Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (70)

Младежта

Защо Даниел да не дава назаем и дори да не подарява пуловерите, панталоните, книгите, плочите си на случайни приятели на приятелите си, тъй като те имали нужда от тях? Защо Даниел да не спи на земята върху килима, когато леглото му е заето от някой приятел „в беда“? Защо стаята на Даниел да не служи за убежище, място за разговори, закусвалня, дискотека на разни хора от всички възрасти и цветове. Защо да не отваря хладилника в полунощ, за да си хапне гостенинът? „Облечете голите и нахранете гладните!“ „Е, правят го — казва една дама, чийто син е на същата възраст. Все пак не е приятно да купиш на сина си пуловер от камилска вълна и два дни по-късно да го видиш с протрито американско яке!“ Но нали „дрехата не прави човека“? Пък и пуловерът от камилска вълна най-доброто ли е, което можем да дадем на нашите деца? Понякога ме обхваща шемет. Дали Даниел и подобните му не би трябвало да бъдат наши образци, вместо предмет на грижите ни? „Те не тъкат и не плетат, Но вярвайте ми, на върха на славата си Соломон не е бил по-добре облечен от тях.“

Такива мисли ми се въртяха в главата един следобед в малкото кафене на улица Бюси, където чакам един приятел. Тук са голяма компания младежи, едни боси, други със стъклени дрънкулки, с протрити джинси, с ризи на цветя и с екзотични туники. Тези млади хора говорят неприлично, те критикуват един свещеник от черквата „Сен-Севрен“ — видели го как „се тъпче в някакъв ресторант“.

— Ти мислиш, че Исус е ядял месо? Отначало той е бил в Индия, това е доказано. Исус е нещо като гуру^[1]. Един свещеник не бива да се тъпче така явно, казвам ти го.

— Ако се крие, значи, дава заден ход — казва назидателно едно може би четиринадесетгодишно момиченце, хубаво като рисувано цвете.

— Те трябва да постят по четиридесет дни като някогашните мюсюлмани.

— С туй, дето ти постиш.

— Аз не винаги плюскам до спукване.

— Да, ама пиеш.

— Това не е същото. Аз пия, за да намеря нещо друго, така както пуша.

— Ако Исус беше живял в наши дни, дали щеше да взема ЛСД? — пита една ориенталка със сребърна точка на челото между очите.

— Естествено!

— Естествено, че не.

Двама брадати се скарват.

— Той не е имал нужда от това. Словото…

— Да, ама когато говори за полските цветя, това означава…

Ето ги моите полски цветя. Трябва да се признае, че дъвчат и предъвкват едно и също. Познатите приказки: Исус е гуру, битник, не е бачкал кой знае колко, апостолите са славни момчета, Рамакришна е казал… Бъркотия, тюрлюгювеч от екзотика и невежество, от самомнение и ентусиазъм, от бунт и мързел. Синът на фризьора мечтае за асхрам^[2], синът на индустриалеца — за перманентна революция. Поне в момента са рамо до рамо. И може би точно този момент от техния живот е „най-ценен“? Кой знае? Безспорно тяхната мечта да заминат заедно за Индия и да създадат там братство е само мечта, защото знаят, че вечерта ги чака бащиното огнище, готово да ги приеме. Но познаваме ли силата на младежките мечти? Може би някой от тях ще зареже наистина учението и бащиното дюкянче и ще замине… И ще се върне разочарован, болен или обременен от екзотична съпруга (виждала съм такива бракове), чийто чар изветрява бързо като отворена консервена кутия, и ще живурка в квартала, разказвайки своето приключение — малко йога, малко спиритуалист, самотник от бохемата, състояща се от неуспелия художник до лечителя без пациенти и наречена „неудачници“.

Винаги съм се чудила на презрението, което се влага в тази дума. Художник без признание, писател без читатели, музикант без оркестър, изобретател без диплома, мистик без черква — точно неудачниците са изпълнени с най-големи амбиции. Кой казва, че забогателият търговец е неудачник? Кой говори за един богат безделник, за някой безличен чиновник като за неудачник? И все пак кой знае какво биха могли да станат те, ако притежават знание, красота, любов? Но неудачник е този, който е опитал нещо и не е могъл да се включи в обществото. Духовното богатство, необходимата смелост. Всичко това не е взето под внимание от обществото, което се смята общество на културни хора, идеалисти и християни. Тогава какво чудно има в това, че сари, гуру, йогистките размишления са тъй привлекателни за пламенната и обезсърчена младеж? Исус е само неуспял юдейски крал. Ако бе завзел властта и бе живял по-дълго, това вече щеше да е живот. Дори римляните биха го зачитали. В действителност, когато се обявяваме за „римски католици“, ние сме повече римляни, отколкото католици. Бодлер е претенциозен неудачник, Ван Гог и свети Бьоноа Лабр — неудачници-скитници. Едисън и Дьони Папен, Бернар Палиси и Вашият съсед, който никога не е могъл да пробута своята симфония или да издаде ръкописа си, са неудачници, поне за известно време. Човек преценява, осъжда според златното правило, което се изразява в банкова сметка, снимка в „Пари Мач“ или в милостта на Луи XIV. Фенлон, който е бил писател-политик и мистик със замах, предан архиепископ, чудесен приятел, обичащ децата, градините, справедливостта и вярата, за повечето критици е неудачник. Защо? Защото Луи XIV, в криза за величие, го лишил от благоволението си. Основавал и спасил Църквата? Това не е нищо. Създал блестящ малък кръг на вяра и любов с приятелите си, чиято кореспонденция ни вълнува и днес? Това не е нищо. Прекрасните му мистични страници са достойни за Шатобриан, политическите му съчинения са обиколили Европа? Това не е нищо, нищо не е, ви казвам. Той не е присъствувал на дворцовите лотарии, които Босюе е ръководил така блестящо. Не е бил канен на досадните и суетни тържества, където Кралят-слънце е затоплял старостта си със слабия огън на старческия садизъм. Не е побеждавал интригите на Босюе, тежкия авторитет на Луи XIV в Рим, трябвало е да се задоволява с уважението на тези, които елитът е смятал за достойни; но какво е това в сравнение с Марли? Можем да си представим какво би се случило с осмелилите се да го критикуват. И забележете, става дума за свещеник, за когото поначало е прието, че „успехът“ не е това, което представлява за другите? Това ли е „християнската цивилизация“? Дали и ние не бихме мечтали да заминем за Индия, ако сме двадесетгодишни и сме изправени пред едно бъдеще на сметачни машини?

И така, да живеят пъстроцветните и евтини сари; да живеят приятелите, които си разменят налудничави идеи и пуловери. И ако Исус е бил гуру, и ако е бил битник, нека кажем, че той преди всичко е бил неудачник.

— Все пак — казва Х., — ако не бяхте успели, нямаше да можете да казвате такива неща. Добре сте управлявали лодката си.

— Това не значи, че обичам водата.

Чета в кореспонденцията на Тейлар дьо Шарден: „… Достигнали до този връх, вие ще разберете, че нищо не е отделено, че нищо не е малко и нищожно, тъй като и най-дребното съзнание носи в себе си частичка от световната съдба и не може да стане по-добро, без да направи по-добро всичко около себе си.“

Нищо не е малко и нищожно… Ето какво бих искала да кажа на Габриел Льоноар. Само че открих този цитат после, когато беше вече късно.

Облегната на една стена на улица Сент-Андре-де-з-Ар, малко раздърпана, чакам Жак, който е влязъл във винарския магазин да връща бутилки. Към мен се приближава висок, зле облечен младеж.

— Случайно да имате сто франка?

В шеговито настроение аз отговарям:

— Тъкмо мислех да ви питам същото.

Той:

— Така ли? Заповядайте.

И пъхва в ръката ми малка монета, която аз объркано приемам.

Запазих я дълго, докато едно от децата я отмъкна и я превърна в карамели. Гледах я замислено. Не съм нито толкова наивна, нито много склонна да се самозаблуждавам, та да придавам на тази малка монета високи качества. Това не беше „вдовишката милостиня“, за която става дума в евангелието, свещената милостиня, която беднякът дава на по-беден от себе си. Нищо себепожертвувателно и сурово няма в този дребен жест, просто волно веселие, свободен начин на живот, пренебрежение към богатствата на света на човек, сигурен, че пак ще стъпи здраво на земята. Но щом няма големи качества, трябва ли да се пренебрегват малките лесни качества? Понякога от едните се преминава към другите. И дори те да имат само заслугата, че увеличават донякъде очарованието на живота, това все пак е нещо.