Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (48)

Трини

Няколко седмици смятах, че съвършенството съществува. Тъй като Долорес отново изчезна, отиде на улица Сен, за да работи като портиерка, Тринидад, наречена Трини, я замества. Тя е петдесетгодишна, чиста и спретната, не особено хубава, набита. „Същинска бъчва“ — казва Даниел. Но тя явно е надарена с множество домакински добродетели.

— Какво мислиш за Трини? — питам срамежливо Жак.

— Нищо пластично — отговаря той кратко.

Алберт показва същата липса на ентусиазъм.

— Няма да има роля за нея в пиесата за Коледа. Веднага се разбира, че не обича театър.

— Не е интересна — е лаконичната преценка на Полин.

А Венсан, който винаги философствува, казва, като разчленява думата:

— За нея може да се каже само, че не е пред-ста-ви-тел-на.

Ядосвам се и както винаги в такива случаи яд ме е отчасти на собствената ми слабост.

— Деца, най-после би трябвало да си набиете в главата, че прислужница не се взема за модел и извор на вдъхновение (това за Жак), да свири на флейта, да се специализира в театрално изкуство и да ви забавлява, а за да готви и да шие копчета. И ако го прави добре, предпочитам я пред певиците, флейтистките и разните други живописни личности, заради които досега пера все сама!

Този ден се чувствувам истинска фламандка; Трини с широките си безупречни престилки (о, охлузганата Долорес с фас в устата! Ярките пуловери на Консоласион! Луизет, която един ден заварих да мие чинията със стара четка за зъби! Коланът за жартиери на Мари-Луиз, забравен на камината!), Трини ми изглежда този ден чиста, хубава като излъскано сечиво. Тя е от тези дребни дебелани, които в същото време са пъргави и чевръсти. Мълчалива е. Подрежда безспир разпилените предмети, с които е осеяна нашата къща. Вечер миризмата на паркетин се смесва в гостната (ателие — гостна — трапезария) с мириса на готвено. Не мога да повярвам на обонянието си. Мисля за родния си край. А Трини готви чудесно: пържени патладжани, шницели по виенски, хрупкаво печено, сардини с подправки се редуват на трапезата (о, жилавите спагети на Долорес! Гъстите безвкусни гулаши на Франка! Сивите бифтеци, плувнали в испански зехтин!). Започвам да се безпокоя.

— Трини, стигнаха ли ви парите?

— На Трини винаги и стигат. Трини умее да се оправя — казва тя със самохвалство. — Трини не е като Долорес. Тя е пестелива. Уредна е. Знае да използува остатъците. Тя…

Очевидно тя е доволна от себе си. Струва ми се, кастилска гордост. Но дори и най-великите умове имат понякога този недостатък. Бельото беше изкърпено, всички копчета на децата зашити, шкафовете, подредени и освободени от пласта прах, излъчваха задоволство. Трини сменяше електрическите крушки, чистеше пепелниците, кошчетата за хартия, изхвърляше боклука. Кучето беше редовно нахранено. Истинска приказка.

Забременях. Ястията се редуваха. Хубави бифтеци, чудесни салати. Един ден тя ми донесе закуската в леглото. Тревогата нарастваше в сърцето ми. Но тя ме успокои:

— Не си го слагайте на сърцето. Трини се грижи за всичко Трини не е като Долорес. Трини…

Ние клатехме глава не без известно угризение спрямо Долорес и някогашните охлузгани обувки. „Чувате ли врабчетата? Те ме възхваляват“ — казва Инфантата на Монтерлан. Може би и Трини беше Инфанта, преоблечена и скрита под груба не очарователна външност. Загубих детето, което чаках. Четири дни след това Жак дойде да ме види в болницата малко объркан и смутен…

— Ти не знаеш, че Трини…

Какво?

— Тя замина днес сутринта за Испания със самолет, без да предупреди никого, без да остави един ред… Научих го от съседката, която я видяла, като вика такси за Орли.

Трини?

— Трини. И най-лошото…

— Какво?

— Отнесла е всичките ми ризи и ризите на Даниел, и покривките за ядене, и кърпите.

— !!

— Срещнах един час след това Виолета (друга и испанска знаменитост от улица Жакоб), която ми каза: „Е, какво, Трини заминала? Можехте да я заведете с кола поне до Орли, беше толкова натоварена!“

Въпреки моята отпадналост и тъжното ни настроение избухнах в смях.

Долорес, нали си е с добро сърце, напусна улица Сен и портиерството, за да се завърне тържествуваща на улица Жакоб. Мисля, че в същност тя се е отегчавала там. Освен това се спречкала с домоначалника.

— Искаше да ме накара да мия стените на стълбището. Туй работа за портиерка ли е? Казах му направо: „А не щете ли да ви мия и краката?“ И той се раздразни.

Това не и пречеше занапред да смята, че не можем без нея. При най-малката забележка казваше:

— Може печеното да е загоряло, но аз не крада ризи.

Няма прости неща. Преди да замине, Трини доверила на Виолета:

— Не мога да остана. Те ми струват много скъпо.

И действително, като се помисли, всичките тези бифтеци, сардини и другите кулинарни чудеса имаха само едно обяснение — тя, горката, сигурно е давала и от своите пари. Има над какво да си помисля.

Долорес:

— Сега разбирам. Преди не ми беше ясно. Разправяхте ми: „Много е добра“, а всички предишни господари казваха: „Не я бива за нищо“.

— Можеше да ме предупредиш, вместо да ми я препоръчваш.

Ло:

— О, нали си знам, че прислужниците ви са все такива…

Това не ми пречи да разбера, че именно защото винаги са смятали, че не я бива за нищо, Трини сигурно е искала да получи отплата. Възторгът ни трябва да й е действувал поощрително. За малко да й бъда признателна за илюзията, която ми даде за няколко седмици. Тя казваше:

— Ще остана у вас, докато дъщерите ви се омъжат.

Или:

— Не се грижете за нищо, само пишете…

Или:

— Обичам ви, все едно че сте ми дъщеря.

Дали беше реален образ? Един ден се плъзнах на някакво топче, забравено от децата, носейки поднос, който се вряза дълбоко в бедрото ми. Тя просто припадна. Каза:

— Вие се трепете, трепете се като жените от моя край. Жал ми е за вас.

Въздишаше, минавайки край пишещата ми машина като край уред за изтезания.

— А през цялото време само е мислела как да ви отмъкне ризите — възмущава се Долорес. — Да я бях спипала!

През цялото време… Наистина не го вярвам. Мисля, че през цялото време тя си е мислела колко приятно би било да имаш истинско семейство, да бъдеш полезна, необходима, да не могат да минат без теб, да те хвалят, да те благославят всеки час — нима всички не мечтаем за това? Но подобна радост се плаща скъпо и както повечето бедняци, тя е смятала, че да даде, означава да даде пари. И изведнъж може би й е дотегнало, като е видяла как намаляват спестяванията и, или се е уплашила, че няма да й достигнат сили… Тя не е могла да се примири с мисълта да не бъде вече образец за съвършенство, чудо… И офейка. И понеже и тъй, и тъй бягаше, и тъй, и тъй разбишкваше, рушеше своя образ, защо да не смотае и ризите ни?