Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Maison De Papier, 1970 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Пенка Пройкова, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- gosp_stefan
- Разпознаване, корекция и форматиране
- rumen1 (2021 г.)
Издание:
Автор: Франсоаз Мале-Жорис
Заглавие: Книжната къща
Преводач: Пенка Пройкова
Година на превод: 1978
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1978
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: Печатница „Дим. Благоев“ — Пловдив
Редактор: Недялка Христова
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Художник: Христо Брайков
Коректор: Ева Егинлиян
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14630
История
- — Добавяне
Мама взема такси
Крехка, руса, прелестна, натоварена с багаж, мама пристига със сестра ми от Анверс на Северната гара. Тук-таме таксита. Много желаещи. Една дама взема последното такси точно пред мама. Наоколо пустош. Мама пита мило, но решително:
— Госпожо, къде отивате?
Дамата отговаря, без да размисли:
— Авеню Моцарт, само че…
Мама:
— Чудесно. Качи се отпред, Микет (сестра ми). Ще пътуваме с вас до авеню Моцарт. После ще продължим.
Дамата вече се е разположила в колата.
— И дума да не става! Не съм съгласна!
Къде ти, сестра ми вече седи до шофьора (поруменяла, но поддържана от семейния дух), а багажът се трупа край дамата. Мама също се качва. Шофьорът се подхилва, но не се намесва. Дамата:
— Не съм съгласна! Слезте веднага! На какво прилича това! Ама…
Мама, все така мило:
— Карайте на авеню Моцарт.
Шофьорът потегля. Дамата се развиква.
Мама разказва после:
— Представяш ли си, Франсоаз, тя крещя през цялото време от Северната гара до авеню Моцарт. Като че ли я бяхме отвлекли. Наистина има необуздани хора!
Татко е разказвач. Мама — писателка. Комичното при тях се проявява по различен начин. При баща ми то възниква от събитията, от външни обстоятелства. При мама то е вътрешна реакция към нормалния ход на нещата, за които тя никога не държи сметка. Тя не е лишена от практичност; проявява дори голяма изобретателност, за да предотврати някои в същност измислени събития. Например разказът за някакви пожари в големите магазини и направи толкова силно впечатление, че реши да ходи винаги с електрическо фенерче („Нали разбираш, в такива случаи първо спира електричеството“) и с двадесет и пет метрово найлоново въже с възли („Закачвам въжето и се спускам, проста работа“). Възхищавам се от жизнеността на тази крехка жена, която стъпва пъргаво въпреки своите седемдесет години.
— Не можеш да мъкнеш това въже навсякъде, на някой коктейл например, а ако изобщо има пожар, сигурно ще е точно този ден.
— Каква фаталистка си, Франсоаз! Аз само увеличавам шансовете си, това е. Проста статистика.
Мама среща един приятел на булевард Сен-Жермен.
— Изглеждате много добре.
— Да — отговаря тя, — току-що прекарах необикновена нощ с Конфуций.
С кого?
Мама вече се е отдалечила с хубавата си младежка походка.
Пристигаме с татко в един ултрамодерен швейцарски хотел, където стъклените врати се отварят и затварят автоматично (заклещвайки редовно горките индуси), а туристите получават чрез някакво съвършено плъзгащо устройство точно преди да заминат куфарите си, редовно притиснати, забутани, закъснели. Татко разглежда иронично това устройство. След като бяхме чакали тридесет и пет минути, той каза на униформения управител, който не обръщаше внимание на възраженията ни:
— Вие в Швейцария може би правите най-хубавите часовници в света, но малко е да се каже, че те закъсняват.
Управителят ни прониза с поглед, но малките италиански прислужници, не толкова големи привърженици на прогреса, избухнаха в смях. Отпътувахме отмъстени.
В спор с някакъв твърде отговорен служител, който попрекаляваше с вечните си хвалби, че е участвувал в Съпротивата, баща ми каза:
— Аз също съм участвувал. Но като любител, не като професионалист.
Родители, които едновременно будят смях и гордост, нима това вече не е възпитание?
Баба ми рисуваше цветя. Без да е изключителен талант, но с много жар. Беше на повече от шестдесет години, когато една сутрин се втурна у родителите ми страшно възбудена.
— Деца, открих необикновен художник! Просто съм замаяна! Видях „Слънчогледите“ на Ван Гог! Сменям начина си на рисуване.
Ето един анекдот, поучителен, струва ми се, в пълния смисъл на думата.
В края на живота си, осъдена от лекарите да остане на легло, тя мамеше болногледачката, ставаше преди зори, измъкваше с хиляди предпазливости малката си кутия с принадлежности и: отиваше бързо като на забранено забавление да скицира още един пейзаж. Нима този анекдот е по-малко поучителен, понеже не се отнася до гениален художник, а до една скромна жена, лишена от каквито и да е претенции, влюбена в красотата по свой наивен, непресторен начин? За мен дори е по-поучителен.