Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (89)

На брега на морето

Една дама, която обядва, разказва:

— Бях на плажа, тъкмо се отпускам да поплувам, обръщам се и какво да видя? Една млада жена, иначе, как да ви кажа, елегантна, никак не изглеждаше такава…

— Каква такава? — намесва се съдържателят.

— Ами сега ще видите каква! Ровеше в чантата ми, ама най-спокойно, сякаш я подрежда, и извади портфейла ми! Плувах, тичах, не е за разправяне. Като видя, че няма да я оставя, хвърли, вече на края на плажа, портфейла, на земята върху пясъка. А, страшна работа! Страшна! Цялата треперех. Да видя с очите си, да видя как някой бърка в нещата ми! Какво ще кажете за това?

Съдържателят казва съчувствено:

— Ще кажа, че много неща още не сте видели в живота!

Да, невинните ги ограбват, подиграват ги, преследват ги. В същност те са за това. В деня, когато го забележат и го приемат, те стават по-достойни, но не и по-силни.

Осемгодишният Серж, приятел на Венсан и син на една от моите приятелки, възпитани в неведение на всякаква религия, вижда на врата ми голям, модерен сребърен кръст, на който е изобразен плосък силует на един Христос.

— Какъв е тоя смачканият?

— Това е Исус Христос.

— Аха!… Какво в същност му се е случило?

— Разпънали са го на кръст.

— И после пуснали една кола да мине отгоре му?

— Не, не, само са го разпънали на кръст.

— Горкият! Все едно, след всички злополуки, питам се, защо още се говори за тоя?

По-късно:

— Всички ли деца, които приемат първото причастие, ги разпъват по-късно?

Казвам:

— Не, разбира се.

Все виждам испанските бебета, Хуан, който от най-ранна възраст е усетил, трябвало е да усети странната бъркотия, предизвикана от гнева и любовта в сърцето на Долорес; Маноло, разнасян от къща на къща и изоставян по цели часове, бе свикнал да казва „мамо“ на всички, Сара, почти невидяна от майка си, бе изпратена като пакет някъде далеч, колкото се може по-далеч… Не клане, а осакатяване на младенците, може би най-тайнственият празник в календара.

Казват Светите младенци. Свети ли са тези слепи и писукащи новородени, които виждаме на картината на Брьогел, хванати от ухиления войник, в какъвто може би са щели да се превърнат и те? Свети — тези малки нежни и несъзнателни телца, деца, които още не бяха се усмихвали, нито проговорили? С какво са по-свети от нещастните птици, които виждам на селските пазари с увиснали глави, с пречупени крака, със смачкани крила поради несъзнателния садизъм на една чифликчийка, която се гордее, че не изпитва жалост. С какво са по-свети от стотиците абортирани зародиши, които изчезват в помийните канали на градовете, изтръгнати от измамени утроби, от уплашени и разбунтувани тела (Кончита ни съобщава, на Ло и на мен, след един от тези героични изкуствени аборти, с които толкова се гордее: „Момче беше“ „О, мълчи!“ „Какво пък! — казва тя. — Един нещастник по-малко!“). По-свети ли са от децата в слаборазвитите страни, родени, за да умрат от глад, с изпити лица и подути кореми? Свети са майките, щом могат да раждат на света синовете си, за да ги разпъват на кръст.

Прочетох един ден някаква статия от религиозен човек срещу противозачатъчните хапчета и стерилизацията в слаборазвитите страни, която ми се стори най-жестокото нещо, четено някога от мен. „Навярно в същност — казваше този отец — много от тези деца, поразени от болести, глад, липса на хигиена, безработица, умират преждевременно. Но може ли в името на тези чисто материални статистики да лишим майките от краткотрайната надежда, каквато дават тези раждания?“

Не би могло да бъде казано нищо по-сурово, по-скандално, по-противно на функционалния морал на света, в който живеем. Когато прочетох тези фрази, бях разтърсена из дъно, както би била разтърсена всяка майка, дори да е християнка, и особено християнката, ако и напомнят, че давайки живот, тя дава и смърт. Приемайки да роди Христос, Богородица приема вече страстите господни, неговата смърт. Неговото възкресение. Но за да оправдае този завършек раждането, необходимо е той да се отдели от близката възможност на живота. Майките са свети, а може би слепи или обезнадеждени.

Мислех за този отец, когото ми е трудно да нарека така, когато загубих детето, очаквано от мен, в четвъртия месец. Венсан се натъжи от това.

— Защо? — питаше той непрекъснато.

Вече мъдри, вече жени, дъщерите ми повече се зарадваха и по-малко се натъжиха.

— Не бива да ни е мъчно за него. То нищо не е разбрало — казваше Алберт меланхолично и нежно.

А Полин добавяше:

— Карай, още си млада, ще имаш други.

Но Венсан винаги задава въпроса „защо“ пред болката и насилието.

— Защо умря бебенцето?

— Не е умряло, просто не се роди. Както и много други неща на този свят, ако разбираш какво искам да кажа. Природата изразходва много опитни семена, преди да успее да създаде растение, животно, същество, което да достигне до края на своето развитие.

— Ако умра сега, нали няма да съм достигнал до края на моето развитие?

— Не мисля. Макар че има някои, които по мое мнение достигат много млади до едно своего рода съвършенство.

— И умират ли тогава?

— Не винаги.

— Ако умра сега, ти ще си тъжна, защото няма да съм стигнал до края…

— Да.

— А ако стигна до края, по-малко тъжна ли ще бъдеш?

— В известен смисъл.

— А ако вземех да умра, без да съм стигнал до края, щеше ли да съжаляваш, че изобщо съм съществувал?

Неприятно е, че Венсан разбира всичко много бързо. Право в целта, право към сърцето; трябва да му се отговаря веднага и понеже отговори като „остави ме“ и „предполагам“ не го задоволяват, събирам цялата си сила и цялата си вяра, за да му отговоря „не“.

— И не би предпочела да не си чакала горкото бебенце.

— Не.

— Мамичко… — въздъхва той, облегнал глава на гърдите ми, сякаш съм го родила втори път. А аз си мисля за отец Х. и за неговата краткотрайна надежда.

Бих искала да съм сигурна, че преди да нанесе тези свещени ужасяващи удари, той е бил посветил живота си, за да се бори срещу „чисто материалните статистики“, че само за миг е прекъснал безспирната си борба срещу глада, епидемиите и безработицата, за да напише тези редове. Тогава може би този миг, тези думи биха могли да бъдат приети. Може би.