Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (43)

Прогресът

— И тогава след революцията — казва Алберт, която с опрощението в джоба и под папската закрила се вижда вече как преобразява обществото — идва прогресът! И всичко се оправя!

— Понякога. Поне опитват хората.

— Ако не се оправи, не си струва труда.

— Никой не може да бъде напълно сигурен предварително, че всичко ще се оправи. Разбира се, понякога се оправя.

— Тогава, значи, е рисковано? — казва поохладняла Алберт.

— Ами то с всичко е така.

— Как така с всичко?

— С книгите, с децата… Човек не знае дали си струва труда да се мъчи да пише книги, като не е сигурен, че те си струват труда, да отглежда деца, като не е сигурен, че те ще бъдат щастливи…

— Да, ама революцията не е ти да се мъчиш да направиш нещо, а да мъчиш другите — казва Алберт убедено.

— Понякога. (Струва ми се, че пред децата си най-често произнасям думите: „понякога“, „може би“, „в известен смисъл“… „Похвално безпристрастие“ или „опасна несигурност“?)

— Да, спомни си Луи XVI или цар Александър — казва Венсан, който обича да показва знанията си. Мисля, че революционерите са смятали, че си струва труда да пожертвуват някой и друг човек за щастието на всички останали.

— Да, ама като не си сигурен?

— В това се състои рискът.

— Ти революционерка ли си, мамо?

— Не знам. Не ми се вярва.

— Защо?

— Може би защото ми липсва достатъчно смелост. Или оптимизъм.

— Христос е казал: „Ако те ударят по едната буза…“ — започва Венсан.

— Да, ама не е казал, ако удрят по бузите другите, стойте и си гледайте работата.

— Питам се възможно ли е да бъдеш едновременно християнин и революционер — казва Венсан.

— Много хора се питат.

— И не пишат ли на папата? — пита Алберт, която се държи за опрощението.

— Там е работата, че папата не може да реши всичко вместо нас.

— Тогава питам се каква му е работата — казва недоволна Алберт.