Кара Локуд
И да, и не (20)

Двайсета глава

— Не мога да повярвам, че ме ритна! — повтори Брад поне за стотен път, докато разтъркваше крака си, както се беше опънал на канапето ми. Не онова канапе, на което го заварих да чука съседката. Не, това канапе беше чисто ново и много по-скъпо.

— Ти се радвай, че ти направих само това — отговори Лили, като се разхождаше нервно из стаята. — Смятам да си лягам, така че, Брад, направи ни тази голяма услуга да се разкараш от тук.

Щом тя затръшна вратата след себе си, Брад ме попита:

— Брей, какво й става?

Не му отговорих. Изобщо не ми беше до него. Не можех да престана да мисля за погледа, който Ник ми хвърли. Беше толкова ужасен и изпълнен с отвращение… Но в края на краищата защо трябваше да ми пука за това, нали не бях аз тази, която е скочила в леглото на Дарла?

— Лорън — повиши глас Брад, — ти слушаш ли ме изобщо?

— А?

— Ами мислех си…

— Ето там ти е най-големият проблем — в мисленето. Знаеш, че не те бива особено за тази работа, освен ако не става дума за модни продукти.

Той се направи, че не е чул.

— Мислех си за нас двамата.

— Няма такова нещо като „нас“.

— Няма ли?

— Не. И никога не е имало.

Брад изглеждаше озадачен. Започвах да си мисля, че тоновете лак за коса, които използваше, имат свойството да проникват в кожата му и да увреждат мозъчните му клетки. А при него те и без това не бяха кой знае колко много.

— Брад, ти си най-себичният, арогантен и тъп мъж, когото съм срещала.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Че ужасно се срамувам, задето съм се омъжила за теб, и че всячески се опитвам да забравя за тази си грешка — изрекох го невероятно спокойно и хладнокръвно, без капчица емоция в гласа си. За пръв път след развода ни съумявах да говоря с него по този начин. Но сега вече наистина бях уверена, че това е най-правилното, което мога да направя.

— Предполагам това значи, че не би се съгласила на един хубав секс, който ще възстанови нашите отношения…

— Брад, не искам да правя никакъв секс с теб никога вече и при никакви обстоятелства. Трябва ли да споменавам, че това важи дори ако ти си последният жив мъж на света, или и без това разбираш какво ти казвам?

— Разбирам. — Той преглътна тежко. — Е, тогава се надявам, че все пак можем да си останем приятели.

— Не!

— О! — Изглеждаше искрено учуден.

— Е, не се притеснявай. Ще си намериш някоя резервна мацка още преди да си се усетил.

— Резервна?

— Хайде, не се прави на тъп. Знам каква бях аз за теб.

— Започвам да си мисля, че все пак трябваше да те задържа.

— Не трябваше, дори и да се беше опитал.

 

 

Трябваше да се чувствам добре. Някак си освободена. Но не беше така. Задушаваше ме чувство за вина заради случилото се с Ник. А това беше адски несправедливо, защото аз в крайна сметка не бях направила нищо нередно, докато той беше. Изобщо не знаех как да постъпя сега. Дали да му се обадя? Или просто да си го избия от главата веднъж завинаги…

В крайна сметка оставих няколко съобщения на телефонния му секретар, но предполагах, че той ще ги изтрие в момента, в който чуе гласа ми.

Като се има предвид, че Даян беше на Карибите, нямаше как да й се обадя за съвет. А не ми се искаше да звъня на Вероника, защото тя щеше да ме посъветва да зарежа цялата работа и да преспя с първия мъж, който ми се изпречи насреща.

Чувствах се много тъпо заради факта че в първия ден, в който излязох с достойнство от разговор с Брад, не можех да му се насладя. Но при мен и без това винаги така се случва. Когато направя някаква голяма крачка, на която не съм била способна допреди това, винаги става нещо, което да помрачи триумфа ми. Очаквах всеки момент някой от родителите ми да се обади, за да ми съобщи, че съм била осиновена или съм била нежелано дете. Как изобщо човек може да стане нормален възрастен в този идиотски свят? Точно когато си помислиш, че вече си видял най-лошото, и изведнъж… разбираш колко много си грешал.

В понеделник сутрин се завлякох на работа с голямо нежелание. Особено като се имаше предвид, че сватбата на Дарла беше тази седмица, а поканите още не бяха разпратени. И по-лошото — бях казала на булката, че е най-противното и зло същество, което съм срещала. Така че повече от всякога очаквах, че ще бъда уволнена, а сватбата ще бъде отменена, за късмет на Джеймс.

Като пристигнах на работа, заварих една кутия, пълна с красиви покани с цвят на слонова кост. До тях имаше друга кутия, пълна с пликове, а към тях беше прикрепен списък с имената и адресите на всички поканени. Отгоре имаше бележка до мен:

„Лорън, това са моите покани. Моля те, разпрати ги до довечера, имаш и лист с адресите на поканените.“

Бележката беше подписана с „Дарла“.

Нима бе възможно?

Хвърлих поглед на списъка и видях няколко десетки фамилии Корона и още повече Тендаски. В поканите бяха изписани имената на Дарла и Джеймс, на техните кумове, както и ресторантът, който бях резервирала преди две седмици. И, разбира се, дата, която подсказваше, че сватбата щеше да бъде тази събота.

— Виждам, че си намерила поканите. — В стаята влезе Джи и се взираше в мен. Какво правеше тук в девет и трийсет в понеделник? Още малко и ще се научи как да си служи с компютъра си.

— Не знам… — започнах, но не бях оставена да довърша, което беше често срещано при разговор с Джи.

— Е, ние знаехме, че е крайно време, нали така?

— Дарла говори ли с теб?

— Не, защо? Трябваше ли?

— Не, просто се чудех…

Ставаше все по-интересно.

 

 

Седнах на бюрото си и усетих с краката си нещо меко — Уискърс. Започнах да подреждам поканите, а тя непрекъснато ми се пречкаше из ръцете, нямаше покана, върху която да пропусне да стъпи.

По едно време в стаята ми дойде Джи и ми предложи да ми помогне. Направо зяпнах от изненада, досега никога не се беше случвало да ми предложи помощта си за каквото и да било, още по-малко пък за такава досадна и еднообразна работа като подреждане на покани. Започнах да си мисля, че го прави само за да е по-близо до Уискърс. Котката не беше прекарала и минута в кабинета й, откакто се върна.

И така, в продължение на много часове ние се занимавахме с поканите. Аз и Джи ги слагахме в пликовете и надписвахме адресите, а Уискърс стъпваше върху тях и ги разпиляваше по пода.

Към четири следобед бяхме приключили с това и аз натоварих поканите в колата си, за да ги занеса до пощата. Джи даже ми даде кредитната си карта, защото Дарла все още не ни беше платила за услугите.

Успях да занеса поканите в пощата и да ги пусна, въпреки че служителят се затрудни малко с приемането на двеста и петдесет писма наведнъж. Все пак и на мен не ми беше лесно да надпиша всичките тези пликове. Имах чувството, че ръката ми се е схванала и няма шанс да се оправи скоро.

Заради това още повече намразих Дарла. Всъщност вече не знам дали имаше начин да я мразя повече. Даже нямаше да ми трепне сърцето, ако я сполетеше ужасяваща и болезнена, смърт. Не виждах как бих могла да изкарам с нея и пет минути в едно помещение, а сватбата й наближаваше.

Даже бих казала, че петък дойде прекалено бързо.

Тази вечер всички трябваше да се съберем в църквата за репетицията на сватбата.

Отидох там и се опитах да вляза, но вратата все още беше заключена. Видях друга, по-малка врата. Тя се оказа отключена и влязох. Забелязах, че не водеше директно към голямата зала, а отиваше към някой от другите коридори, най-вероятно в стаичката за преобличане на булката. Ако някой ме видеше, щях да кажа, че съм се загубила.

Продължих по коридора и чух гласове. Помислих си, че сигурно това е кабинетът на пастора, затова смело отворих вратата. Там обаче заварих нещо съвсем различно. Вътре беше Дарла, полуразсъблечена и беше увила краката си около тялото на някакъв мъж. Не виждах лицето му, но изключително много приличаше на Ник. В мен се надигна отвращение. Опитах се да се измъкна и да затворя тихичко вратата, преди да са ме забелязали, но в този момент мъжът се завъртя леко в профил и можех да видя лицето му. Не беше Ник, отдъхнах си. Но изключително много приличаше на него. Много повече, отколкото Джей. Само че беше доста по-млад, даже „мъж“ е много силно казано, защото изглеждаше на около двайсет и две.

— Лорън! — Дарла се отдръпна от него и се наметна с дрехите си по най-бързия начин.

— Нищо не съм видяла и вече си тръгвам.

— Не, остани — каза тя за моя най-голяма изненада. — Искам да те запозная с Рик.

— Рик?

— Рик Корона.

— Още един брат? — попитах, преди да мога да се удържа, вече бях бясна — И той ли е пожарникар?

— Не, инженер — обади се Рик.

— О, как можеш! А има ли четвърти или пети брат, за които да не съм информирана? С тях успя ли да преспиш вече? Дарла, нямаш ли поне класа? — Не я оставих да ми отговори на този въпрос. — А изобщо знаеш ли кой е бащата? — Идваше ми да я хвана и хубаво да я раздрусам.

— Баща? Какво, по дяволите… — Рик отново се намеси.

— Млъкни! — казахме и двете с Дарла едновременно.

— Рик е, щом толкова искаш да знаеш. — Тя оправи косата си. Дори в такъв момент изглеждаше като извадена от реклама. Направо не можех да повярвам, че е възможно.

Бях толкова бясна, че се задъхвах. Не можех да повярвам, че може да затъва все повече в кашата, която сама беше забъркала. Сигурно беше спала и с бащата на Джеймс, трябваше да я попитам. Но единственото, което исках, беше да се махна колкото се може по-бързо, преди да съм направила нещо, за което ще съжалявам. Затова избягах навън, като я оставих на въпросите, с които Рик започна да я обстрелва. Сега имаше да се мъчи да измисли отговори…

Тъкмо излязох и налетях на майката на Дарла, която сега изглеждаше още по-уплашена и нервна, отколкото последния път, когато я видях.

— О, извинявам се много — казах й и се отдръпнах. Чух, че Дарла и Рик идват насам, като той продължаваше да я пита нещо, а тя му казваше да мълчи.

Госпожа Тендаски ги забеляза и ме дръпна настрана.

— Това е той, с него я видях онази сутрин.

— Голият… ъъъ… брат? Но вие казахте, че е бил Ник!

— Този не е ли Ник? — Тя изглеждаше много объркана.

— Не, за бога, не е Ник. Този е Рик.

— Почакайте, трябва да взема очилата си. — Тя извади от чантичката си най-фините очила, които някога бях виждала, и ги намести на носа си. — Да, сега мисля, че си права.

— Носехте ли очила сутринта, когато… онази сутрин?

— Не, не обичам да нося очила, правят ме да изглеждам кривогледа.

— И таз хубава! — възкликнах. — Ами тогава откъде сте сигурна, че изобщо е бил гол? Може да е бил с дрехи с телесен цвят.

— Не, абсолютно съм сигурна, че не беше с дрехи. Освен ако панталоните му нямат подвижни части.

Наистина ми писна от цялото им семейство. Първо Ник беше виновен, сега се оказва, че е невинен. И само защото на някаква късогледа лелка й е по-лесно да различи мъжки гениталии от черти на лицето. Дарла спеше с кой знае колко мъже от семейство Корона, а на мен се падаше да ръководя цялата тази театрална сватба утре. Идваше ми да си тръгна и повече да не срещна нито един представител на тези две семейства.

— Абсолютно всичките братя ми изглеждат почти еднакви. — Майката на Дарла отново ме върна към действителността.

— Невинаги е било така — намеси се някаква роднина на семейство Корона, която се присъедини към нас. — Можете ли изобщо да повярвате, че преди Ник беше дебелият? Когато бяха по-млади, беше много лесно да ги различи човек. Джей беше високият, а Рик беше кльощавият. Сега и тримата са почти еднакви.

Тя наистина ли каза „дебел“?

— Ник е бил дебел? — изумих се аз.

— Да, знаеш как е при някои деца. Остават си пухкави до много голяма възраст. Ник беше дебел чак докато завърши колежа.

Ник е бил дебел?

— Не му споменавайте, че съм ви казала. Той е ужасно чувствителен на тази тема. А и доста е страдал през всичките тези години, че е най-грозният брат.

Ник? Грозен? Това беше невъзможно.

Осъзнах, че изобщо не познавам Ник. Че съм разсъждавала по най-повърхностния начин, както правят повечето хора. Решила съм, че щом изглежда добре, значи винаги е бил красавец и някак си сметнах, че това е козът, на който той залага в живота си. Поне повечето красиви хора действат така.

Изобщо не си бях направила труда да науча нещо за него, да го питам за братята му, за това как са израснали. Как ли се е чувствал?

Аз поне се чувствах се като пълен идиот.

И точно в този момент дойде Ник.

Изобщо не беше необходимо да го видя, за да разбера, че е дошъл. Веднага усетих присъствието му. Обърнах се и дъхът ми спря, защото той винаги имаше такъв ефект върху мен.

Беше с униформа, което го правеше да изглежда още по-мъжествен. А той и без това си беше доста мъжествен, повярвайте ми.

Загледах се в него и се опитах да си го представя по-млад и… дебел. Дали е имало период от живота му, в който момичетата са му се подигравали и са му обръщали гръб?

Бях ужасно несправедлива с него. Първо го подозирах в изневяра, не му се обаждах, а накрая го оставих с впечатлението, че живея с бившия си съпруг. Сигурно ме смяташе за най-голямата гаднярка на света. Чувствах се като истински боклук, беше ужасно.

Ник погледна към мен и аз се усмихнах, за да видя как ще реагира. Погледът му се плъзна покрай мен, все едно изобщо не бях там. Това ме заболя повече, отколкото бих си признала. Болеше ме още повече заради това че много добре осъзнавах, че си го заслужавам. Не можех да повярвам, че съм се доверила на недовиждащата госпожа Тендаски и изобщо не съм се усъмнила в разказа й.

Репетицията започна и гостите заеха местата си. От мен се очакваше да взема малко по-дейно участие, но аз не бях на себе си и не можех да се концентрирам върху сватбата. Единственото, което правех, беше да стоя на мястото си и да се взирам в Ник, докато проклинах собствената си глупост да повярвам на госпожа Тендаски, вместо да отида и да го попитам.

Дарла беше прегърнала Джеймс и му говореше влюбено, сякаш никога не се е натискала с брат му. С който и да е от двамата. Толкова бях ядосана, че ми идваше да й издера очите.

Веднага след репетицията майката на Дарла ме нападна, за да ме разпитва за кетъринг фирмата, менюто и украсата. В момента, в който успях да се откопча от нея, майката на Джеймс се присламчи към мен. Докато се измъкна, Ник си беше тръгнал.