Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (87)

Бих искала да кажа

Бих искала да кажа за рядката усмивка на Долорес, която разцъфва един път на три години като цветовете на някои кактуси, тъй деликатна, нюансирана, забележителна у нея — грубата и простата — пред някоя нежност или похвала, която тя приема със смущението на младо момиче, усмивка, обкръжаваща здравото и лице на цигански Христос или на Наполеонов гренадир с някакъв ореол, облак, с някаква безплътна светлина: няма толкова въздушни думи, за да се изкаже това. Тук са необходими цветове: чаенорозово, светлосиво, слънчевокафяво…

Бих искала да кажа за непознатия, който води малкото си момченце на училище и двамата имат толкова смутен вид.

Бих искала да кажа за господин Ван Донг, продавач на велосипеди, стар офицер от виетнамската война, спокоен сред блестящите си велосипеди, сред червените мотоциклети, сред сините мотопеди — великолепни насекоми, които бръмчат в сънищата на малките момчета, господин Ван Донг, който въздиша: „Войната не винаги може да се понесе.“

Живееше спокойно и децата му, полуфранцузи, добре нахранени, чисти, с къси коси, ходеха на училище с Даниел, а той беше мъдрец, който продаваше велосипеди и все пак каза един ден:

— Когато вечер разхождам кучето си из този квартал и гледам кофите за боклук… Колко много неща се хвърлят тук…

Пред очите му все още бяха гладът, войната. В погледа му имаше умора, мълчание, което не претендираше за достойнство. Не бих искала да обяснявам, да разкривам. Бих искала да кажа.

Бих искала да кажа за моя предишен съсед господин Масес, осемдесет и две годишен, стар републиканец, ранен със сабя през 1904 година в Мароко, винаги весел, винаги оживен, винаги здрав, който водеше децата ми в генералния щаб на републиканските войници, за да видят конете и манежа. Бих искала да кажа за този живот, изпълнен с въртеж, със слънчеви отблясъци по излъсканата сбруя, с опияняващ дъх на коне, с каламбури и красиви униформи, с възхитителна, сърдечна и трицветна тъпота и за онази баналност, онази посредствена фраза, която казваше господин Масес: „Като не върви, трябва да я подкараме“, която звучеше ясно като звук на тръба и беше също тъй разнежващо смела и малко смешна. Бих искала да кажа: това не е храброст, но това е зачатък на храбростта.

Бих искала да кажа каква изненада предизвика голямата зелено-оранжева шапка на един студен и надут прием, внезапното избухване посред обществения ритуал, моята неочаквана симпатия към дамата, която ми каза:

— Аз съм госпожа А…

Важно ли е това? Просто за един миг тя бе дисонанс, безвкусица, поезия. Бих искала да й благодаря.

Бих искала да кажа: познавам един човек, който се нарича господин Роан. Дебютирал като танцьор на степ. Оженил се за циркова ездачка. Събрал малко богатство и купил замък с меденочервеникав цвят в стил Луи XIII. Живее там с нежната си жена, с хубавата си дъщеря, със смелия си син и с лъвове, тигри, папагали и бобри. Занимава се с млади хищници и синът му също упражнява благородния занаят на звероукротител. Покрит със славни белези, господин Роан е поет. Той е християнин. Не пише стихове, работи по свой начин. Възхвалява творението в неговата най-естествена и най-забавна форма: животните. Готов е да приеме снизходително, че човекът също понякога се проявява в странни форми, но не го съди за това. Господин Роан не съди и себе си: той е равен с всички.

Бих искала да кажа за неделната вечер с безбройните, направени от децата рисунки, които сега лежат на пода смачкани и забравени, с толкова съчинени на смях стихотворения, които сега са тъй далече и останаха незаписани, с хубавите като епиналски картини часове, с влезлия минувач, който никога вече няма да се върне; бих искала да кажа това, което не може да се каже, стих от някоя песен, който се чува навсякъде, а после не се чува никъде, безкрайната нежност на един безцветен човек в метрото, който иска да запази възрастна дама, защото вратата вече се затваря; бих искала да кажа за мълчанието на любовта, за мълчанията на нещастието, за мълчанията на молитвата. За всичко, което е преходно, за всичко, което е свършило, което нищо не казва, което за нищо не служи и което е вече забравено, освен ако всичко означава нещо, всичко служи за нещо и нищо никога не умира.

Бих искала да кажа за всичко, което е от хартия.

Десетгодишната Силви, на която подаряват една от тези „детски“ книги, където всичко, сюжетът и речникът, сякаш са изчислени с компютър, изрази тази своя мисъл, която в същност е много по-дълбока, отколкото изглежда:

— Не обичам такива книги, в които няма неразбираеми думи.