Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (64)

Автори и ръкописи

Като писателка, аз разсъждавам върху себе си. Като читателка, стоя от другата страна на барикадата. Там се чувствувам зле.

Разказах за старата дама, която ме тормозеше, като прекъсваше в единадесет часа през нощта първия ми сън, за да ме упрекне, че съм отхвърлила ръкописа на нейния син — „самороден гений“. От няколко седмици съм подложена на същото преследване от страна на един стар антиквар, който гори от желание да ми покаже „многообещаващия“ ръкопис на своето „протеже“ младата Доминик. Класически номер. Отговарям уклончиво. Да изпрати ръкописа си, ще го прочета. Но това, което тя, което те искат, е да ме видят. Не е да съм чак толкова известна, но, изглежда, на някои хора им стига, та копнеят да ме съзерцават като паметник, без това да доведе кой знае до какво. Спомням си за една безлична дама, която ме спря в един от народните магазини и ме запита:

— Нали вие сте Франсоаз Мале-Жорис?

— Да, госпожо.

— Аха!

И тя ме заразглежда дълго от глава (която за съжаление точно този ден беше рошава) до пети, без да добави дори една дума, и все пак без неудобство, без стеснителност и без да бърза. Това ме беше раздразнило ужасно. Настойчивостта на Доминик и на стария и приятел дойде в лош момент. Бях претрупана с работа, след Полин Алберт я беше „повторил“ коклюшът, истинско изпитание за родителите; книгата ми не напредваше, но купът ръкописи и фактури до леглото ми нарастваше. Телефонът звънеше непрекъснато (всеки втори път беше антикварят и аз му отговарях с тъничък глас, че мама не си е в къщи). После започнаха да пристигат телеграми с все по-настойчив и почти драматичен тон. Той ме умоляваше, заклеваше ме да му подаря един час, само един час, за него било от изключителна важност. Подчертаваше два пъти с червено. Изпрати ми хортензии.

Досрамя ме. Обикновено не е трудно човек да стигне до мен. Често приемам автори. Един стар белогвардеец ми изложи няколко пъти религиозните си възгледи, които бяха свързани с каодаизма. Един арменски философ ми прочете безкраен фактум, за който заявих, че е забележителен, макар нищо да не разбрах от него. Приятелите на Даниел считат за свой дълг да ми предоставят своите есета — наистина във Франция всичко започва от литературата, и аз трябва да ги чета с удоволствие. Някакво любопитство, понякога удовлетворена надежда, ме подтикват да отговарям на писма, в които върху листове на квадратчета ми съобщават, че авторът има да ми направи важни разкрития. Един млад марксист ме научи много: разменихме си не едно писмо на метафизически теми. Девойка от Ардеш ми поиска рецепти за магии, защото била безнадеждно влюбена. Селски кюрета ми писаха очарователни страници за забравени свойства на билките и за алпинизма. Мисионери ме молеха за книги. Един луд, който смяташе, че полицейският комисар го преследва, ми поиска съвети.

Разменях си с Изабел, една приятелка, която ми помагаше понякога като секретарка, поглед на весело изумление.

— Да отговорим ли?

Изабел, която е самата доброта, добиваше жалостиво изражение.

— Това отнема толкова малко време…

Отговаряхме. Понякога разнообразието на тези писма ми създаваше впечатлението, че съм ясновидка, а не писателка. Питам се дали няма някаква възможност да се преквалифицирам на стари години. Едно знамение. Веднъж идва някаква дама. Разбира се, „изключително важна“ среща. Сигурно щеше да ми довери нещо много сериозно.

— Трябва да ме измъкнете от тази работа.

— Много бих искала, но…

— Ще ви обясня. Може да изглежда глупаво, но… Аз се отегчавам…

— Аха!

Само това можах да отговоря. Все пак се ядосах. Аз да не съм агенция за спектакли, цирк. Дамата, тридесет и пет годишна, елегантна и все едно коя, сметна за свой дълг да ми изясни, че нейната скука — без което тя никога не би дошла да ме безпокои, представяте ли си! — не била като скуката на другите. Това било скука тип XVII век. Нищо, абсолютно нищо не можело да я освободи от нея. Ето защо, след като присъствувала на някаква малка конференция, на която съм изнесла доклад, тя си напъхала в главата, че аз и единствено аз мога да я измъкна от скуката и. Тя очакваше от мен да изиграя ролята на оракул: Нали ви казах, ясновидка!

— … защото аз си помислих, нали и тя има деца, които сигурно много я отегчават…

— Ама не, напротив.

— И вие казахте, че четете ръкописи, това трябва да е много досадно…

— Ама не, напротив…

— … Сигурно имате някакво средство, някаква система…

Защо не, например чародейно биле? Най-сетне няма глупави професии. Разпитах тази дама. Дори се запалих по този неразрешим случай. Защото на нея не и липсваха пари, мъжът и бил „търпим“, децата й — „с добро здраве“, тя притежавала „Известна култура“… Искало й се да се занимава, но не и да участвува с някаква дейност в областта на религията, нито на политиката. Изкуствата не я привличали. Отвращавала се от благотворителните дела: децата я уморявали, младежите я плашели, старците я отвращавали. Нямала нито особени познания, нито особено влечение за подобен вид занимания. Нито пък имала нужда от пари. Признавам, че подобна развръзка ме заинтересува. Тя също така нямаше и пороци. След няколко срещи явно загуби илюзиите си и ме напусна със следните разочаровани думи:

— В края на краищата това поне ми помогна да си прекарам времето.

И така, макар че „това“ (тези безплодни и празни разговори, в които се мъчех да разбера бледото и небитие, от което тя почти не се измъчваше, онова мъничко нещо, което беше единствената жива точка на нейното антисъществуване, безформения и безцветен трепет върху гладката водна повърхност) ми беше помогнало да си изгубя времето, а не да го прекарам, у мен се беше зародил известен интерес към нея, както се интересуваме от някой рядък екземпляр, от някой некрасив, помръкнал и мъртъв минерал, за който обаче са ни казали, че той единствен сред милионите до такава степен е мъртъв и помръкнал.

Тогава защо не и старият антиквар? Защо човек изведнъж се затваря, опълчва се срещу постоянната натрапчивост на света, на другите, усеща се изчерпан от щедрост и търпение, иска да бъде собственик на своето „аз“? Може би ме отвращаваха посредственият почерк, луксозната хартия, надутият стил. Методът да ме заливат с цветя и с удивителни знаци ми се стори неприятен. Заинатих се. И той се заинати. Изведнъж вдигнах бяло знаме. В същност бях загубила повече време, отказвайки тази среща, отколкото щях да загубя, ако я бях приела още първия ден. Без да се смята, че по телефона се бях постарала да наподобявам гласа на простичка испанка, дванадесетгодишно дете, делова секретарка, а в отчаянието си дори юноша с прегракнал от алкохол глас: „Аз съм приятел на Дан. Де да ги знам къде са.“ Важното е, че защищавах принцип. Да не съм психиатър? („Толкова добре ще бъде за нея да ви види“ — пишеше неприятелят.) Да не съм филиал на трудовата борса? Да не съм професионален ориентатор? („Тя“ не била сигурна в своя път, искала да се допита до мен, преди да навлезе в една такава кариера, в една кариера, която…) Да не съм Айфеловата кула? (Толкова искали да ме „видят“, по телевизията не било същото.) При един от последните пристъпи, ужасена от наддаването, което извършваше антикварят и което създаваше впечатлението, че накрая може да дойде и да се залее с бензин пред вратата ми (децата разправяха, че не един път идвал да спи на прага), принципите ми бяха разбити. Впрочем това беше просто криза. Аз съм си аз само когато съм без принципи. Определих среща.

— Сигурен бях, че ще се срещнеш с тях — каза Жак философски.

— Защо?

— Ами… не ти прилича да отказваш нещо — добави той, като продължи да рисува.

Може би не ми прилича, но нали за съжаление човек толкова рядко прилича на себе си.

Отивам с усещането, че ножът е опрял до кокала. Познавам тревогата пред личностите, за които предусещаме, че ще бъдат скучни и посредствени, усилието да наподобяваш внимание, разбиране, почти сигурното разочарование, което трябва да предизвикаш, и като завършек — омразата на тези „почитатели“, който в крайна сметка дори са ти станали симпатични.

На пръв поглед антикварят беше даже по-страшен, отколкото можех да предположа. Кажи-речи, седемдесетгодишен, с детинско-монголоиден вид на човек, който си е направил пластична операция. Сигурно преди доста време. Сухата и прекалено тънка кожа прави гънки по челото и торбички под очите. „Иди да се пооправиш малко“ — би казала Полин. Има халка на лявата ръка, вратовръзка на точки и се усмихва непрекъснато, като открива зъбите си и отмята назад глава, подобно на политик, принуден да се показва като автомат приветлив и сърдечен. В същност той се състои от две същества, които се борят кое да излезе на сцената и се сменят по невероятен начин: стара мома от добро семейство, жадна за връзки и предвзета, пишеща навярно тайно стихове; безчестен и ловък политик, когото не можеш да „минеш“ и който смята, че всичко се купува. Тези две лица се редуват с главозамайваща скорост.

— Толкова ми се искаше да ви срещна! Такова сходство! И то душевно! Но мисля, че ние вече сме се виждали у… на един коктейл, даден в чест на… (тук промяната между старата мома и политика се извършва чрез усмивка, която от кокетна става жизнерадостна и чрез слизането на гласа няколко октави по-ниско). Но, разбира се! Разбира се! Двама стари парижани като нас трябва да се познават, познаваме се! Казвах аз на Доминик: „Остави на мене; искаш да я срещнеш, ще я срещнеш! Аз я познавам, тя е толкова мила! Тя харесва младите, ще хареса твоята книга.“ Малко ви бях изгубил от погледа си, като се преместихте от вашия апартамент при… при…

— … При Пантеона — казвам машинално.

— Да, вярно, при Пантеона. (Гласът се издига, усмивката се изостря.) Какъв чуден квартал! Атмосфера на младост, на бохемство, впрочем аз пиша, мисля, че ви казах. О, аз съм скромен, за „Курие Норман“, за „Газет дьо Бирн-Лихтли“, в Швейцария, литературна критика, опитвам се да вложа нещо, да се изкажа… също и стихотворения, интервюта, литературни портрети а ла Сент-Бьов, о, съвсем, съвсем провинциални, тапицерия елитът на Вердюрен. Ха, ха!

Острият смях отново слиза виртуозно като глас на примадона една октава по-долу и преминава от предвзетост към простащина през цяла серия нюанси — очарователна ирония от собствената ерудиция (сопрано), съучастие с мен (среден регистър), винаги можем да се разберем, има начин (баритон, бас), впрочем мога да ви кажа, че вие сте много четена там (в Бирн Лихтли?), много ценена. Подготвям две статии за вас, в които правя буквално на пух и прах другите жени-писателки. За мен вие сте като мъж, същински мъж! (Леко изкачване към сопрано.)

Като се има пред вид що за човек е господинът, тази декларация никак не ме успокоява. Започвам да се питам също дали не чувам погрешно и дали не става дума за някакъв млад кандидат, а не за някаква кандидатка.

— И го казвам! Пиша го! Аз съм един от най-запалените ви поддръжници. В бъдещата си статия за вас, цяла страница, шест колони, ви защищавам категорично срещу някои, които твърдят, че Франсоаз Саган, дори да няма вашето въображение, е по-добра стилистка. Ах, добре съм ги наредил, ще видите!

— Много мило от ваша страна — едва успявам да вметна аз, защото винаги се удивявам, че изведнъж ставаме задължени на хора, от които нищо не сме искали.

— Бъдете спокойна — продължава политикът, — вие имате верни почитатели, между които съм и аз. Малка фаланга предани приятели може понякога да поддържа един писател много по-резултатно от…

Мисля, че тъкмо вече щях да изтърся някоя грубост на предания приятел, когато случайно погледът ми се спря на обувките му (поовехтели, много грижливо изчеткани), премина на морскосиния панталон, излъскан по ръбовете, който той сигурно си гладеше сам. Кокетно стесненото сако. Връзката, завързана на фльонга, добиха съвсем друго значение. В този момент, изглежда, антикварната търговия не вървеше добре. Обещах си да ям малко. И ето Доминик се присъедини към нас. Тя съвсем не беше това, което очаквах. Беше крехка бледа девойка с големи очи, сини като незабравки, която ми напомняше Лилиан Гиш, Пречупената лилия от нямото кино. Но когато Лилията отвори уста, от нея излезе глас на парижки таксиметров шофьор, много сочен, но изненадващ. Решително две кутии с изненади.

— Кво става с вас двамата? Събрахте ли се? — изхъхря Лилиан Гиш.

— Ами да, подновихме си връзките, които, връзките, които… — повтаря антикварят, чиято изисканост сякаш се подсилва от контраста, — свали си болерото, скъпа, и ни остави още мъничко, тъкмо разпитвах нашата приятелка, няколко уточнения за „Газет дьо Бирн-Лихтли“…

— Не си пъхам носа… — казва момиченцето, очевидно развълнувано и въртейки с пръст буклите си. — Аз не съм литераторка, Душко, квото и да разправяш.

Започва ужасно да ми се втръсва и „Бирн-Лихтли“, и цялата тази жалка комедия. Въпросите! „Какво мислите за положението на жените в настоящия момент“, „Има ли още модерна духовност“, „Харесвате ли наистина романите на Франсоаз Саган“ (или на Симон дьо Бовоар) и какво ли не още, за поведението на децата, за черковната служба на латински, за новия роман и политическата ангажираност — всичко това е престанало да ме забавлява от много време. И вече дори не ме дразни. Умора, голяма, безнадеждна умора ме завладява пред тези въпроси, на които никой не вярва, които никого не интересуват (дори и моите обожатели от „Бирн-Лихтли“) и за които ми искат само да отговарям автоматично, каквото и да е, само да може да бъде записано или отпечатано и да послужи за три минути или за три колони, във вълната от звуци или в пороя от хартия, които трябва да текат, защото толкова хора живеят от това… Отговарям. Отговарям. Отговарям дори сериозно, като меря думите си, отговарям на някого, който не е тук, който би разбрал просто защото в крайна сметка той е по-малко тъжен и по-малко отегчителен, когато прави нещата сериозно.

Сините като извехтяло цвете очи — би могло да им се дадат само отживели имена: зеленика, незабравка или кошничка — на момиченцето се спират на този оживен старец, предвзет и жалък, със синовно възхищение и нежност.

— Цар си, Душко!

И изведнъж истината блясва през излъсканото сако, през приказките, през третостепенната комедия: тези същества се обичат, поддържат се, имат нужда един от друг.

И понеже те забелязват светлинката на симпатия, разказват ми историята си, банална, затрогваща като някогашен подлистник. Тя е дъщеря на неговата портиерка, бащата-пияница я изоставя. Момичето прекъсва учението си, става фризьорка, грижи се за парализираната си майка, която най-сетне умира. Остава сама в света, нейният „стар приятел“ я взема под крилото си, „подбира четивата й“, намира така семейното огнище, което, уви, не е могъл да си създаде, и утеха от своите разочарования. Да, една неприятна „история с фалшификации“ го принудила да продаде елегантния си магазин на Пале-Роайал и да поднови след едно „изпитание“ от две години (евфемизъм, който ми се струва, че разбирам) дребна, не толкова доходна търговия на улица Фобур-Поасониер. Но той запазил връзките си, някогашните си приятели, за него това било като балсам.

— Да — прекъсва го малката, — толкова му беше добре, че приехте да се срещнете пак с него. Той не смееше. Казваше си: „Сега, когато тя е известна, може би няма да си спомни…“

Внезапно се развеселих. Симпатиите ми нараснаха, откакто той ми откри „неприятната история с фалшификацията“. Мен мошеници ме привличат.

— Трябваше да посмеете! — казах аз, внезапно обзета от желанието да съчинявам. — Спомняте ли си, като идвахте на улица Роайе-Колар и друсахте Даниел на коленете си!

Смигването му — жалко, съучастническо, изпълнено с малко тъжен хумор, е истински шедьовър. Вече не съжалявах за изгубеното време. В края на краищата защо да не им доставя малко удоволствие на тези двамата! Той — толкова изпълнен с желание да блесне пред нея, тя — толкова чувствителна към този лукс, който той единствен би могъл да й предложи, да я запознае с някого, чието име се появява по вестниците и лицето му по телевизията.

Книгата… Това е стихосбирка, в която „старият приятел“ трябва да е пипнал нещичко. Блудкавият и разводнен текст прилича повече на нейните очи, отколкото на езика и. Разбира се, той не е за публикуване.

Той:

— Имам някои спестявания, спасени от катастрофата. Мислите ли, че може да се направи нещо?

— Колкото за това… Как да ви кажа, но аз ще видя, ще опитаме…

Момичето светва от радост, която го прави почти красиво. Да види името си напечатано! Благодарение на него! Те се гледат, стискат си ръцете.

— Сигурен бях… Аз знам какво представлява Доминик… Ах, тя не е като тези момичета, които… Чиста водна струя, свежест… Това ще се вреже в днешната литература, която…

Каква нужда имаме да вярваме в чистотата! В този глас, който, изведнъж пречупен от простодушно вълнение, се превърна в старчески глас, не се съдържаше никаква ирония. И все пак бих могла да се закълна, че този нагизден старец е от хората, който се навъртат вечер с лукава скромност край барачките на Сен-Жермен-де-Пре.

— Ще направя каквото мога. Каквото мога.

Няма да е нещо особено. Какво би могло да се направи за тези ламартиновски стихове, който би могла да напише баба ми. Ще направя тук-таме някоя поправка, ще се опитам да не ги оставя да изхарчат голяма сума. Все тая.

Връщайки се от тази среща, аз се упрекнах за коравото си сърце. Защо се бях заинатила толкова време? Да не би да съм кой знае колко ценна, та се пазя като някоя рядка стока само за тези, който ме заслужават? И в името на какво смятах, че „Душката“ и неговата Антигона не са достойни за моето присъствие? Вечната домакиня се проявява пак. Трябва да се науча да разпилявам времето си, присъствието си. Ако е злато, толкова по-добре за другите. Ако е пясък, толкова по-добре за мен, защото ще ми създава почти безплатно илюзията за широта.

Историята на Душката е в същност тъжна. Малката фризьорка е в санаториум. Душката поради някаква „неприятна история“ с телевизор, купен на изплащане и препродаден в брой, понася ново „изпитание“ от осем месеца. Малката стихосбирка, излязла в издателство „Скорпион“, е пред мен. Някой ми каза:

— Питам се, защо пазиш подобни глупости.

— За спомен от един стар приятел.

 

 

Доминик. О, Душката ме научи на правопис, на политика… Ние сме роялисти, а, Душко?

Душката. Казва се „нали“, а не „а“

Аз. Преди четири години, когато бях толкова потисната.

Един приятел писател. Какво те оправи?

Аз. Изчетох много ползотворно „Книгата за щастието“ на Марсел Оклер.

Приятелят. О, не казвай това, нещастнице, не го казвай.

Само дето не се обърна да види дали някой литературен шпионин не се е скрил и не е чул това признание.

Приятелят. Ти не си даваш сметка, но бързо ще те сложат в списъка. Един писател не може да казва, каквото му хрумне.

Аз. Жалко.