Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (81)

Еротизъм

Много се говори за него, твърдят, че той тържествува. Нямам нищо против. Но когато чета „служебните екземпляри“, които ми изпращат и в някои от които действително става дума за плътската любов, нямам впечатлението, че писателите от наши дни са особено популярни. Техните новаторства са по-скоро отвратени, отколкото победоносни, а подвизите им или това, което те оставят да се отгатне от тях, повече нагласени (особено ако се има пред вид отегчението, което предизвикват), отколкото спортсменски. Срамуват се да обичат, срамуват се и да пишат; разбира се, никога не е имало толкова писания и, надявам се, никога и толкова любов. Но сигурно е, че това изпълнено с толкова умора, тъжна находчивост и обезсърчено съзнание усилие не засяга вече нито литературата, нито еротизма.

Пред афиш, който хвали качествата на някакви чорапогащи, показвайки огромен задник, който седмици наред се подвизава по стените на квартала, Полин се смее, Венсан не му обръща внимание (той се интересува повече от Супермен), Даниел не обръща внимание, а Алберт казва: „Не е особено прилично“. Пред голите манекени, който цъфтят по витрините, Полин казва: „Много гот“, Венсан казва: „Хубавичко!“, Алберт казва: „Смешно“. Откъде идват тези толкова различни реакции? Пред прегръдките по телевизията Полин радостно реве: „Готово! Обичат се!“. Венсан е разочарован, освен ако някой съперник не се появи с пистолет в ръка. Алберт свежда очи. Все пак деца на века, единадесетгодишната Алберт заявява, че тя е „за противозачатъчните хапчета“ в определени случаи. Венсан не е наясно; ще размисли. Полин взема от купа книги, които ми са изпратени, един труд за сексуалното възпитание и седейки под лампата а ла Ингмар Бергман, чете прилежно, следейки с пръст редовете: „Спер-ма-то-зо-ии-ди-те на бащата отиват тогава…“ Да й взема книгата? Да се възмутя? Или да се спусна да й обяснявам за зрънцата и пеперудите, които оплодяват цветята?

— Разбираш ли това, което четеш, Полин?

— Ами да.

— Не искаш ли да ти обясня.

— Ами! Не. Разбирам всичко.

— Аха, добре. Как…

— Виждала съм животните в чифлика на господин Брос на село. Видях как се роди теленцето, видях как го правят котките, кучетата, конете. Ама знаеш ли, с кокошките не става така, нито с охлювите. Искаш ли да ти обясня?

— Не, благодаря…

Признавам, че не знам как става с кокошките. Но благославям селото, което ми спестява навлизането в историята със зрънцата.

Алберт чете един стар брой на „Ел“, където са дадени схеми, които показват различните периоди на бременността и раждането. Готова да изпълня майчинските си задължения, казвам:

— Разбираш ли, интересно ли ти е?

— Страшно — казва ми тя, наведена над тези схеми, в който няма нищо поетично. — Няма нищо по-хубаво от това.

Това е вярно. Не виждам какво повече ми остава да направя. Може би необходимото е вече направено; може би имаше най-вече неща, които не бяха необходими; да се развикам, да се изчервя, да се смутя, да откажа да отговарям на неудобни, но невинни въпроси. Но понякога откровеността и отсъствието на проблеми, които би трябвало да съществуват за тях около тези въпроси, ме изненадват.

Алберт. Жан и Жаклин ще имат бебе, нали, мамо?

Полин. То си личи!

Алберт. Защо не се оженят?

Аз. То си е тяхна работа.

Алберт. Ама нали се обичат.

Аз. Мисля, че да.

Венсан (оптимистично). Това е важното, нали, мамо?

Аз (предпазливо). Това е много важно.

Алберт. Тогава защо не правят като всички?

Аз. Не е най-доброто да правиш като всички. Само е по-удобно.

Полин (ухилено). Разбира се! Какво от това дали си женен, или не?

Аз. Може да бъде лошо за децата и за парите, ако не се разбират вече.

Венсан (замечтано). Да, ама като се разбират…

Аз. Венчалният обред в църквата ни дава… би трябвало да ни даде сила да се разбираме винаги, да си правим отстъпки.

Венсан. Да, ама извън църквата не си струва труда, нали?

Аз. Искам да кажа… от гледна точка на обществото…

Полин. Е, ако не са женени и имат дете, и се разбират добре, няма пък да правим драма, я!

Венсан. Като има сексуални връзки, това не значи, че хората се обичат, нали, мамо?

Аз. Да. Би било по-хубаво, но не е задължително…

Венсан. Ами когато не се обичат, какво е?

Аз. Естествена необходимост.

Венсан. А това лошо ли е?

Аз. Само по себе си не е лошо, но е лошо, защото не е така красиво. Защото винаги трябва да се стремим към най-красивото. Да умеем да чакаме това, което е най-красиво.

Венсан. Трябва да си доста търпелив!

Венсан се връща на този въпрос, който го занимава.

— Ами ако не чака и има сексуални връзки (харесва му научната дума) с личности, който не обича, това лошо ли е?

— Бих казала, че е нещо като неволен грях, защото човек се ръководи просто от инстинкта си, като животно, а не е животно и му е дадено от бога да разбира повече неща и да познае по-съвършена любов.

— Да, ама дори и някои животни се обичат — казва Венсан. — Четох го в „Животът на животните“, които се оставят да умрат, ако ги разделят.

— Това доказва, че има животни, по-чувствителни и по-деликатни от хората — казвам аз донякъде без да искам.

— Винаги съм го мислел — заявява Венсан.

Не ми е приятно, че го оставих да достигне до това заключение. Но как да го избегнем?