Кара Локуд
И да, и не (7)

Седма глава

— Къде беше досега? — Джи обикаляше нервно пред бюрото ми с ръце на кръста.

Погледах озадачено часовника си. Показваше осем и трийсет. Проверих батерията му, но тя си беше наред. Шефката никога не идваше на работа преди десет в понеделниците и преди девет в който и да е от другите работни дни. Това можеше да значи единствено лоши новини.

— Ами… трафикът беше ужасен — усмихнах се неловко. Надявам се, нямаше нужда да й напомням, че вчера съм била на сватба. Просто разчитах, че каквато и да е причината за странното й поведение, бурята ще отмине.

— Не чу ли съобщението, което бях оставила на телефонния ти секретар?

Поклатих глава. Аз вече не проверявах телефонния си секретар. Особено в последните дни. Много е потискащо да чуваш все същото „Нямате нови съобщения“. Все едно ми казват: „Нямаш нови съобщения, загубенячке. Никой не те търси. Никой не се интересува от теб.“ И за какво да го прослушвам изобщо, само за да ми напомня това усещане?

Джи тежко въздъхна и завъртя очи.

— Обадиха се от „Модерна сватба“. Искат да направят материал за нас. — Не казах нищо, което като че ли я ядоса още повече. — „Модерна сватба“! Списание с национален тираж! Най-четеното сватбено списание в цяла Америка! Те. Искат. Да. Пишат. За. Нас. — Джи се беше хванала за облегалката на стола ми и го клатеше.

— Това е чудесно — казах, като се опитах да докарам нивото на ентусиазъм, което тази новина заслужаваше според нея.

— Това е чудесно? Само това ли ще кажеш? Та това е пробивът, който винаги сме чакали!

Не смятах, че досега съм чакала с трепет някакъв пробив.

— Осъзнаваш ли какво може да означава това?

Повишение, надявам се.

— Това ще ни представи на национално равнище! Ще можем да се разширим и най-вероятно да наемем още служители! Това значи много повече клиенти!

А това значи същата заплата. Ама че работа.

— Трябва да се подготвим! — Джи ми постави куп задачи, които да свърша до петък, когато щяха да идват репортерите.

Поправям се. Това значеше повече работа и същата заплата.

 

 

Ето част от задачите, които имах да свърша: да дам килимите за пране, да измия прозорците и стълбището, да сложа тапети в банята на първия етаж, да пренаредя книгата с документите, фотоалбумите, библиотеката, да се обадя на най-добрите ни клиенти и да се уговоря с тях за интервю, да запазя часове за фризьор и маникюр на Джи. За сметка на това тя трябваше да подреди единствено бюрото си, което означаваше да замени списанията „Домашен любимец“ с „Модерна сватба“.

Да излъскам пода в главното фоайе, разбирам. Също и да сложа тапети в банята. И да пренаредя библиотеката. Би могло да се каже, че всичко това някак си влиза в описанието на длъжността ми (младши консултант по въпросите на женитбата и асистент на Дженифър Дъглас). Обаче да напъхам Уискърс (която има много остри нокти и е доста злобна) в носилка за котки и да я заведа на фризьор за домашни любимци беше най-гадното нещо, което Джи някога ме е карала да правя. Освен това ме помоли да взема котката обратно, която в мое отсъствие почти беше издрала окото на един от работниците (на когото трябваше да платя сто долара глоба и който ме заплаши със съд, ако отново оставя Уискърс там).

Уискърс от своя страна само изсъска към мен и след това се върна към заниманието си, което беше да гризе розовата панделка, която фризьорът беше успял да завърже на врата й. Изглеждаше като огромно розово пухче (очевидно я бяха сушили със сешоар) и аз не можах да не се позахиля. Когато котката чу това, ми отправи един от злобните си погледи, но аз не й обърнах особено внимание.

 

 

Когато занесох Уискърс обратно в офиса и я пуснах на свобода, тя се стрелна право под един стол и започна да ближе козината си като побъркана (в опит да държи пухкавостта под контрол). Когато протегна лапи към облегалката на стола, забелязах, че фризьорът беше лакирал ноктите й в червено (или поне се надявах това да е лак, а не кръв).

— Ето го малкото ми ангелче — изгука Джи с възможно най-бебешкия си глас. Уискърс обаче не й обърна никакво внимание, само се завъртя на другата страна. — Хей, не бъди ядосана на мама — каза стопанката й и продължи да реди подобни безсмислици. Не останах да чуя останалото, защото ми беше много по-приятно да мия стените на банята.

Когато дойде дългоочакваният петък, все още се опитвах да изчистя ноктите си от следите, които показваха на какво са били подложени през последните дни. По принцип ноктите ми са толкова здрави, че се чувствам като гущер, който може да се катери по дървета, като се крепи само на тях. Но след маратона от последните дни така ме боляха пръстите, че не можех да си върша работата нормално и изобщо не можех да пиша на компютъра.

Сутринта на този така дългоочакван ден Джи ме помоли да приготвя чай за гостите. Много държеше да им демонстрира южняшкото си гостоприемство (в тексаски стил), което включваше и кифлички „халапеньо“, купени от пекарната зад ъгъла. Не бях много сигурна, но подозирах, че Джи ще се опита да ги представи за свое производство. Правенето на чай ме затрудни доста заради остатъците от лепило по ръцете ми (в последния момент се наложи да лепя и тапети), което не можех да изчистя по никакъв начин. Продължавах да се разхождам из стаята с една-две лепнещи чашки за чай. Нямах представа защо Джи си е навила на пръста да им сервира горещ чай, след като за Тексас беше много по-типичен студеният. Да не говорим, че беше почти юли! Но поради някаква причина тя много настояваше, при това искаше да използва порцелановия си сервиз. Без съмнение си търсеше повод да каже на репортера от колко поколения този сервиз е собственост на семейството й.

Репортерът и фотографът закъсняваха. Бяха казали на Джи, че ще дойдат в единайсет и трийсет, но вече беше единайсет и трийсет и пет и нямаше никакъв знак от тях. После стана единайсет и четирийсет и пет, а те все още не идваха. Нервите на Джи вече не издържаха и тя си го изкарваше на Уискърс. На мен пък ми беше много трудно да задържа чая топъл, при положение че престоя толкова време в кухнята на включен климатик. В крайна сметка щеше да се получи традиционен студен чай.

Когато на вратата се позвъни, Джи отхвръкна от креслото си и се изстреля директно във фоайето. От мястото, където стоях, чух размяна на няколко реплики и след това Джи ме извика с осезаемо отвращение. Направих пореден опит да избърша ръцете си в кърпата, но единственото, което се случи, беше, че те се облепиха с влакънца. Без да се замисля, ги избърсах в полата си, но тъй като тя беше черна, цялата се покри с бели влакна. Опитах се да ги махна, но така само станаха повече и накрая се отказах.

Слязох долу и очаквах да видя служител на някоя от фирмите, с които работим, или майката на някоя кандидат-булка, защото те имат навика да се появяват без уговорка, но за своя изненада заварих там Ник Корона. Той изглеждаше малко неуверен и не на мястото си с пожарникарската си униформа. Стоеше така, сякаш се страхува да помръдне, за да не счупи нещо.

— Здравей — каза Ник, но изглеждаше много неуверен, особено под проницателния поглед на Джи. — Знам, че идвам малко неочаквано, но реших, че може да искаш да излезем на обяд.

— А може да не иска! — намеси се тя, преди да успея да си отворя устата. — Лорън, казвала съм ти хиляди пъти, че нямаш право на лични посещения през работната седмица, още по-малко днес!

— Ами… то не е лично — отвърна той. — Аз съм по повод сватбата на Дарла Тендаски.

— Дарла? Нашата Дарла? — Джи изглеждаше изненадана и погледна към мен. Аз кимнах. — Моля да ме извините. — Отново се обърна към Ник: — Нямах представа кой сте. Разбира се, че можете да говорите с Лорън, предполагам, че имате хиляди въпроси. Много хора всъщност забравят колко важно е мястото на младоженеца в организирането на една сватба. Само че сега не е най-подходящият момент, защото ние с Лорън очакваме посещение. Защо не се уговорите кога да разисквате сватбените въпроси?

— Но… аз не съм…

— Не, няма нужда да се извинявате. Виждала съм много младоженци, които имат водеща роля в планирането на сватбата. Няма нужда да ми обяснявате.

— Но… — Ник започна отначало.

— Съжалявам много — намесих се аз, защото ми беше ясно, че колкото по-бързо го измъкна оттук, толкова по-добре. Джи се отдалечи малко от нас и отиде да се взира през прозореца, но бях сигурна, че слухти. — Ако ти и Дарла искате да обсъдим нещо за сватбата, можем да се уговорим да обядваме в понеделник.

— Ами… надявах се да говорим за нещо друго. — Подминах намека. — Какво ще кажеш за утре?

— Утре имам две сватби. — Така си беше.

— По кое време? — Започна да ми се струва, че той е от онези нахални младоженци, които не те оставят на мира.

— Едната е сутринта, а другата — в шест вечерта.

— Ами тогава може ли да се присъединя към втората ти сватба, тъкмо да наблюдавам как работиш.

Това щеше да бъде много сериозна пречка за работата ми — не можех да се концентрирам, когато той е наоколо.

— Това е страхотна идея! — каза Джи, като взе решението вместо мен и потвърди впечатлението, че тук тя решава всичко. — И кажи на Дарла, че тя също може да дойде, ако пожелае. — После се обърна към мен: — Лорън, не стой като глупачка, дай на този млад господин покана, за да знае къде да се срещне с теб.

Чувствах се малко неуверена, но му дадох една покана. Той я взе и ми се усмихна доволно:

— Значи до утре.

Усмивката му беше даже твърде доволна. Никога не бях виждала младоженец, който толкова сериозно да се интересува от организацията на сватбата, и това доста ме объркваше.

Джи му показа външната врата, както само тя умееше, и след половин секунда той вече беше навън. Без съмнение се чудеше защо на поканата му има лепкави пръсти.

Нямах много време да си мисля за новото си задължение утре, защото само след пет минути отново се позвъни на вратата. Този път вече бяха фотографът и репортерът от „Модерна сватба“.

Репортерът, който се оказа жена, изглеждаше почти като Джи, само че по-млада. Беше се наконтила много добре и беше доста превзета. Имаше тежки златни гривни на китките си и ухаеше на много скъп парфюм. Носът й беше толкова чип, че в профил приличаше на малко прасенце. Затова пък фотографът ми допадна веднага. Беше рошав и доста висок мъж с мустаци, около четирийсет и пет годишен, но с джинси и бейзболна шапка. Това беше човек, на когото ни най-малко не би му пукало, че имам бели влакънца по полата си. Той ми се усмихна и аз отвърнах на усмивката му.

Джи веднага насочи вниманието си към репортерката и започна да я омайва, като напълно пренебрегна фотографа.

— Добре дошли, много се радваме, че ни дойдохте на гости. — Тя протегна ръка. — Аз съм Дженифър Дъглас, собственичка на „Сватба завинаги“.

Репортерката пое протегнатата ръка и после енергично я дръпна:

— Джулс Евърмор от „Модерна сватба“. Това — тя посочи към фотографа — е Лари.

— Как сте — отрони Джи, като му хвърли бегъл поглед. После погледна към мен, сякаш беше забравила, че изобщо съм там. — А това е Лорън Крендъл, моята помощничка.

— Много ми е приятно да се запознаем, Лорън — каза Лари, като ми стисна ръката и силно я раздруса. Стори ми се, че той дори не забеляза белите влакна по полата ми. Джулс само ми кимна, без да ми подаде ръка. Което беше добре, защото не ми се наложи да виждам как сбърчва нос при допира с лепкавите ми длани.

— Искате ли чай? — попита Джи с надежда.

— Не, благодаря ви, госпожо. — Лари имаше силен тексаски акцент. Джи отново го пренебрегна и се обърна към Джулс.

— Не, аз също не искам, благодаря — тонът й не търпеше никакво възражение и Джи беше много разочарована. Тя наистина искаше да покаже порцелановия си сервиз. Но след това бързо се окопити и въведе двамата в гостната. Започна да им показва албуми със снимки на наши клиенти, като набързо им разясни философията си — „Булката винаги има право“. За миг бях започнала да съжалявам Джулс, защото не виждах начин да вземе думата, за да зададе някой и друг въпрос.

След около десет минути Лари все пак намери начин да я прекъсне. Каза, че иска да направи няколко снимки, които да показват мен в работната ми обстановка. След като Джи вече го беше отбелязала като маловажен, веднага се съгласи. Не бях много въодушевена да ме снимат, но изобщо не ми се слушаха за пореден път речите на Джи, така че и аз се съгласих.

— Тя винаги ли се държи така? — ме попита Лари веднага след като излязохме.

— Просто е много развълнувана от това, че сте тук — опитах се да защитя шефката си. Все пак тя се държеше точно така почти през цялото време. — Много се старае да направи добро впечатление.

— О! — Лари се замисли, а после записа нещо в бележника си.

Той беше разочарован от начина, по който изглеждаше бюрото ми. И не мога да го виня, защото то наистина си беше жалка картинка.

Зададе ми няколко въпроса за това от колко време работя за Джи и колко сватби съм подготвила досега, кое е най-доброто ми и най-лошото ми представяне. Разказах му за инцидента с парашута, защото ми се струваше, че благодарение на местните новини това така или иначе вече е публично достояние.

Каза ми, че иска да провери осветлението, и затова ме помоли да седна на бюрото на Джи, докато направи настройките си. Съгласих се и той ме снима няколко пъти, като ми задаваше различни въпроси.

Междувременно разбрах, че той е фотограф на свободна практика, който работи в града, женен е и съпругата му е преподавател в университета, има две деца на осем и четиринайсет години. Не живее в Ню Йорк, където е редакцията на списанието, но преди е работел за тях и досега му възлагат задачи, когато се нуждаят от него.

— Сигурно е много приятно да нямаш шеф — предположих, докато той щракаше с фотоапарата.

— Ами да, през повечето време. Но имам и едно много голямо предимство — не мога да се уволня сам.

Щрак. Щрак. Щрак.

— Така, сега мисля, че си нагласих настройките идеално. А ти би трябвало да отидеш и да спасиш Джулс от лапите на шефката си.

Джи тъкмо показваше на Джулс поредния албум със снимки, а тя я слушаше без особен интерес. Обаче ми направи голямо впечатление, че бележникът й беше отворен, но тя не беше записала абсолютно нищо в него. Казах й, че фотографът е готов да й направи снимки, и тя веднага ме прати да намеря Уискърс. Смяташе, че котката ще внесе благородно излъчване на снимката.

Прекарах следващите десет минути в обикаляне на къщата, но нямаше и следа от косматата топка. Накрая, след като вече не знаех какво да правя, отидох в кухнята и започнах да отварям пакетите с котешка храна, защото няма нищо, което да действа така привлекателно на Уискърс, както идеята, че скоро ще й бъде сервирана храна. Явно това се оказа правилната тактика, защото тя дотича на секундата, а още не бях отворила нито една кутия. Грабнах я и веднага я занесох в кабинета на Джи.

Котката все още облизваше лапите си, когато Лари започна да снима. С ужас забелязах, че котката е оставила косми по полата ми, които много личат. Опитах се веднага да ги махна, но те се полепиха по пръстите ми.

След още няколко снимки Лари каза, че вече е готов.

— Няма ли да направиш няколко снимки от лявата ми страна? — попита Джи, като завъртя главата си в тази посока.

За нейно съжаление той каза, че е направил достатъчно от всички страни. Джи изглеждаше разочарована и доста неуверена в таланта на Лари като фотограф.

— Сигурни ли сте, че не искате чай? — Джи направи последен опит, когато двамата вече се канеха да си тръгват. Те отново отказаха.

Джулс стисна ръката на Джи и й каза, че статията ще излезе до пет-шест седмици.

 

 

Когато те си тръгнаха, нямах възможност да свърша много работа, защото телефонът непрекъснато звънеше, а в останалото време Джи ми задаваше риторични въпроси като „Дали косата ми изглеждаше така, докато ме снимаха?“ или „А червилото ми беше ли равномерно?“. Към четири следобед излязох за срещите си с няколко бъдещи младоженци и цяла вечер слушах за плановете им.

Когато се прибрах вкъщи, беше девет и нямах сили за нищо, освен да се отпусна на канапето, а после около единайсет да се преместя в леглото.