Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (12)

Консоласион

Консоласион ни напусна. Каква тъжна фраза: „Консоласион ни напусна!“ Тя е двадесет и три годишна, много е хубава. Дойде с една от приятелките си. Беше със зелени обувки с кръстосани връзки, които, струва ми се, много добре зная. Консоласион проследява погледа ми, мургавата и кожа поруменява, тя се хвърля На врата ми, без да продума. Сбогом, Консоласион. Тя беше толкова грациозна, чистеше с прахосмукачката по начин, свойствен само на нея.

Газела. Зелени очи, лош вкус, който някак и отиваше. Четири години по-късно я срещам у моя фризьор.

— Как си, Консоласион?

— О, много добре.

Накичена е с ужасни бижута, с кожи; красива като уловено животно. Излизаме заедно.

— Накъде отивате?

— О, аз съм с…

Пред нея спира голяма кола с шофьор. Тя поруменява, хвърля се на врата ми, без дума да каже, изчезва. Милата Консоласион.

Венсан. Мисля си за първия човек, който е запял.

Аз. Какво?

Венсан. Да говори, разбирам. Бил е гладен, жаден; започнал е да ръмжи като животните и после е проговорил. Но помисли си за първия човек, който е запял в пещерата, заобиколена отвън със зверове, които вдъхват страх…

Трябва да умеем да слушаме децата. И да мълчим.