Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (63)

Оскар Брик или Блек

Аз също не знам дали съм „поетеса“. Обичам да разказвам. Да разказвам без цел, без проблеми, без насока. Но се надявам, че една цел, надежда, насока ще се проявят независимо от мен, защото аз влагам себе си в тази история, в тези образи, които малко ме опияняват.

Трябва да призная, че колкото по-малко разсъждавам, с толкова по-голямо удоволствие разказвам. Разговаряйки един ден с моята племенница Терез (тринадесетгодишна, с личице на египтянка и много любопитна — същински Шерлок Холмс), аз и казах: „… И той беше космат, космат… като Оскар Брик, който произлиза от една мечка“.

Откъде дойде този неочакван Оскар? Не знам. От закачливото желание да заинтригувам Терез, която винаги ми задава смущаващи въпроси. Както и от един смътен спомен (новелата „Локис“ на Мериме), в който исках да вмъкна малко хумор с фамилното име на Оскар, малко северна мъгла с буквата „к“ в Брик, извикваща представа за шейни, мечки, сняг, един поглед към Милош и красивото име Литва, и от мъглата на моя ум изплува още като малък кораб, но вече поел в открито море, героят Оскар Брик.

— Брик с „к“ на края ли? — пита строго Терез, като впива в мен изпитателно бадемовите си очи.

Искам да проваля този разпит.

— Брик с „к“ или Блек с „к“. Никой не е узнал. Той е бил от много старо литовско семейство и една от бабите му била отгледана от мечка, така че в старите летописи не е уточнено дали тези Брик или Блек са били хора или малко нещо мечки. Както и никога не се е изяснило дали отначало са се казвали Блек и после са станали Брик или обратното.

— Струва ми се, че истинското име е Брик — казва Сюзан, която е сестра-близначка на Терез, Но те никак не си приличат.

— Аз пък мисля, че е Блек — възразява Луиз, по-малката им сестра, с ангелско лице, с дълги златни коси и много лукавство зад тази ангелска външност.

Франсоаз, най-малката, не взема участие, за да може да се намеси според случая.

— Добър ли е бил той, или лош? — иска да е наясно Сюзан.

— Може би и двете едновременно — казва Терез, която вече знае от книгите колко двойнствена е човешката природа.

— Точно така. Той е двулик. Както никога не се е изяснило дали се казва Брик или Блек, така никога не е станало известно дали е добър или лош. Наричали го двуликия Оскар.

Така се роди Оскар и един безкраен разказ, който продължи четири години. Всеки път, когато се съберем, моите племеннички, децата ми и аз, Оскар се обогатява с нови епизоди. Понякога някое завръщане в миналото ни позволява да открием непозната мерзост. Понякога едно прелитане в бъдещето ни показва Оскар като отшелник (дали е искрен) и намиращ загубените си деца Хилдегард и Илдефонс в един австрийски манастир. Оскар проявява отвратителен вкус в многобройните си приключения. Плагиат на Мериме в своето раждане, той изживява детство, вдъхновено от Ектор Мало, Рултабий и Андерсен: на четири години вижда родителите си разкъсани от вълци по време на една разходка с шейна и благоговейно прибира главите им, балсамира ги и ги поставя в пластмасови торби, които са винаги с него; зли роднини му отнемат литовския замък и графската титла, той става ваксаджия и се харесва на един милиардер, търговец на салами, който го осиновява. Пагубният му интерес към Рокамбол и Фантомас го кара да убие благодетеля си и да основе банда престъпници, която върлува из Париж. Завръщане към набожната жилка го подтиква да обикне един ангел, едно сираче, сънуващо серафими, което е влюбено в него. Спохождат го угризения на съвестта, той чува звъна на литовските камбани и се връща към средновековната традиция да обрече на мадоната детето, което му ражда Ангелина и което ще стане игуменката Хилдегард. Уви, пак се връща към лошите книги и придобива навика да хвърля в един басейн, пълен с мурени и пиранхи, хората, които не му харесват. Възмутената Ангелина го напуска и за да може да живее, отива да работи в една извънредно Дикенсова фабрика за сапун, която ми позволява да заклеймя мимоходом трудовите условия в обществото на XIX век. Тя умира от глад, а в това време Оскар отвлича една известна певица, също на име Ангелина, през един тунел, който е пробил под сцената на операта по време на един спектакъл, наречен „Сомнамбула“, който мога изцяло да възпроизведа при желание и който завършва с незабравимия хор: „Сомнамбулка! Сомнамбулка! Тя живя колкото звук от цигулка!“ (Обзета отвреме-навреме от недоверие, Герез ме запитва на коя дата е била представена тази опера и след колко представления е била отвлечена Ангелина Мармадюк. Отговарям уверено: Била е отвлечена „на 4 май 1904 година през време на генералната“. Тя пита: „Какво е това генералната?“ Отговарям й: скобите никога не ме плашат.)

Бих била отегчителна — и не бих могла да се спра, — ако разкажех докрай безкрайните приключения на Оскар. Но нямаше да се отегча. Когато това лято се развали телевизорът, аз разпалено преследвах пред седем внимателни личица моя Оскар с превратната му, тайнствена или престъпна, смешна или сърцераздирателна съдба. Карах без план и без определена цел. Водена от въпросите, забележките и трепета на тази аудитория. Предизвиквах смях и дори плач. Усещах, че изпълнявам напълно своята функция.

Казвам на Жак:

— Един ден, когато остарея, когато добия повече опит, когато посмея — бих искала да напиша една огромна книга от хиляди страници, с хиляди герои, който ще правят каквото си искат.

— Защо не го направиш? — пита той.

— Би било неудобно.

— Не смееш?

Не смея.

Не смея да бъда толкова сериозна, колкото съм. Не смея да бъда и по-малко сериозна, отколкото съм. Не смея да се моля толкова, колкото бих искала, да пея, колкото бих искала, да избухвам в гняв толкова, колкото бих искала, да разкарвам хората, колкото бих искала, да ги обичам, колкото бих искала, да пиша с толкова сила и с толкова лош вкус, колкото бих искала, толкова наивно — и в толкова страници, — колкото бих искала. В миговете на оптимизъм си казвам: не смея все още. В края на краищата нали нямам четиридесет години.

А защо не смея? Искам да съм справедлива, искам да премервам думите си, искам да отделям нещата, искам вяра, справедливост, красота — но ако ги изживявах пълно, не бих усещала нужда да ги искам. Нямаше да има анекдоти. Най-дребното произшествие щеше да се записва в световната история и Оскар Брик — или Блек — щеше да изразява всички неща, които аз дори не бих се опитвала да изразя.

Госпожа Жозет разказва:

— Брак работел до Ван Донген. По едно време му казал: „Дай ми гумата си.“ Ван Донген му отвърнал: „Какво е това гума?“

Госпожа Жозет намира, че тези думи звучат много гордо. Аз ги намирам за твърде жалки.

— Мислел се е за съвършен.

— Приемал е своето несъвършенство като част от световната действителност.

Може би е същото? Във всеки случай аз още си служа с гума.