Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (93)

Човек е създаден, за да пее

Преди много години ми хрумна да отпразнуваме Коледа семейно с моите родители, родителите на мъжа ми и децата с малка, съвсем малка пиеса, която написах специално за нас. Един вид общ коледен подарък.

Защото не знам дали все още обичам подаръците. Обичах много традиционната, неизменна Коледа с ангелската коса и неоновите светлини, с витрините, с пъстроцветната амбалажна хартия с натрупаните съестни продукти и с безвкусно подредените по кръстопътищата пластмасови борчета, украсени със святкащи и гаснещи звезди. Сега всичко става набързо — пакетът с връвчицата, няма нужда да се избира, коледните пакети са, кажи-речи, готови: „Чудесно е! Точно това исках.“ Истинската Коледа, истинският коледен подарък са вече рядко явление.

Няма вече празници, както казват добрите хора, няма вече сезони. Рекламата, прибавена към химията, обкръжава празника, подаръка. Този дядо Мраз за възрастни ни предлага всеки миг цяла гама подаръци — от илюзията да станеш фатална жена (благодарение на тъмен крем или някакъв деодоран) до илюзията да се пренесеш във Флорида или на Хималаите просто като си купиш гумена банска шапка или шлифер. Тези вихрушки от картини и обещания заедно с „безплатните подаръци“, придружаващи пакета бисквити или праха за пране, създават измамната надежда за непрекъснат празник, превръщат всекидневния живот „със скучната и проста работа“ в лъжлив маскарад, в който малко по малко истинското значение на празника се изгубва. Има много, а в същност ги няма вече. Когато прахът за пране е увит в хартия, предлагаща ви едва ли не карнавал в Рио с бял рицар или ензимна фея, как искате да купите плоча или чифт ръкавици за Коледа и те да бъдат хубав подарък.

Мъчех се да измисля нещо. Тъжно ми беше, като гледах с какво желание и разочарование отварят всички пакетите, без в същност да искат или да имат нужда от нещо, сякаш са из мамени неизвестно от какво.

Нашата малка пиеса беше действително наивен опит да направим нещо, което няма да разочарова, защото щеше да изчезне веднага. Естествено избрахме религиозен сожет. Надявахме се отначало да накараме Полин, която беше съвсем малка, да играе ролята на младенеца Христос. Тя обаче се разбунтува и така се развика, че бяхме принудени да увием с кадифе една цепеница. Но, тъй или иначе, пиесата има успех: децата повече й се зарадваха, отколкото на сложните играчки, които обикновено изпочупват на бърза ръка или пък ги използуват за съвсем друго, а не за педагогическите цели, с които са направени. Първата „мистерия“ — дадохме това помпозно име на пиесата — беше изиграна пред дядовците и бабите, пред кръстниците и децата им. Аз си бях запазила ролята на магаре.

Следващата година съвсем естествено изникна въпросът какво „ще правим“. Приятно ми беше, че за моите деца глаголът „правя“ се превърна в глагола „получавам“.

Тази година избрахме друг сюжет. Трябваше, да разпределим ролите — вече участвуваха и четирите ми племенници, да решим кой ще играе моряците, крокодилите, кравите… Амбициите ни порастваха, ние не отстъпвахме вече пред нищо… Присъединиха се и някои приятели. Необходима ни беше и музика. Децата искаха да пеят. Аз акомпанирах на китара. Венсан пожела да прави фокуси. Всеки от участниците искаше различна роля — драматична, комична. Нашата мистерия стана нещо хибридно, бароково, огромно, пишех ролите според това кой ще ги играе, съобразявах се с желанията, мечтите, маниите. Това не беше вече само детска игра, а завръщане към детството, към безвъзмездността за всички участници.

Така беше и е. Ние продължаваме. Стараем се много. Правим декори, костюми, подготвяме музиката, репетираме текста и знаем, че всичко това ще трае само един час на 24 декември следобед и после ще изчезне завинаги. Нарочно не казвам нищо: Жак рисува декорите, Алберт търси песните, аз пиша… Наистина всички „ние“ заедно правим този следобед, преди Коледа.

Миналата година една стара приятелка, макар че не беше добре и имаше други грижи, прие да изиграе, без да загуби нито частица от достойнството си, ролята на фараон с огромна книжна корона. Седнала с кръстосани крака на кръгла масичка, с ветрило в ръка, тя властвуваше. Гледах я с обич: играеше сериозно, мъчеше се да повтаря правилно репликите. Мислех си, че въпреки моите наивни и нескопосани стихове ролята на фараона е подарък, който ние взаимно си правим. Приятелите, които говорят за репетициите и костюмите сериозно, сякаш са десетгодишни, с поруменели бузи, с което сами не особено убедено се подиграваме, се забавляват, забавляват се… И това е нещо, съвсем просто, подарък… Това, че не всички наши приятели споделят нашата вяра, изведнъж ми се стори маловажно. Прекалено доверие?

Тази година решихме да оживим нашата мистерия с хорови песни. Разучихме много сериозно различните партии от кантиките на Бах, под ръководството на Жак, с когото няма шега. Всеки празник, всяка неделя си казвахме: „Спявка в пет часа“. Събирахме се около пианото и спорехме. Кой пее фалшиво? „Искам да пея втори глас, за да направя услуга — казва Алберт, — но не ми подхожда.“ Полин подражава на кинозвездите и се оттегля в някой ъгъл, щом и кажат, че нейното „до“ не е „до“. После бързо й минава. Наистина отвреме-навреме е много ефектно. Същински хор. Изведнъж някой казва поривисто:

— В същност човек е създаден, за да пее.

Полин ли?

Не, аз.