Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (16)

Госпожа Жозет

Госпожа Жозет живее в една кула. Настанила се е на седмия етаж на булевард Страсбург и не слиза почти никога оттам. Тя е дребна тъничка жена без възраст, с лишено от чар лице. Грижи се за хорските коси. Обезмазнява ги, сгъстява ги, лекува ги, усилва растежа им с благоуханни билки. Повече от петнадесет години ходя при нея отвреме-навреме. Госпожа Жозет не се е изменила, не е мръднала дори. Откъсната от света, същинска монахиня, нравоучителна и понякога мърмореща; сините й изпъкнали очи излъчват увереност, носът и е гърбав, устата леко свита. Наистина няма чар. И сякаш се гордее малко с това. Ненужни, излишни неща.

Обстановката, в която живее, също е без чар — все едно манастир, но без никаква тайнственост. Дребнобуржоазен аскетизъм. Три никелирани кресла, пред тях легени, всичко показва, че това не е някакъв си суетен фризьорски салон, а място за хигиена, медицина. „Косата — казва госпожа Жозет — доби голямо значение в наши дни. Един големец не може да си позволи да бъде плешив.“ Питам се къде ли е прочела това? В стаята също така има шкаф за билките, чекмедженца с номера (никакви магьосничества при госпожа Жозет), навсякъде пластмасови завеси, зелени растения и картина, изобразяваща връх Ванту. В нейната стая, където съм влизала два пъти, за да се обадя по телефона, има само малко тясно легло, маса от акажу и етажерка в бретонски стил, върху която са наредени няколко сувенира, пирографирана кутия, кукли в национални носии или от налепени миди, пожълтели снимки, пощенски картички — видях една, която и бях изпратила преди три години от Нормандия — и книги. В кухнята има бюфет в модерен стил и съдове, някои взети на изплащане, някои — запазени опаковки: кофички от мляко и други; малка маса, табуретка и котлон, върху който къкрят билки. Не съм влизала в банята.

Едно момиченце от кооперацията прави покупките на госпожа Жозет. Тя излиза само веднъж в месеца…

Само веднъж, за да се посъветва с една ясновидка (на която вярва). Какво я пита? „О, аз я оставям тя да говори. Бъдещето, прогресът… Мисля, че ще стигнем дотам да общуваме с духовете. Смешно ли ви е? В това няма нищо свръхестествено. Нещо като телефона. Духовете са тук, около нас, липсва само апарат… Разбира се, искам някои съвети от госпожа Гюлбанкиан за моите малки спестявания.“ Такава е госпожа Жозет, уравновесена, здравомислеща, практична, както се казва, и с връзките си с оня свят, както и в борсовите сделки. Защото тя всеки ден чете за курса на борсата, купува и препродава по телефона акции и общуването й с духовете е толкова реално, колкото и връзките и с нейния борсов агент. „Толкова удобно е — казва госпожа Жозет, докато маже и разтрива нечия глава — да нямаш личен живот.“

Госпожа Жозет се влюбила веднъж. Ще разкажа за любовта и. Била деветнадесетгодишна и мечтаела да следва медицина; запознала се с един студент на нейната възраст Жорж. Влюбила се в него безнадеждно. Никога не била красива, казва тя, пък и сама чувствувала, че не е в природата и да притежава каквото и да било. Жорж ходел на лекции и учел за изпити с Жозет; той успял, тя пропаднала. Това също било „В природата й“. Той се свързал с друго момиче на име Моник. „Истинско удоволствие беше да ги вижда човек заедно.“ И тя си доставила това удоволствие, придружавала ги на кино, угощавала ги, като се върнат. „Имах семейство, бях щастлива.“ Жорж се оженил за Моник; Жозет им станала свидетелка. Родило им се дете: Жозет станала кръстница. Избухнала войната. Жорж бил евреин и го изпратили в лагер. Жозет приела в малкия си апартамент обляната в сълзи Моник и бебето. „Човек е много нещастен, когато има какво да губи — казва тя. — Аз никога не съм имала нищо.“ Тя хранела Моник и детето, изпращала колети на Жорж и работела в козметичен салон. Моник казала на една обща приятелка: „Жозет е добра, но е студен човек.“

„Това е вярно — казва госпожа Жозет, — нямам нейната чувствителност. Но съжалявам за това.“ Жорж се върнал, Жорж умрял. „Моник го изживя ужасно. И все пак аз съм сигурна, че Жорж не ни е напуснал. Погледнете колко прилича на него детето! Всичко в природата би изглеждало необикновено, ако умеехме да го виждаме.“ Госпожа Жозет не иска от своята ясновидка да общува с Жорж. „Преди всичко — казва тя — той може би е разбрал и не искам да го безпокоя. Освен това не би било, струва ми се, деликатно да се държа така спрямо Моник.“

На бретонската етажерка няма снимка на Жорж. Госпожа Жозет не смята това за необходимо.

Госпожа Жозет няма телевизор. Тя чете вестниците старателно от първия до последния ред и има памет, необременена с лични спомени. Щом и кажа, че отивам да изнеса лекция в Бордо, тя ми разказва спокойно, докато сапунисва косата ми: „Бордо е хубав град, малко студен, с толкова и толкова жители. Повечето къщи са на два етажа и имат вътрешна градина. Жените са кокетки и предпочитат да си шият при неизвестни шивачки, отколкото да си купуват конфекция… Исторически…“ Прекъсвам я:

— Ходили ли сте в Бордо, госпожа Жозет?

— Не е необходимо да отидем някъде, за да опознаем мястото — отговаря тя.

Госпожа Жозет знае адреса на много лекари, лечители с игли, ясновидки; може да ви каже къде да заведете децата си през ваканцията, къде да си купите абажур, да учите китара или да получите първа помощ. С памет, четене и самота намира разрешение на всичко.

— Обичам работата си — казва тя. — Докато ръцете се движат, имам време да мисля.

Както и:

— Няма да си купя телевизор, защото това ще ми пречи да мисля.

За какво, госпожа Жозет, за какво? Винаги ми се е искало да я запитам; въздържала съм се само защото би могло да й се стори неуместно.

Когато изразят изненадата си от уединения живот на госпожа Жозет („Никога ли нямате желание да отидете на кино? Да видите какво става?“ „Чета всички вестници, госпожо, виждам клиентите си. Това ми е достатъчно.“), тя обича да казва известния анекдот за битката при Марна. Непрекъснато питали Пиер, шофьора на генерал Жофр: „Кога ще свърши войната, Пиер? Какво казва генералът? Говори ли за това?“ Но генералът си мълчал. Един ден на обичайния въпрос Пиер отговорил: „Да, каза ми.“ „И какво ти каза?“ Попита ме: „Пиер, кога ще свърши войната?“

Госпожа Жозет не вярва в прекия опит.

— Винаги съм гласувала с „не“, против президента Де Гол — казва тя.

— Защо?

— Въпросите, които поставя и на които трябва да се отговори с „да“ или „не“, не са ясни. Не са правилни граматически. Възможно ли е човек, който не знае граматиката, да бъде добър президент на републиката.

Дали умът й е прост, блестящ? Или е тежък случай на върховна тъпота? Неизвестно, никой не може да бъде сигурен. Думите й падат като камъчета във водата и правят кръгове.

Рьоне, дъщерята на Жорж, кръщелницата на Жозет, се омъжила за някакъв млад германец, евреин, вярващ, ако не той, поне семейството му. Рьоне и майка и мечтаели за голяма сватба с орган, с благословии, с шлейф. Кюрето поискало младият Гюнтер да се покръсти. Той се поколебал. Когато го представили на госпожа Жозет, тя му казала: „Аз нямам религия, господин Гюнтер, и чакам да приема някаква. Но няма смисъл човек да променя религията си без причина. Нали не сменяте семейството си? Вярвайте ми, нещата се променят, не ние променяме нещата. Ако трябва да станете католик, то ще дойде от само себе си. Ако Рьоне ви кара да смените религията си, както човек сменя дрехата си, вие просто ще се ожените дегизиран, и нищо повече“ Гюнтер отказал да се прекръсти. Не вдигнали голяма сватба. Рьоне и Моник се разсърдили на госпожа Жозет.