Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Maison De Papier, 1970 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Пенка Пройкова, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- gosp_stefan
- Разпознаване, корекция и форматиране
- rumen1 (2021 г.)
Издание:
Автор: Франсоаз Мале-Жорис
Заглавие: Книжната къща
Преводач: Пенка Пройкова
Година на превод: 1978
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1978
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: Печатница „Дим. Благоев“ — Пловдив
Редактор: Недялка Христова
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Художник: Христо Брайков
Коректор: Ева Егинлиян
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14630
История
- — Добавяне
Зидарят
От една година все боядисваме къщата. Стържат, запушват дупките, после ни изоставят за месец-два сред олющената мазилка, за да започнат като че ли отново от нула. Зидарят кашля.
— Колко кашля тоя зидар! — казва Алберт.
Венсан загрижено отива да си поговори с него.
— Би трябвало да пиете сироп; мама това ни дава. Пък и вечер се разтривайте с…
Зидарят хвърля поглед наоколо си и слага пръст на устните. „Шт“. Венсан е смаян.
— Защо той ми каза „шт“? Нали му давах добър съвет?
— Може би не иска да се знае, че е болен.
— Защо?
— За да не го уволнят.
— Ами Общественото осигуряване? То за какво е? — пита Алберт, която по принцип вярва в институциите.
Прогнозата се оказва вярна. Няколко дни по-късно децата присъствуват разплакани на уволнението на нещастния португалец, който наистина кашля прекалено много.
— Не можеш ли ти да го задържиш, ти? — плаче Полин.
— Той каза, че още не е осигурен — свива вежди Алберт.
— Каза, че документите не са уредени.
— Не може ли да се направи манифестация? — пита Венсан, който не отстъпва пред крайните мерки.
— Нали разбираш, не може да се прави манифестация за един-единствен човек: може да се направи манифестация за съдбата на португалските работници или изобщо за чужденците, но не само за един.
Е, значи, човек няма право да бъде сам, така ли? — възразява Венсан огорчено.
— Има право, но ако човек не се солидаризира с другите и те на свой ред няма да се солидаризират с него. Точно такава е ролята на синдикатите, да обединяват хората от една и съща професия, за да си помагат те.
— Може би не е могъл да се оправи, да намери…
— ?
— Синдиката.
— Или може би документите. Нали и ти все казваш: „Тези документи, тези документи…“
— Може пък да не е достатъчно хитър — казва Алберт.
Венсан възразява горещо:
— Да не би като не е хитър, та да няма право да бъде болен!
Полин:
— Има ли синдикат за хората, дето не са хитри?
— Точно такъв няма. Но има синдикат на зидарите. Смятам, че накрая той ще се запише в него.
— Смяташ, ама не си сигурна?
— Не. Защото има хора, които дълго време са нередовни.
Кратко мълчание.
— Всичко не върви по мед и масло, а, мамо?
— Не може да се каже…
— За щастие има рай — казва твърдо Алберт.
Мисля, че в момента тя вижда рая като някакво много по-добре организирано суперобществено осигуряване.
— Да, но не можем да разчитаме на рая и да не правим нищо на земята, като си казваме, че всичко ще се нареди.
— Да какво на рая?
— Да разчитаме. Мислим за рая, за да не се обвързваме на земята.
— Да не какво?
— О, стига!
Понякога на човек му омръзва да обяснява. Особено когато не знае много добре какво да отговори. Как да плува между наивната вяра в прогреса, която те са готови да глътнат като карамели за пет франка („сега сме по-добре, отколкото в Средновековието, защото в Средновековието е имало крепостници“ — казва Полин като образцова ученичка) и затъпяващото прекалено точно обещание, което ще им попречи да размишляват? Примирението? Бунтът? Ами радостта? Смисълът на милостта? Идейността, заангажираността, надеждата без илюзия, безизходната битка и малките мигове на вечността, с които е осеяно всичко това, са така необяснимо очевидни. Как да им обясня смисъла на тая милост, без тя да им служи винаги за алиби?
— Тогава, значи, не е вярно, че в рая всичко се урежда? — казва моята чувствителна и потайна Алберт с разочаровани очи.
— Не, вярно е. Но трябва да се държим така, като че ли не е вярно. Или по-скоро…
— Да. Малко е сложно за тебе, а, мамо?
— Понякога.