Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (59)

И Никола

Никола се мисли много хитър. Взема пари назаем от Д., която се е запознал в санаториума.

— Дайте ми назаем петдесет хиляди франка, ще ви ги върна след две седмици от една работа, която завършвам.

— Предпочитам да ви дам двадесет хиляди, отколкото да ви заема петдесет хиляди — отговаря тя.

— Значи, ми нямате доверие?

— Може би няма да свършите работата, ще имате усложнения, знам ли… Заповядайте, ето ви двадесет хиляди франка.

— Предпочитате да дадете двадесет хиляди франка, отколкото да не оправдаят доверието ви, а? — присмива се той.

Тя се ядосва.

— Предпочитам да не мисля за вас и за безкрайните глупости, които ще направите през тези две седмици, това е.

Никола тържествува.

— Тя си го призна! Тя, дето ми се пише приятелка, плаща, за да се освободи от мен, за да не мисли за мен през тези две жалки седмици.

Тя си го признала. И какво му носи това на Никола? Още едно доказателство срещу света, срещу несправедливостта на света спрямо него, срещу безсмислието на хората, които се пишат приятели, услужливи. „Дадох й да го разбере…“ Но нима хората се смущават от това, че са го разбрали, бедни Никола? В процеса срещу света и хората доказателствата нямат значение. Можеш да спечелиш два пъти, десет пъти. Важното е, че победата сама за себе си не означава нищо.

Той води дела с бог, тоя паразит. Казва му горе-долу следното: „Ето, дадох им възможност да бъдат добри, доброжелателни, да ви почетат в мое лице два пъти, десет пъти и винаги в даден момент те изпортваха. Какво му казвате на това?“ Той слага клопки съвсем съзнателно. Колкото по-непоносим става, толкова повече се издокарва на бог, нали? Толкова повече дава на тези нещастници възможност да покажат търпение и равнодушие. Винаги настъпва момент, когато съпротивата им отслабва и той се нахвърля върху тях, „разбунтуван и несправедлив“.

„Не ме интересуваш вече! Досаждаш ми!“ — извиква му извън себе си неговият приятел Б., журналист във „Фигаро“.

Никола ми разказва с достойнство, искрено удивен:

— Представяте ли си Франсоаз, как можа да ми го каже? Нима всяко човешко същество не е интересно за един писател? Д. и аз го въведохме в издателствата, а той краде десетки безплатни екземпляри и ги препродава. Упрекваме го за това.

— А обществото справедливо ли е към мен? Може би съм луд? Да ме лекуват. Може би съм негоден? Да ме приютят. Или болен? Да ме настанят в болница. Но ако не съм нито едно от тези неща и обществото ми отказва сигурно място, аз съм в правото си да се защищавам. Не е ли така?

Обществото да му оспори това право и някой ден да му лепне съдебно досие би било за него триумф, най-доброто доказателство за неговата система. Несправедливостта на този свят ще бъде окончателно доказана, което е и целта.

Но в момента малко го съжаляват, мъмрят го, заключват му вратите, приемат го отвън, вземат предпазни мерки… Никога нищо не е окончателно уредено. Нищо не е ясно. Добър ли е, лош ли е? Никола не може да уреди сметките си нито с бог, нито с хората. И се отчайва от това.

Пратеник на дявола! Понякога той се уморява, отпада, престава да обвинява безспир този свят, който, поради това че той иска да живее, на макар и със затворени очи, отхвърля самотниците като него.

— Така ли мислиш? В същност може би съм се излъгал. Дълбоко в душата си Д. е много мила.

Той затваря за миг почервенелите си от безсъние клепачи, би искал да постъпва като другите, да се лъже, да се надява, макар и за момент много би искал…

— И все пак в бързината, в начина, по който ми бутна парите в ръцете веднага; не се ли крие някакво презрение, страх? Не знам…

Той много би искал, но не може; това се нарича невротизиране.