момиче. Тя си мисли, че може да продължава да учи до безкрайност. Записала се е за още една година. Представяш ли си?! Да не говорим за блъснатата кола, която сега ние ще се наложи да оправяме и направо не знам какво ще правим…

Съвсем успешно я бях пратила в друга посока и тя изобщо не спомена Брад повече. Даже ми се струва, че напълно загуби интерес към мен, което е най-доброто всъщност. Дори не спомена нито веднъж косата ми до края на вечерта. Постигнах голяма победа.

 

 

Вторник сутрин. Провалих се в опитите си да подредя бъркотията в папката на Дарла, но в крайна сметка бях научила някои неща за нея. Например че любимите й цветове са жълто и виолетово. Предпочита сьомга, а не пиле или пържола за предястие. Бяло вино пред червено, традиционни покани пред модерни, никакви шлейфове или дълги воали. Предпочита церемонията да е сутрин, а не следобед или вечер. Да е на закрито, вместо на открито. Иска шест шаферки и шест шафера, една малка шаферка, която да носи цветята, и едно малко момче, което да носи халките.

С толкова много готови решения просто не можех да си обясня защо е имала проблеми. Доколкото разбрах, тя иска умерена, традиционна, елегантна и изискана сватба, която е по силите на абсолютно всеки сватбен агент. Данните, които ми беше дала, не подсказваха за никакъв проблем. Чудех се дали пък Дарла не е някоя невротична булка под прикритие, което би обяснило уволнението на предишния сватбен агент. Обърнах си внимание да бъда много предпазлива с нея и да имам предвид, че може да избухне, без да е провокирана и без никакво предупреждение.

Позвъни ми Алиса Дарвис и с това прекъсна мислите ми. Искаше да ме пита дали двамата с годеника й могат да си направят огромни статуи от лед и да ги поставят в средата на залата. След като си беше избрала дата през август, мисля, че ледени скулптури не бяха добра идея. „Чудно ми е как ще изглеждате, когато започнете да се топите“ — си казах.

В около два часа дискутирах плюсовете и минусите на стандартната трапеза и кетъринга с двама бъдещи младоженци, които вече имаха спешна нужда от брачен консултант, въпреки че още не бяха сключили брак. В три часа имах среща с друга бъдеща булка и се опитвах да я убедя, че няма да е добра идея да язди кон или да мине с карета през празничната зала. (Първо, помислете си за вонята, второ, представете си как конят хуква и събаря сватбената торта. Това се оказа достатъчно.) Един час по-късно осуетявах назряващ скандал между един младоженец (който беше обладан от идеята, че това е неговият ден) и бъдещата му тъща, която пък беше готова да го удуши. Не мога да я виня, той настояваше да има в менюто чипс.

В четири и половина вече бях взела шестия си аспирин и се чудех дали човек може да умре от свръхдоза.

Тъкмо се канех да седна на бюрото си и от там изскочи Уискърс, като ме одраска по крака и в суматохата хапчетата ми се разпиляха на килима.

За капак телефонът иззвъня.

— Намерих фризьор точно за теб — беше Даян. — Тъкмо излизам от салона и ти казвам честно, трябва на всяка цена и ти да отидеш.

— Точно сега не се нуждая от подстригване.

Излъгах. Имах повече цъфнали краища от когато и да било. Но ходенето на фризьор винаги е лоша идея. Досега не съм открила нито един, който да успее да ми направи свястна прическа, и в крайна сметка след това изглеждах даже по-зле (повярвайте ми, възможно е).

— Не ми ги пробутвай тези, нали те видях снощи. Освен това каза, че искаш да си смениш прическата.

— Да, има нещо такова.

— Ами хайде, де. Аз ще дойда с теб. Ще си направим едно момичешко излизане. После ще отидем на бар да пийнем по нещо.

Идеята за питие беше много привлекателна. Още повече че ако се подстрижа, след това наистина ще се нуждая от питие.