Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (38)

Мама взема такси

Крехка, руса, прелестна, натоварена с багаж, мама пристига със сестра ми от Анверс на Северната гара. Тук-таме таксита. Много желаещи. Една дама взема последното такси точно пред мама. Наоколо пустош. Мама пита мило, но решително:

— Госпожо, къде отивате?

Дамата отговаря, без да размисли:

— Авеню Моцарт, само че…

Мама:

— Чудесно. Качи се отпред, Микет (сестра ми). Ще пътуваме с вас до авеню Моцарт. После ще продължим.

Дамата вече се е разположила в колата.

— И дума да не става! Не съм съгласна!

Къде ти, сестра ми вече седи до шофьора (поруменяла, но поддържана от семейния дух), а багажът се трупа край дамата. Мама също се качва. Шофьорът се подхилва, но не се намесва. Дамата:

— Не съм съгласна! Слезте веднага! На какво прилича това! Ама…

Мама, все така мило:

— Карайте на авеню Моцарт.

Шофьорът потегля. Дамата се развиква.

Мама разказва после:

— Представяш ли си, Франсоаз, тя крещя през цялото време от Северната гара до авеню Моцарт. Като че ли я бяхме отвлекли. Наистина има необуздани хора!

Татко е разказвач. Мама — писателка. Комичното при тях се проявява по различен начин. При баща ми то възниква от събитията, от външни обстоятелства. При мама то е вътрешна реакция към нормалния ход на нещата, за които тя никога не държи сметка. Тя не е лишена от практичност; проявява дори голяма изобретателност, за да предотврати някои в същност измислени събития. Например разказът за някакви пожари в големите магазини и направи толкова силно впечатление, че реши да ходи винаги с електрическо фенерче („Нали разбираш, в такива случаи първо спира електричеството“) и с двадесет и пет метрово найлоново въже с възли („Закачвам въжето и се спускам, проста работа“). Възхищавам се от жизнеността на тази крехка жена, която стъпва пъргаво въпреки своите седемдесет години.

— Не можеш да мъкнеш това въже навсякъде, на някой коктейл например, а ако изобщо има пожар, сигурно ще е точно този ден.

— Каква фаталистка си, Франсоаз! Аз само увеличавам шансовете си, това е. Проста статистика.

Мама среща един приятел на булевард Сен-Жермен.

— Изглеждате много добре.

— Да — отговаря тя, — току-що прекарах необикновена нощ с Конфуций.

С кого?

Мама вече се е отдалечила с хубавата си младежка походка.

Пристигаме с татко в един ултрамодерен швейцарски хотел, където стъклените врати се отварят и затварят автоматично (заклещвайки редовно горките индуси), а туристите получават чрез някакво съвършено плъзгащо устройство точно преди да заминат куфарите си, редовно притиснати, забутани, закъснели. Татко разглежда иронично това устройство. След като бяхме чакали тридесет и пет минути, той каза на униформения управител, който не обръщаше внимание на възраженията ни:

— Вие в Швейцария може би правите най-хубавите часовници в света, но малко е да се каже, че те закъсняват.

Управителят ни прониза с поглед, но малките италиански прислужници, не толкова големи привърженици на прогреса, избухнаха в смях. Отпътувахме отмъстени.

В спор с някакъв твърде отговорен служител, който попрекаляваше с вечните си хвалби, че е участвувал в Съпротивата, баща ми каза:

— Аз също съм участвувал. Но като любител, не като професионалист.

Родители, които едновременно будят смях и гордост, нима това вече не е възпитание?

Баба ми рисуваше цветя. Без да е изключителен талант, но с много жар. Беше на повече от шестдесет години, когато една сутрин се втурна у родителите ми страшно възбудена.

— Деца, открих необикновен художник! Просто съм замаяна! Видях „Слънчогледите“ на Ван Гог! Сменям начина си на рисуване.

Ето един анекдот, поучителен, струва ми се, в пълния смисъл на думата.

В края на живота си, осъдена от лекарите да остане на легло, тя мамеше болногледачката, ставаше преди зори, измъкваше с хиляди предпазливости малката си кутия с принадлежности и: отиваше бързо като на забранено забавление да скицира още един пейзаж. Нима този анекдот е по-малко поучителен, понеже не се отнася до гениален художник, а до една скромна жена, лишена от каквито и да е претенции, влюбена в красотата по свой наивен, непресторен начин? За мен дори е по-поучителен.