Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (80)

Двойната принадлежност

Една от темите, които най-често се появяват в популярния роман, освен тайния език, е темата за двойната принадлежност. Парцаливото сираче „не е нищо друго“, а дъщеря на херцогиня. Бандитът с безбожния език в действителност се е заклел да отмъсти за баща си или да помага на нещастниците. Съдията е каторжник, каторжникът е невинен, невинният е граф. Съществуването на различна от „официалната“ стойностна йерархия (образите на банкерите, съдиите, духовниците са особено неприятни) е подчертана навсякъде. Именно в този смисъл се ражда често използуваният днес образ на „благородната проститутка“, който е претърпял тънка промяна. Свидетелка, както и бандитът, на превъзходството на сърцето пред привидностите, пред занаята, оценен като низък, на който се е отдала, „благородната проститутка“ в тази епоха, в която еротизмът все повече е превъзнасян и все по-малко чувствуван, се е превърнала в обвинение на инстинкта (тя е „истинската жена“, противопоставяна на обявената за студена добродетел) срещу чистотата, станала социална. Когато буржоата иска „истинска девойка“, както се иска старо вино, въпреки простата и изначална необходимост от пиене и любов, инстинктът, а не сърцето, се е превърнал в мерна единица. Образът е опростен, обеднен. От сферата на светостта (Вълчицата на Йожен Сю проявява под външния си вид на проститутка твърдост на героиня и преданост на светица) той е преминал в сферата на психоаналитизма и притежава обилни предимства, които кастраторската мода забранява в „приспособилата се“ жена. Репресията се упражнява другаде и по друг начин.

XIX век е превръщал социалната амбиция почти в порок. Хората „не са знаели да си седят на мястото“. Цинична репресия, която би извикала бунт или бягство. XX век превръща социалната амбиция в добродетел, почти в дълг. „Да си стоиш на мястото“, да „нямаш амбиции“, вече са пренебрежителни термини. Ако през целия си живот останете прислужница или момче за всичко, грешката си е ваша. Нали ви бяха казали да се запишете в клуб „Медитеране“ и да си купите туид, за да се издигнете! Подла репресия, която обръща бунта срещу вас и го превръща в самообвинение. „Неизвинително е за жените да не бъдат хубави“, гласеше заглавието на едно женско списание. Защо не сте правили гимнастика всеки ден? (Когато предишния ден си преживял аборт, е трудно.) Защо не сте тичали по магазините да си намерите осемдесетфранковата рокля, която се продава в осем ръста и пет нюанса? (След осем часа работа в канцеларията, с децата, които чакат в къщи, е трудно — възразявате вие слабо.) Защо не четете това списание, то е толкова евтино, за да сте „в течение на нещата“? (Съсипан съм и предпочитам Тарзан — това не е отговор, разбира се.) „Така — отвръща победоносно Обществото, — щом не сте станали генерален директор или манекен за луксозно облекло, не се оплаквайте. Бяхме ви предоставили всичко.“

Най-интересното е, че вярват. И понеже да се разправяш, за да изплатиш колата, поглъща повече време и е по-уморително, отколкото да четеш „Черните дрехи“ или да казваш молитвата си (вярно, че е опиум, но опиумът успокоява, докато макситонът^[1] влудява и изплащането, задължителната мода, ужасяващият вестник и издигането в обществото са макситон), не ти остава повече енергия, наистина не ти остава, за да искаш малко истинска свобода; истинско равенство, истинско братство. Както казват, това е прогресът.

Вината се измества. Социалната вина на Долорес днес вече не е в това, че е неомъжена майка; а че не е елегантна, амбициозна, посветена, че не се опитва да добие възпитание. Но да бъде неомъжена майка е удобен товар, след като „злото е извършено“ и ви избавя, след като веднъж сте „отхвърлени от обществото“ от всякакви усилия да се върнете в него.

Така Долорес, неомъжена майка, е осъдена според своето атавистично и испанско табу, но е освободена според изискванията на съвременния живот и на новия морал. Тя отминава надменно постоянната подкана да бъде красива, да бъде в течение, „да се обучава допълнително“, неспокойното търчане за придобивки. Охлузгана, нацапотена ярко по старому (бяло, червено и черно), като статуята на Атина Палада, боядисана крещящо от тези древни гърци, които ние превъзнасяме, Долорес притежава благодарение на своето алиби за безчестие великолепното безразличие на циганка. Тя се подиграва със съветите на „Ел“, с усърдието на една приятелка да я „преквалифицира“ в милосърдна сестра или служителка от общественото подпомагане и се пали за идеалната революция, след която лъжливите мащаби на стойността ще изчезнат, която ще унищожи лицемерието и ще осмее наивните и натрапчиви реклами. Такава е свободата на Долорес. (Тя казва: „Ако нося минижуп, не го правя от кокетство, а защото не ме е страх да си покажа краката…“)

Но това е безнадеждна свобода. Защото, живеейки волно — добротата и е груба, независимостта не й служи за нищо и ако тя разпилява безцелно ума, сърцето, тялото и здравето си, прави го от глупава, необоснована от нищо гордост — Долорес не си признава правото на свобода. Ако признае, че я притежава, това би означавало да признае, че е отговорна за нея. Затова тя предпочита да се прави, че й е наложена поради недостойното й поведение и се съгласява на думи с едно общество, което с поведението си отхвърля. Ето защо Долорес е озлочестена.