Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (36)

Май

— Долорес, не си измела под леглата.

— Има стачка, Франсоаз! Аз не съм стачкоизменница.

Едно момченце казва на друго:

— Татко ми е по-учен от твоя. Моят татко знае гръцки.

— Моят пък има голяма кола.

— Да, ама колите горят.

След май 68-а дори малките момчета научиха, че колите горят. Лъжлив прогрес. Потребителството е голям балон, който бързо се спуква. Културата (известна форма на културата) е по-малко уязвима. Гордостта на парвенюто предизвиква смях. Гордостта на учения, на техника, на този, който умее да говори, който подбира думите си, умее да се държи, знае разни клишета, е по-коварна. Това не гори.

Алберт казва под впечатление на барикадите:

— В училище ми казаха, че студентите са лоши и че правят това, за да уплашат добрите хора. Моите родители не са на това мнение. Сигурна съм, че са благоразумни, но имат ли право?

Тази фраза, която разсмя един наш приятел, ми харесва поради смесицата от доверие и предпазливост. Тя удовлетворява до известна степен моите усилия да изградя характер у децата си, без да им влияя в преценките.

Матийо казва:

— Струва ми се, че си малко лицемерна. Казваш им: аз мисля така, а сега правете, каквото искате. Но тъй като те те обичат и ти се възхищават, ясно е, че ще им влияеш.

— Преди всичко аз не им казвам: правете, каквото искате, а: ето какво мисля аз и как трябва да постъпвате, докато сте малки. Когато пораснете, ще си съставите свое мнение за живота и ще трябва да се научите да живеете според това, което имате.

— Защо си толкова сигурна, че твоят начин на мислене е най-добър. Рискуваш да ги объркаш… да…

— Човек винаги обърква нещо. Страшно е дори да се помисли до каква степен всяка наша проява отеква в душите на децата ни, прониква в тях, белязва ги. Никога не можем да бъдем сигурни, че постъпваме правилно. Винаги съм се чудила как хора, които се хвърлят с толкова дързост и толкова малко сигурност в любовта, в брака, в продължаването на рода, в политиката, в работата, искат толкова от бог.

— Тъй или иначе, религиозното възпитание оставя следи. Да, разбира се, аз се обвързвам. Трябва да вярвам твърдо, че приносът е по-голям от объркването. Майка ми ми писа един ден много вълнуващо писмо, в което ми обясни причините, поради които тя и баща ми сметнали, че не е необходимо да ни кръщават сестра ми и мен. Колкото и любопитно да е, това „либерално“ възпитание ми помогна в моята еволюция. Те бяха ни възпитали според тяхната истина и ни оставяха свободни да избираме нашата. Какво повече може да се направи? Лично аз смятам, че това възпитание е за предпочитане пред сухото и безрадостно християнско възпитание, в което думите отричат непрекъснато делата и където онеправданата свобода води до страстния бунт на шестнадесетгодишните. Разбира се, едно християнско и свободно възпитание би било моя идеал. Но колко крехко е такова равновесие! Кратката фраза на Алберт ме обнадеждава, че понякога съм успявала да го постигна за миг. Кой знае как?

Та ние почти не знаем кое е важно във възпитанието! Мисля, че своеобразната фантазия и независимото от някои условни стойности поведение, който често наблюдавах у моите родители, ми дадоха много повече, отколкото биха могли да ми дадат високопарните разсъждения върху изкуствения характер на тези стойности.

Например: