Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (24)

Букетът

Жак и Даниел имат навик да се перчат с политическите си убеждения. Жак си служи с аргументи, общо взето убедителни, проявявайки напълно каталонска разпаленост; Даниел защищава най-крайни възгледи със северна студенина. Притиснатият събеседник бързо се обърква, замайва, зашеметява и дори мнението му почти да не се различава от тяхното, горещо вразумен или студено осъден, накрая отстъпва пред двойната атака или прекарва лоша вечер. Напразно се мъча да ги вразумя.

— Щом няма да говорим за интересни неща, защо да се събираме? Така е.

Напоследък каня в неделя на вечеря една приятелка, с която отдавна не се бяхме виждали, млада, приятна и хубава жена, но ето тя изведнъж наивно заявява, че била съвсем „демобилизирана“ политически. Очите на Жак пламват, лицето на Даниел се смразява. Ще щурмуват. Напразно се опитвам да подхвърля друга тема за разговор. Много късно. Пък и гостенката, смятайки, че това е светски разговор, не се измъква, не поема спасителната сламка и продължава да демонстрира изисканото си пренебрежение към пламенните убеждения. Жак започва битката умерено вибрато. Даниел спокойно басово. Поемат в унисон, но след десет минути кипват и започват да си отстъпват един на друг слисаната нещастница. Нападението се засилва. Жак заплашва с показалец, Даниел покровителствено слага ръка на гостенката. Процес, в който ролята на прокурора се изпълнява последователно ту от единия, ту от другия, а ролята на адвоката преминава съответно на противниковата страна. Защищавана, одумвана, обвинявана в най-лоши намеци, освобождавана поради смекчаващи вината обстоятелства, за които няма понятие дори, тя не може нито да продума, нито да изяде кускуса си, печално изстиващ в чинията. По липса на по-добро, опитвам да се намеся заедно с Андре, моя близка приятелка, привикнала и философски приемаща нашите избухвания. Викам колкото ми глас държи:

— Андре, гледа ли „Имало едно време на Запад“?

— Да — крещи и тя, — много ми хареса моментът, когато…

Гостенката за миг се измъква от опасното обаяние на двамата състезатели, които продължават двубоя.

— Страшно ми хареса — казва тя.

Седнал в края на масата, Боби, учителят по класически танци, влюбен в хармонията, ме разбира и се опитва да ми помогне:

— Американският филм, нали?

— Да, гледах го в Ню Йорк — казва гостенката.

Даниел не изпуска току-така тази фраза.

— Сигурно сте отишли нарочно?

Към Жак:

— Тя мисли, че Америка…

— Не, не го мисли! — възразява Жак.

Застанали един срещу друг, единият чудесен със самообладанието си, другият вълнуващ с разгорещеността си, как да не се възхищавам от сина си и от мъжа си, от жизнеността им, която ги изправя един срещу друг, от дълбокото разбирателство, което отвреме-навреме се проявява като примирие, след което състезанието продължава още по-разгорещено. Гостенката в същност им служи само за предлог, прехвърлят си я като топка, тяхното духовно и физическо здраве придава такова оживление на един съвсем формален спор. „Обаче като сме на едно и също мнение, да не би да спрем да разговаряме?“

— Вземи си малко месо, зеленчуци.

Напразно я каня. Убили са и апетита. Има си хас.

— Подобни личности стигат чисто и просто до предателство.

— Извинявай: до скрит фашизъм. Още по-опасен, защото е несъзнателен.

— Би могло да се допусне все пак… — казва Жак.

— Започнем ли да допускаме, ще допуснем всичко — заявява натъртено Даниел, Фукие — Тенвил^[1] с още жълто около устата.

Аз викам със силата на отчаянието:

— Андре, а гледа ли?…

Уви, самата Андре, пламнала във войнствен огън, възпиран единствено от многословността на сражаващите се, вместо да ми отговори, се обръща към Венсан и неговата малка приятелка Силви, тринадесетгодишна, които питат:

— Какво казват те?

— Какво казват ли, деца? Цялата отговорност на човека е замесена в играта, това е. Не разбирате ли, че…

Всичко е загубено. Отивам да донеса сирене, придружена от Боби, който се вайка.

— Катастрофална вечеря, катастрофална!

Приятелката ми си отиде към десет часа, учтива, но пребледняла, с кръгове под очите, с мигрена.

— Колко е оживено у теб! — каза тя любезно.

На другия ден в банята — отлив. Жак и Даниел са обзети от угризения.

— Развалихме й вечерта…

— А пък е толкова симпатична…

— И хубава, и съвсем не глупава…

И през ум няма да й мине да дойде пак… Какво да направим?

— Ако й телефонираме да се извиним, ще помисли, че й се подиграваме…

На Жак изведнъж му хрумва:

— Да й изпратим букет.

— Не е глупаво — казва Даниел. — Само че нали сме без стотинка?

Няма значение. Ще и напишат нещо любезно. Букет!

Изкупителният обред е извършен през деня. Вечерта отиваме, Жак, Даниел и аз, на коктейл у майка ми. Даниел среща своя приятелка, отскоро сгодена. Те се отделят в един ъгъл. След като засвидетелствувам нужното внимание, забелязвам, че, Жак се е присъединил към, двамата млади. Приближавам се и в същия миг чувам:

— Възхищавам се, че имате убеждения. Аз за съжаление нямам никакви, наистина никакви…

Спускам се към тях:

— Внимание! Спомнете си!

Те ми кимват успокоително. Майка ми ме дръпва, за да посрещнем нови гости. Отдалечавам се разтревожено. Двадесет минути по-късно отивам при тях: Жак е много оживен, Даниел — много спокоен, момичето — поруменяло.

— Оставям ви — каза веднага то с очевидно облекчение. — Трябва да се видя и с други гости.

Хвърлям подозрителен поглед към сина си и мъжа си. Те извръщат очи.

— Какви ги наговорихте на горкото момиче?

— О, нищо… Кажи-речи, нищо… Малък спор…

— Хайде! Бъдете искрени! Пак ли букет?

— Мисля, че пак ще има букет — казва Даниел.

Това ще започне да ни струва скъпо.