Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (90)

Страданието

Очаквах това пето дете. Загубих го преди раждането му. Направиха ми операция: вече няма да мога да имам деца. Твърде тежък момент. Много се бях молила това дете да живее. Бях се молила с много вяра, с дълбоко убеждение. Бог можеше да направи така, че то да живее. Бях сигурна.

И когато разбрах, че няма, че всичко е свършено, останах много дни, може би седмици със свито, затворено, безчувствено сърце. Бях толкова сигурна. Не защото мислех, че заслужавам милост, някакво чудо. Напротив. Именно защото моята молба беше безответен повик; в замяна не предлагах достойнства, не давах обещания, свръхчовешки желания, с една дума, давах на бог възможност да прояви своята безвъзмездност, която никой не би могъл да заслужи.

Смеех се на песимистичните предвиждания.

Знаех.

После много дни, много седмици останах глупава и неразбираща. В буквалния смисъл на думата глупава. След това бавно, като растение, израсна мисълта: може би „ми е било писано“ да издържа това страдание, също тъй незаслужено, както би била и радостта. Всичко заемаше местата си в тайнствения свят на милостта.

Когато нищо не е тайнствено, всичко е абсурдно.

Лошото дойде после.

— Така е много по-добре за вас!

— И без това си ги имате вече четири!

— Добре направихте! (Никога не можах не само да простя, но и да видя повече жената, която ми каза това.)

— Така сте по-спокойна.

— Не беше много разумно.

Как можеха те да знаят кое е „по-добре за мен“? Да решат кое е „разумно“? Аз си мисля толкова неща. Тъкмо вече си имахме приличен апартамент! Тъкмо когато работите ни се уреждаха! Тъкмо когато щях да получа парите от американските издания!

Но всичко си отиде по местата. Това вече е само тъга.