Кара Локуд
И да, и не (3)

Трета глава

Небето беше съвсем чисто. Ято гъски прелетя над нас и някои се спуснаха ниско, за да топнат крака в гладкото езеро, после се загубиха в далечината.

На брега имаше тълпа от около сто и петдесет души, облечени възможно най-официално, и всеки от тях протягаше врат, за да вижда самолета, който прелиташе в небето. Човек, от когото се виждаше само малка черна точица, се пусна към земята с умопомрачителен скок. Когато дръпна ръчката на парашута си, който се оказа обсипан с бели и червени сърчица, и всички нададоха одобрителни възгласи.

Това беше първата ми сватба за този ден и парашутистът беше именно младоженецът. Скочи от две хиляди и петстотин метра, хванат за парче найлон, прикрепено е връв. Докато скачаше, хвърлих поглед на булката. Хапеше нервно устните си. Кумата също правеше гримаси на неодобрение. Помислих си, че сигурно го смята за свиня, същия като Робърт. Все пак кой нормален човек би поставил бъдещата си съпруга в толкова неловко положение заради страстта си към екстремните преживявания?

Чудех се защо съм се съгласила да бъда техен сватбен консултант, след като не можех да им дам консултациите, от които се нуждаеха. Естествено, направих всичко възможно, за да убедя младоженците, че такива демонстрации на екстремни спортове нямат място в една сватбена церемония. Да не говорим за това как костюмът на младоженеца ще се измачка от парашута и после ще изглежда ужасно на сватбените снимки. Той, разбира се, не обърна внимание на аргументите ми. Булката искаше да направи всички щастливи, затова в крайна сметка се разбраха да има скачане и младоженецът да се приземи възможно най-близо до олтара. Имаше изключително много шеги на тема „дали пък няма да цопне в езерото“, които на мен изобщо не ми бяха забавни. Младоженецът беше толкова обсебен от идеята за скачането, че даже на поканите им пишеше „ГМУРКАНЕТО“, вместо „сватбата“. Тръпки ме побиват само като си помисля за това. Предполагам, че можеше дори да е и по-лошо. Например можеше и булката да реши да скача, а не се сещам за никое було, което би се задържало на главата й при такова падане. Изобщо не искам и да си помислям на какво би заприличала косата й. Сватбената им снимка с основание би могла да се нарече „Булката на Франкенщайн“.

Младоженецът вече беше по-близо, различаваше се костюмът му и може да се каже, дори и физиономията му. Отместих за миг поглед от него, за да проверя дали всичко е наред с шампанското.

Бях повикала за всеки случай медицински екип и пожарна кола. Човек трябва да е подготвен, защото никога не се знае какво може да се случи. Внезапно булката си пое дълбоко дъх. Погледнах пак към младоженеца и без да съм експерт по скачането с парашут, ми се стори, че не е обичайно парашутистите да се носят успоредно спрямо земята.

— Появи се силно въздушно течение — просъска кумът.

Каквото и да бе, то подхвърляше младоженеца насам-натам. В един момент започна да го отдалечава застрашително от мястото на сватбата и го понесе към някакви гори. Изведнъж всички се затичаха натам, където се очакваше той да се приземи. Аз тичах непосредствено след булката, на чието лице беше изписана силна тревога. Чух кумата да казва:

— Сигурна бях, че ще се случи нещо такова.

Пристигнах точно навреме, за да видя как младоженецът се блъсна в едно дърво, претърколи се няколко пъти през короната (чуваше се шумът от чупещи се клони, поне се надявах да са клони, а не кости), накрая спря рязко на трийсет метра от земята и увисна на парашута си като кукла на конци.

— Дейвид, Дейвид, добре ли си? — беше булката.

Настъпи мрачна тишина и после отговорът пристигна от зашеметения младоженец и звучеше като „добре съм“. Но също така можеше да означава и „умирам“.

Един от пожарникарите, който стоеше от лявата ми страна, поклати глава.

— Нямате представа на колко сватби съм бил викан по спешност. — На униформата му имаше значка с името му — Ник Корона.

— Странно, не съм ви виждала на някоя от моите сватби — усмихнах се, но той като че ли не разбра шегата. Вдигнах поглед към него и за малко да ми увисне ченето. До мен стоеше най-красивият мъж, когото някога съм виждала.

Знам какво си мислите. На един мъж в униформа не му трябва много, за да бъде привлекателен. Дори не е нужно да е нещо особено, за да изглежда страхотно, облечен по този начин. Но Ник Корона би изглеждал превъзходно дори с най-обикновен пуловер. Да, той носеше тъмносинята униформа на пожарната служба в Остин. Беше добре сложен, с оформени, но не прекалено изпъкнали мускули. На възраст изглеждаше малко над трийсетте. Беше висок някъде около метър и осемдесет, но мен не ме бива много да преценявам ръст. Беше късо подстриган, с големи кафяви очи и широка, квадратна челюст.

Затворих устата си точно навреме, преди да ми потекат лигите.

За щастие той не беше мой тип, иначе много щях да загазя. Като се замисля, типичният мачо е напълно лишен от мозък. Това сигурно е природен механизъм за поддържане на баланса. Наблюдавах го, когато тръгна към другите пожарникари, които вече се опитваха да монтират стълбата. Направи ми впечатление, че говореше на другите така, сякаш му бяха подчинени. Те пък от своя страна изпълняваха командите. С изключение на един. Мъжът приличаше доста на него, но се различаваха основно по две неща — раменете му, които бяха отпуснати, и самодоволната му усмивчица.

Познавам този тип мъже. Професионални негодници. Живеят само за да създават проблеми.

— Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с това, Ники? — попита подигравателно той, убеден, че „Ники“ няма да се справи.

Ник си замълча.

— Млъквай, Джак — обади се жена с къса червена коса, явно също част от екипа на пожарникарите.

Отне им половин час да смъкнат Дейвид от дървото, защото парашутът се беше оплел в твърде много клони. След това Ник свали от дървото полуприпадналия младоженец, за когото съм сигурна, че беше доста по-тежък, отколкото изглеждаше.

Професионалният негодник само се пречкаше, вместо да помогне с нещо. Непрекъснато пускаше глупави коментари и си тананикаше фалшиво сватбения марш.

Започвах да изпитвам съжаление към Ник.

Точно в този момент забелязах, че ме снимат с камера. Отне ми една минута, докато осъзная, че това не е наетият за сватбата оператор. Репортерката тъкмо слагаше камерата си на рамо, за да заснеме комичната сцена на бледия младоженец, носен на ръце от едър, мускулест пожарникар.

Когато Ник осъзна, че го снимат, той се намръщи. Това естествено не се отрази зле на външния му вид, даже бих казала, че му придаде излъчване на „лошо момче“. Хмм. Страхотно.

Ник отказа коментари на репортерката, която продължаваше да задава тъпи въпроси, като например: „За пръв път ли спасявате младоженец?“ или „Изглежда много тежък. Тежък ли е?“ Ник почервеня, когато зад гърба му се чу кикотът на негодника.

Младоженецът беше качен на линейка, а репортерката — жена с къса черна коса и широка, приветлива усмивка и твърде големи зъби, веднага се насочи към булката. Тя беше много изплашена, затова се наложи да се намеся. Веднага застанах пред нея.

— Казвам се Лорън Крендъл — усмихнах се широко. — Аз съм организатор на тази сватба и мисля, че младоженката има нужда от няколко минути почивка, преди да отговаря на въпроси.

Бях много доволна, че говорех изключително спокойно и делово.

Репортерката само примигна насреща ми, след това даде знак на оператора и той светна с някакъв прожектор в очите ми. Веднага разбрах защо хората по новините в шест имат толкова гузен вид и шарят с очи непрекъснато, докато ги интервюират. Няма как да задържиш погледа си на едно място, когато ти светят в очите по този начин.

— Мелиса Мъри за новините на Трийсет и шести канал. Вие ли отговаряте за организацията на тази сватба?

— Да — вдигнах ръка към очите си, за да засенча малко светлината.

— Какво се обърка днес?

— Мисля, че излезе насрещен вятър и отклони младоженеца в погрешна посока.

— Той пострада ли сериозно?

— Не мисля, че е нещо сериозно, но засега е под лекарско наблюдение.

— Мислите ли, че тези инциденти са започнали да стават нещо обичайно, госпожо Крендъл?

Направих кратка пауза.

— Не бих казала, че са започнали да стават обичайни. Разбира се, всеки иска неговата сватба да бъде уникална с нещо, но не всички скачат от самолети.

— Значи вие не одобрявате това, че младоженецът е решил да скочи от самолет?

— Вижте — започнах много внимателно да подбирам думите си, — смятам, че човек трябва да пресметне риска, когато реши да включи нещо в сватбеното си тържество. Но младоженецът е опитен парашутист, така че явно просто не е имал късмет. За щастие не пострада сериозно.

Точно тогава се появи младоженецът, малко замаян, но репортерката го нападна и започна да му задава въпроси. Беше настъпил хаос и ми отне поне двайсет минути да върна всички обратно към церемонията. Булката и младоженецът ме уверяваха, че искали да продължат по план, въпреки че костюмът на младоженеца беше изпокъсан, косата му стърчеше и изглеждаше така, все едно преди малко е паднал от няколко хиляди метра и се е приземил върху дърво. Както и да е, дадох на медицинския екип и на пожарникарите малко от сватбената торта заедно с моите сърдечни благодарности.

Не предложих на новинарския екип нищо, но те си взеха сами. И то не само от тортата, ами и от сладките, и от сандвичите, които бяха предназначени на гостите.

Джи ми се обади по телефона, за да пита как върви всичко, и нямаше как да не й разкажа за инцидента с парашута.

— Ти не знаеше ли, че ще има вятър? — попита ме тя, все едно че трябва да съм и метеоролог.

Не отговорих. Когато стана дума за телевизионното ми интервю, тя веднага взе да ме разпитва дали съм споменала нещо за агенцията ни „Сватба завинаги“ и дали съм съобщила координати. Когато отговорих отрицателно, тя се разбесня:

— Не са ли ви учили на нищо в този ваш колеж?

— Наистина ли искаш да ни запомнят като фирмата с инцидентите с парашути?

— Не ставай глупава, всяка реклама е добра!

 

 

След като денят беше потръгнал така чудесно, надявах се, че ще продължи още по-добре следобед. Никога не съм си позволявала да мисля, че би могло да стане и по-зле. Това беше първата ми грешка.

Втората беше да отида на втората сватба за деня — традиционна църковна церемония, без никакви екстремни спортове. Не можете да ме упрекнете, че очаквах това събитие да мине доста по-спокойно. Все пак някакво падане на сватбата от голяма височина няма да ме направи песимист.

Първият знак, че се задава опасност, дойде час и половина преди началото на церемонията, когато пристигна булката. Е, за една булка е нормално да е доста нервна в деня на сватбата си и това може да приеме много форми — от лека раздразнителност с нервно пристъпване от крак на крак до стомашно разстройство и паника.

В този ден работата на сватбения агент е да уверява кандидат-булката, че всичко ще мине гладко, и да направи всичко възможно, за да я успокои.

Първо, булката, Лесли Уентуърт, двайсет и осем годишна, на практика новобранка по отношение на сватбите, иначе общителен и сърдечен човек, изглеждаше като всяка изнервена средностатистическа булка. Тя ми зададе доста въпроси (повечето съвсем нормални — за церемонията и за музиката, която сме подбрали), но сред тях имаше и някои доста странни, като например как можем да сме сигурни, че ако някой не е в списъка на поканените, няма да дойде на празненството. Аз си помислих, че ме пита за онези навлеци, които винаги се присламчват, за да пийнат шампанско и да хапнат вкусни сладки, затова й отговорих, че ще се погрижа да няма такива и ще наблюдавам всеки по-подозрителен. За тези, които все още следят бройката, това беше грешка номер три.

За да бъдем честни, ще кажа, че тя не ми спомена да внимавам за конкретен човек. Например пропусна да спомене, че младоженецът има умопобъркана бивша приятелка, която през последните три месеца е преследвала двойката и е пълнила пощенската им кутия със заплашителни съобщения. Беше пропуснала да ми спомене също, че са се опитали да се отърват от нея с помощта на полицията, като са повдигнали обвинение за тормоз.

Сигурно си мислите, че всеки разумен човек би предупредил за тези неща сватбената си агентка. Но поради някаква неизвестна причина Лесли го премълча. Предполагам, че се е надявала да не се случи нещо неприятно или не е искала да прави нещата още по-сложни. Кой знае? (По-късно Джи ми заяви, че съм била длъжна да попитам за някакви побъркани бивши приятелки. „Това е сред основните неща в планирането на сватби.“ Както и да е.)

Смятам за себе си, че до голяма степен познавам булките, с които си имам работа, и да си призная, много се разочаровах, че не ми беше доверена тази информация. Освен това малко се обвинявам, задето не забелязах, че Лесли е сериозно притеснена от нещо различно от обичайното.

Помислих си, че е типична представителка на булките, опитващи се да направят всички щастливи, която е на път да се превърне в „истерична булка“. На някои хора стресът им идва в повече. Поведението й на типична „истерична булка“ започваше да се проявява малко по малко. Първо се започна със скандал за това, че е намерила кокал в пилешкото месо. Продължи се с викове по адрес на кумата, която изцапала булото й с червило, след като са се прегърнали. Лесли успя дори да разплаче майка си, като й се разкрещя, че заради наследените от нея гени сега имала малки гърди, които не си личат, независимо какво облича и въпреки наличието на подплънки в бюстието на роклята й.

Така че последният час преди началото на церемонията беше много неприятен заради тези сцени. В интерес на истината аз не бях особено концентрирана в това. А и повечето от неприятните сцени, станали преди началото на церемонията, веднага се забравят, след като сервират тортата и шампанското. След инцидента с пилешкото месо Лесли ми се разкрещя, че чекмеджето й с чорапи било по-добре подредено от тази сватба. И тъй като съм по-спокойният и здравомислещ човек от двете, я оставих да се навика.

Отидох да проверя младоженеца и го заварих в добро настроение и сравнително спокоен. Само лекото потреперване на ръцете му подсказваше, че е нервен. Когато хората започнаха да влизат, застанах на вратата, защото бях обещала, че няма да допусна да влезе някой страничен любител на сватбени угощения.

Съвсем логично пропуснах да я забележа. Можеше да се случи на всекиго. Точно когато тя влизаше, аз се бях заприказвала с една много подозрителна двойка, които тъкмо сядаха най-отзад — типичното място, което заемат неканените гости. В това време бившата приятелка се е промъкнала зад мен и е седнала на третата пейка от страната на младоженеца и се вписваше много добре до самия край на церемонията… Е, точно дотам стигнах сега.

Органистът свиреше сватбения марш и всичко се движеше по план. Младоженецът, кумът и пасторът заеха местата си до олтара. Малката шаферка, сладко четиригодишно момиченце с хубави черни къдрици, носеше цветята, следвано от двете големи шаферки. След тях дойде кумата, облечена в елегантен светлосин костюм на Вера Уонг. След това настъпи моментът за тържественото влизане на булката, цялата в коприна и дантели, под звуците на сватбения марш, изпълнен на флейта и арфа.

Пасторът дръпна една мила реч за това как бракът е съюз на двама влюбени, те си размениха халките, а майката на булката се разплака (от радост, или защото още се вълнуваше от последния истеричен изблик на булката, не бих могла да кажа) и всичко потръгна великолепно.

Тогава музиката засвири и двойката започна да се отдалечава от олтара, вече като съпруг и съпруга. В този момент бившата се изправи. Това, което не бях забелязала, докато е седяла на пейката, е, че имаше в косата си същите цветя като на шаферките. Естествено, общите неща не свършваха дотук. Тя носеше абсолютно същия светлосин костюм, в каквито бяха облечени всички шаферки и кумата. Сега си спомням, че в началото я помислих за шаферка, която не е заела мястото си, но после погледнах към шаферките и видях, че всички са, където трябва.

При вида на неканената гостенка булката така пребледня, че придоби цвета на роклята си, а младоженецът замръзна на място и това му попречи да хване навреме припадащата си съпруга. Така се случи, че тя си удари главата в ръба на пейката.

Кумът и един от шаферите тръгнаха към жената, за да я изведат навън, но така или иначе не можаха да стигнат до нея, защото в този момент една от шаферките извика „Кучка такава!“ и се нахвърли върху жената. Двете се строполиха на земята, започнаха да се бият и да се дращят с нокти, като всяка се опитваше да оскубе другата. (По-късно ми обясниха, че шаферката също имала причина да мрази тази жена. Била й е бивша съквартирантка, съсипала любимата й кожена пола, а накрая преспала с приятеля й.) Кумът и шаферът за миг онемяха, но после се окопитиха и тръгнаха да разтървават двете жени.

В това време младоженецът и кумата се суетяха около булката, която беше в безсъзнание, а главата й кървеше.

Тръгнах към фоайето да се обадя на 911 и да ги помоля за помощ. Опасявах се, че Джи пак ще намери начин да обвини мен за случилото се. Казах на гостите да останат спокойни и да изчакат да оправим положението. В това време една пожарна кола спря точно пред параклиса. (Много често се случва пожарникарите да реагират първи на спешните сигнали за медицински екип.) Видях Ник Корона, който скочи от колата, като в движение си слагаше униформата, и се втурна към църквата. Явно не лъжеше, че често го викат по спешност по време на сватби.

— Здравей — усмихнах му се, а той изглеждаше твърде изненадан да ме види. — Явно наистина често се появяваш по сватби — казах нерешително. Никога не можех да се държа нормално в присъствието на красиви хора.

— Бих могъл да кажа същото и за теб. — Той остана съвсем спокоен.

 

 

Противният пожарникар също беше тук, застанал в дъното на колата, и не даваше никакви признаци, че смята да помръдне.

Ник побърза да ме попита какво се е случило. Опитах се да му дам възможно най-ясни обяснения, въпреки че ми беше трудно да си следя мисълта, докато тези големи кафяви очи се взираха в мен.

Външният вид не е всичко, повтарях си, докато се затруднявах да се съсредоточа и мисълта ми се насочваше в най-различни други посоки — например брадичката му, широките му гърди и плоския корем. Започвах сериозно да си мисля, че имам нужда от хормонално лечение. Всичко това изобщо не беше в мой стил.

Ник изпрати трима пожарникари, включително и неприятния тип, който протестираше, да видят какво е положението с фалшивата и истинската шаферка. Двете стояха в двата най-отдалечени края на църквата, пухтяха и се гледаха злобно. Ник отиде да се погрижи за булката в безсъзнание. Когато мина покрай мен, ръката ми се стрелна към косата ми в опит да я пооправи. В момент като този е абсурдно да се притеснявам за косата си или да си мисля за красивите пожарникари, но аз съм човек в края на краищата. Само защото не съм тръгнала на лов за красиви мъже, не значи, че трябва да го оставя с впечатлението, че изглеждам като Медуза Горгона.

Ник седна до булката и отвори медицинското си куфарче. Провери пулса и дишането й, светна й с фенерче в очите. Междувременно някак си забелязах, че той не носи халка на лявата си ръка, нито някакъв друг пръстен. Признавам си, че това ми даде известни надежди — тъпо, знам. Имах толкова шансове с него, колкото и с Брад Пит. Някъде в този момент булката започна да идва на себе си и да пита какво се е случило.

— Ударихте си главата. Сега леко. — Ник й помогна да се надигне.

— Скъпа, добре ли си? — младоженецът се приближи и хвана ръката й.

— Боли ме главата.

— Всичко е наред, госпожо. Няма от какво да се притеснявате. Все пак имате нужда от няколко шева.

Булката насочи поглед към Ник (все пак е невъзможно човек да го пренебрегне) и му се усмихна мило. Младоженецът се намръщи.

— Мисля, че от тук нататък ще се справим и сами. — Той леко побутна Ник с лакът.

— Да, сигурна съм, че ще се оправя — каза булката и се опита да се изправи, но обърната към Ник, който я хвана с една ръка, за да й помогне.

Започнах да си мечтая да бях пострадала аз. Ех!

— Внимателно, трябва наистина да си почивате. Ние можем да ви закараме в спешното отделение — каза Ник, докато я придържаше.

— Аз ще я закарам — намеси се младоженецът, отдръпвайки съпругата си по-далеч от Ник.

— Както пожелаете. Само внимавайте да не заспи. И не трябва да пие никакъв алкохол в следващите двайсет и четири часа. — Той си събра медицинските принадлежности в чантичката и се приготви да си върви, като пожела късмет на двойката.

Тръгна към колата и видя други двама пожарникари, които го чакаха отпред. Двете жени бяха в отлично състояние, като изключим пострадалия маникюр.

— Благодаря! — казах от вратата на църквата. Той не отговори, само ми хвърли през рамо една умопомрачителна усмивка, после се качи в колата, запали и това беше всичко.

Няма нужда да казвам, че празненството беше отменено, а булката и младоженецът прекараха деня в спешното отделение. Полицията арестува бившата приятелка (за създаване на безредици), фотографът беше снимал как я качват в полицейската кола, защото решил, че на двойката ще им е приятно да видят какво се е случило след тяхното заминаване.

Аз говорих с кетъринговата фирма и след доста разправии се съгласиха да ми върнат част от депозита.

Към девет часа се чух с младоженците, булката била напълно възстановена, вече се били настанили в хотел и били напълно спокойни, че откачалката е в затвора и няма да се появява неочаквано по време на медения им месец. Бях много доволна от доброто им настроение, защото нямате представа колко много булки в такива моменти обвиняват сватбените си агенти.

Успях да се добера до вкъщи едва в десет вечерта. Умирах от глад. Моето жилище (две спални и една баня) се намираше в съседство с най-хубавото място в центъра, близо до Хайд Парк. Което естествено означаваше, че също така се намира в съседство и с не чак толкова хубави места (старото летище). Къщата е малко стара (построена е през 1950) и си има своите недостатъци, но аз си я харесвам. Най-вече защото това е моята къща и отчасти защото Брад не можеше да я понася. А е ясно, че аз обичам всичко, което той мрази.

Довлякох се до кухнята и си направих малко пуканки (най-любимата ми вечеря, която освен това се приготвя за две-три минути), взех една кола от хладилника и се отпуснах на любимото си канапе. В тази толкова спокойна и приятна обстановка реших да си пусна телевизора и това беше последната ми грешка за този ден.

Един прекалено захилен новинар разказваше за „сватбата на грешките“ и след това по телевизията внезапно се появих аз. Първото нещо, което ми направи впечатление, беше, разбира се, косата ми. Изглеждаше нещо средно между козина на пудел и вида на Шер в „Лунатици“. Хилех се като кривоглед идиот и изглеждах прекалено бледа и рошава, все едно току-що съм избягала от лудницата.

Камерата се върна пак на зъбатия репортер, който разказа накратко, че това била историята на един злополучен скок с парашут, младоженецът бил подхванат от силен вятър и се приземил върху дърво вместо в обятията на булката, затова се наложило да бъде спасяван от екип пожарникари. Камерата показа нещастния младоженец, носен от Ник Корона. Направи ми впечатление, че Ник изглеждаше още по-добре по телевизията.

Репортерът продължаваше:

— Никой не беше сериозно наранен, а в крайна сметка младоженецът и булката успяха да си разменят клетвите. Двамата казаха, че не съжаляват за нищо и че биха го направили отново.

Камерата показа зашеметения младоженец, който потвърди:

— Да, бих го направил отново!

Задавих се с една пуканка и се закашлях силно, чак очите ми се насълзиха. И какво сега, това ли беше!? Аз бях казала толкова интелигентни неща! Телефонът иззвъня тъкмо когато вече можех да си поема дъх нормално.

— О, Боже! Даваха те по телевизията! — крещеше Даян в слушалката. — Хайде, разкажи ми какво се случи. И каква е работата с този готин пожарникар? Признай си!

— Ако ти кажа, просто няма да ми повярваш!

Телефонът изписка отново:

— Изчакай за секунда, имам друго обаждане. Ало?

— Лорън, какво, за бога, се е случило с косата ти? Не използваш ли лака за коса, който ти изпратих?

— Мамо! — Тонът ми беше на четиринайсетгодишно момиче, което се оправдава. — Ще ти се обадя след малко, говоря по другата линия.

— Само да…

Върнах се обратно на Даян, но преди да мога да кажа каквото и да било, телефонът иззвъня отново.

— Какво си въобразявате, че правите, млада госпожице? Да затваряте на собствената си майка! Не съм ли ви научила на обноски?

Нямаше как, предадох се. Казах на Даян, че ще й се обадя по-късно. Когато се върнах, мама както обикновено беше на средата на изречението.

— … не единственото златно правило, има също така едно друго много важно правило, което според госпожица Манърс…

Въздъхнах.