Кара Локуд
И да, и не (24)

Двайсет и четвърта глава

Събуди ме силно блъскане по вратата. Трябваше ми известно време, за да осъзная къде съм и какво се случва. Явно някой очакваше да му отворя.

Почувствах се много объркана. Какво ставаше? Защо главата ме болеше така нечовешки? И какво му имаше на носа ми? Болеше ме ужасно.

И тогава спомените започнаха да се подреждат един по един. Повръщането върху Ник. Провалената сватба. Джи и нейният проклет коктейл от редбул и водка. Бях уволнена, а след това сама се направих за посмешище пред всички присъстващи.

Чу се ново блъскане по вратата, сякаш някой смяташе да я разбива с чук.

Опитах се да се изправя, но в момента, в който надигнах глава, стаята започна да се върти. Хванах се здраво за дръжката на вратата и затворих очи. Постоях така известно време, за да запазя равновесие, и тръгнах към входната врата.

Поредното блъскане по вратата беше съпроводено с писклив женски глас:

— Лорън, отвори най-после! Майка ти е.

Животът ми беше истински кошмар.

Съвсем безшумно отидох да спусна завесите, защото силната дневна светлина ми избождаше очите, и после отворих вратата.

Майка ми връхлетя с викове:

— Ето те, мила, ето те!

Зачудих се какво й става и толкова ли е странно, че точно аз й отварям вратата, но реших да не се напрягам с мислене. Оставих майка ми да се поуспокои от шока, че рано сутрин в неделя ме заварва в собственото ми жилище.

— Вече е девет и трийсет, как е възможно косата ти да е все още в това състояние? По това време вече трябваше да си се привела в приличен вид. И какво е станало с носа ти? Да не би да е алергична реакция? Не трябваше да ядеш стриди!

Просто се опулих насреща й, защото очите ми все още трудно се фокусираха.

— Какво искаш? — Хванах главата си с ръце, защото ми се струваше, че всеки момент ще се пръсне и очите ми ще изскочат.

— Виж! — каза ми тя ентусиазирано и ми връчи едно списание.

— Знам го това списание. И какво? — Беше „Модерна сватба“, най-популярното сватбено списание.

— Не, погледни! — Тя ми посочи снимката на корицата.

Там имаше жена, седнала на едно бюро, а под нея надписът гласеше: „Младите сватбени агенти — истинските експерти“. Все още не схващах. Да не е заради косата на жената, която беше невероятно рошава? Може би мама се опитваше да ме утеши?

Хм, я почакай малко! Погледнах по-отблизо.

Та това бях аз! Бях в кабинета на Джи и се хилех като идиотка. Грабнах списанието и започнах да разлиствам, докато намеря статията. Вътре имаше още една моя снимка, на която не изглеждах по-добре, и няколко снимки от сватби, които сме организирали. Забелязах, че сред тях беше и „парашутната“ сватба.

Заглавието на статията гласеше: „Младите сватбени агенти се справят с всичко — от заплетен воал до летящ младоженец.“

Прегледах статията набързо, направо не можех да повярвам. Поне половината беше само за мен, цитирали са ме на четири места.

Джи изобщо не беше спомената. Предполагам, че ще полудее, щом разбере.

Представих си картинката и ми стана много смешно.

— Какво смешно има, мила? Мисля, че се е получило чудесно. Хайде, обличай се, защото искам да излезем.

 

 

Никак не е лесно да се опитваш да скриеш ужасния си махмурлук от собствената си майка, докато трябва да водиш непринуден диалог с нея. Най-трудно беше да следя непрекъснато прелитащата й през различни теми мисъл, докато се стараех да не разлея кафето върху себе си. И повярвайте ми, доста усилия ми костваше.

За щастие майка ми не очакваше много често някакви отговори от мен по време на разговора, така че това закрепи положението донякъде. Но изведнъж с изненада установих, че тя говори за Ник:

— Много съм доволна, че отново излизаш с такъв приятен джентълмен. Той е точно като Брад.

Тя въздъхна с леко разочарование при споменаването на Брад.

— За кого говорим, мамо? За Ник?

— Да, разбира се, че за него. Не предполагах, че излизаш с толкова много мъже, за да се налага да уточнявам.

— Мамо!

— Това беше шега, мила.

— И това го прави още по-ужасно — измърморих, но не съм сигурна, че тя ме чу.

Когато сервитьорът ни донесе яденето, с учудване установих, че съм гладна. Много гладна. Изядох порцията си и вече не се чувствах като изпразнен куфар. И по-скоро като човешко същество.

— И така, аз разказах на Ник колко бях тъжна, когато ти се разведе с Брад. — Мама продължаваше с обясненията си. — И колко много бих се радвала да ви видя двамата пак заедно.

Сега вече едва не разлях кафето си.

— Не, не може да си направила това!

— Лорън, аз винаги казвам това, което мисля, нима не знаеш?

— Нищо чудно, че не те е разбрал правилно тогава! — промърморих отново.

— По-силно, мила, не те чувам.

— Мамо, ще кажа това само веднъж, но искам да ме слушаш!

— Мила, винаги когато двама души водят разговор, единият слуша.

Добре. Продължаваме нататък.

— Брад е ужасен, егоистичен, подъл, неверен и елементарен човек. Това, че ти е пратил някакво си благодарствено писмо, не го прави добър човек.

— Лорън, мисля, че преувеличаваш.

— Не, не преувеличавам. Той наистина ми изневеряваше. Дори Лили се опита да вкара в леглото си, и то още докато беше женен за мен.

— Не, не може да е направил това!

— Ами попитай я лично тогава. Той ми задигна всичките пари, използваше кредитната ми карта без разрешението ми, унижаваше ме непрекъснато. Наистина е много, много неприятен човек.

Майка ми ме гледаше все по-втренчено.

— Лорън, защо не си ми казала нищо досега?

— Трябваше ми време, за да съм наясно със себе си.

Тя присви очи, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Докосна носа си с кърпичката. Явно беше някакъв жест от етикета, който трябваше да подскаже емоционалното й състояние.

— През цялото това време… аз си мислех, че… вие двамата… той… О, ужасно съжалявам. Толкова съм грешала.

Никога не бях виждала майка си толкова разкаяна.

— Не се тревожи за това, мамо.

— Но нали за това са майките, да се тревожат.

Довършихме закуската си в пълно мълчание. Завинаги ще запомня този момент като най-близкия, който съм имала с майка си.

 

 

— А какво ще кажеш тогава за този тип Ник? — попита тя след известно време. — Такъв ли е, какъвто изглежда?

— Ник е страхотен човек. Спасява човешки животи. Той е мил, грижовен и внимателен. Той е всичко, което Брад не е и никога няма да бъде. Но не мисля, че ще излезе нещо…

— Но защо?!

Ами… Защото повърнах върху него? Не отговарях на обажданията му? Обидих лично и целенасочено всеки един член на семейството му?

— Той си мисли, че отново съм с Брад — казах, като се надявах с това отговорът ми да е изчерпателен.

— Но ти не си, нали? — Мама изглеждаше ужасена. Сега вече бях сигурна, че наистина я е грижа за мен.

— Разбира се, че не. Стана голямо недоразумение, но той не иска да говори с мен и няма възможност да му обясня каква е ситуацията.

— Искаш ли аз да му се обадя? Знаеш, че ще го направя.

— Не, за бога, недей!

— Не споменавай напразно името Господне, мила! — Мама ме погледна намръщено.

 

 

Когато си тръгнахме от ресторанта и мама ме докара до вкъщи, аз веднага се захванах със следпролетно почистване. Според моите представи в къщата ми цареше бъркотия (две неизмити чинии, неоправено легло и килим, на който трябва да се пусне прахосмукачка). Знаех, че трябва да започна да си търся друга работа или поне да се занимавам с нещо по-конструктивно, но чистенето до голяма степен ме откъсваше от реалността и внасяше някаква вътрешна хармония в чувствата ми. Така щеше да ми е по-лесно да не мисля за събитията от последните четирийсет и осем часа. Всъщност ми се искаше да легна в леглото си и да остана там поне три дни.

Тази вечер си легнах доста рано. Часовникът ми беше навит за седем и трийсет сутринта. Изпитах голямо удоволствие, като го изключвах. В края на краищата за къде бързах? За никъде. Все пак бях безработна. Смятах да прекарам целия ден по пижама. Да ям фъстъчено масло направо от буркана, да гледам сапунени опери цял ден. Въобще всички онези неща, които безработните правят.

Когато на сутринта се измъкнах от леглото доста късно (някъде към десет без петнайсет), с изненада установих, че съм в прекрасно настроение. Чувствах, че вече мога да си почина от това ужасно напрежение. От умората да ставам всяка сутрин, да се обличам стилно, да мразя шефката си, да водя преговори с клиенти, които не са достатъчно наясно със самите себе си. Всичко това беше в миналото. Сега чувствах прилив на позитивна енергия.

Бях забравила колко са скучни сапунените опери и колко са досадни телевизионните предавания. Но, от друга страна, открих колко е приятно да нямаш шеф, който да те тъпче и унижава непрекъснато и да не се налага да се разправяш по цял ден с психясали жени, които отделят месеци, за да организират сватбите си, а нямат и една минута време да проумеят какво в действителност е бракът. Всички правят една и съща грешка — мислят за това как да организират идеалния ден, без да се запитат какви ще бъдат следващите десет хиляди дни, които ще последват. Дали наистина искат да бъдат омъжени за този човек, или просто си мечтаят за тържество в тяхна чест? Смятам, че всяка кандидат-булка трябва да си отговаря на този въпрос.

Реших, че ако се заема със своя агенция (което е едно много голямо ако, защото бях сигурна, че Джи ще даде всичко от себе си, за да ме отстрани от бизнеса), ще питам всяка младоженка дали е готова да се омъжи за същия човек, ако се налага сватбата да бъде в нечий гараж например. Или по време на буря. Или в стриптийз бар в Лас Вегас. Защото сватбата не трябва да се прави заради тортата, шампанското и белия сатен. По-скоро заради силната любов, уважение и привързаност между двамата.

Забелязах, че от известно време разсъждавам за нещо, което няма никаква връзка с Ник. След всичко, което се случи в събота, трябваше непременно да му се обадя, но просто нямах смелост. Трябваше ми време, за да престана да потръпвам от ужас при спомена и да свикна с мисълта, че това вече е минало.

Обзе ме усещането, че всичко това някак си ще се оправи. Някак, но кой знае как?

Може би ще спечеля от лотарията и че стана неприлично богата и известна.

Е, все пак говорим за мен. Ясно е, че мога да се чувствам така спокойна и изпълнена с оптимизъм само когато предстои да се случи нещо ужасно.

Първите признаци, че нещо се задава, се появиха някъде около пет следобед. Дочух жално мяукане отвън и когато отворих вратата, намерих Уискърс на прага.

Това определено не беше на добре.

Първо, защото щеше да се наложи да се срещна отново с Джи. Надявах се да отида да си взема нещата от офиса някой ден, когато нея я няма там, но сега беше ясно, че за да й върна котката, трябва да се видим. Но, от друга страна, трябва да си призная, че ми стана много приятно да видя Уискърс. Беше много трогателно, наистина. През последните седмици се бях привързала към нея.

В момента, в който отворих вратата, Уискърс се промуши покрай мен и влезе в стаята. Отърка се в краката ми и те се покриха с котешки косми. Явно това е символ на котешката любов.

Ясно ми беше, че трябва да върна Уискърс колкото се може по-бързо на Джи, защото сигурно ужасно се тревожи, но точно сега никъде не ми се ходеше. Едва си бях сложила дънки и тениска и вече се чувствах така, сякаш съм прекарала много тежък и натоварен работен ден. Почти не ми стигнаха силите да си направя сандвич.

Седнах и се загледах в поредното глупаво предаване по телевизията, в което някаква жена се канеше да разкрие на съпруга си, че през последните десет години от брака им е работела като проститутка, а сега иска да го напусне заради сводника си. Точно в този момент се чу някакво странно прещракване, а после стъпки, сякаш някой ходеше в коридора. Уискърс беше до мен на канапето и ближеше лапичката си невъзмутимо. Зачудих се какво ли е предизвикало този шум. Кучето на съседите може би? То беше един много противен боксер, който непрекъснато се чудеше каква беля да направи.

Станах и отидох до задния двор, за да видя дали случайно не е кучето, но от него нямаше и следа, а всичко си изглеждаше нормално. Така че спокойно се върнах обратно и тогава отново чух същия звук. После стъпки по пода. По дървен под. Някой се разхождаше из къщата ми. Тези стъпки определено не бяха моите. Сърцето ми заби лудо и направо изтръпнах.

Майка ми? Не, тя винаги звъни, преди да влезе. Баща ми? И той нямаше просто така да се вмъкне. Даян? Тя бе на меден месец. Вероника? Никога не би могла да си държи устата затворена толкова дълго, че да я усетя по стъпките.

Лили. Сигурно беше Лили.

— Лили? — повиках я аз, а гласът ми издаваше тревогата ми.

Не последва отговор.

Пък и аз много добре знаех, че не е тя. Най-малкото не беше толкова тежка, а стъпките звучаха тежко.

Изведнъж настъпи тишина и аз изпаднах в паника. Какво ставаше?

Отново прещракване.

Помощ!

Трябваше ми помощ!

Грабнах телефона и веднага се обадих на 911. Сега сигурно трябваше да избягам през задната врата. Поне аз, ако бях на ваше място и четях това, щях да побягна към задната врата.

Не мога да го обясня, но ми се струва, че бях толкова паникьосана, че просто замръзнах на място и нищо не можех да направя.

Пръстите ми така се бяха вкочанили, че едва избрах номера.

— Деветстотин и единайсет, кажете с какво да ви помогнем?

— Има някой в…

Не успях да си довърша изречението, защото точно в този момент нещо тежко ме удари по главата. Строполих се на земята и после всичко потъна в мрак.

 

 

След това имах много странни видения. Бяха като истински. Първо, къщата ми гореше. Пламъците бяха подхванали пердетата и всичко около мен. Някъде отдалече чувах жалното мяукане на Уискърс. Помислих си колко пъти досега съм си мечтала да попадна в пламъци, а после Ник да ме спаси. Каква ирония на съдбата.

Както казах, сънят беше невероятно реален. Направо усещах миризмата на изгоряло и дима. Помня, че си помислих колко е тъпо да сънувам точно това. Много по-романтично беше да сънувам, че ме спасяват от пожар.

Точно в този момент в къщата влезе някой и ме грабна на рамо. Беше облечен с пожарникарска униформа. Така се надявах да е Ник. Да ме спаси от смъртоносна опасност, да се изложи на риск заради мен, защото… ме обича.

Да, обича ме. Нали това си е моят сън. И след като е така, значи той ме обича и много иска да сме отново заедно. Мисълта, че може да ме загуби, го подлудява и това му помага още по-ясно да осъзнае дълбочината на чувствата си към мен.

Хмм. Това много ми хареса.

В този момент усетих силен свеж полъх и си поех дълбоко дъх. Ник ме остави на една носилка и я вкара в паркираната отпред линейка с рутината на човек, който е правил това хиляди пъти. По лицето му се четеше тревога, а цялото му тяло беше покрито с пепел.

— Ще се оправиш — каза той и стисна ръката ми.

След това ми сложиха кислородна маска и единствената ми връзка с действителността беше воят на сирените.