Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (77)

Зидарят

От една година все боядисваме къщата. Стържат, запушват дупките, после ни изоставят за месец-два сред олющената мазилка, за да започнат като че ли отново от нула. Зидарят кашля.

— Колко кашля тоя зидар! — казва Алберт.

Венсан загрижено отива да си поговори с него.

— Би трябвало да пиете сироп; мама това ни дава. Пък и вечер се разтривайте с…

Зидарят хвърля поглед наоколо си и слага пръст на устните. „Шт“. Венсан е смаян.

— Защо той ми каза „шт“? Нали му давах добър съвет?

— Може би не иска да се знае, че е болен.

— Защо?

— За да не го уволнят.

— Ами Общественото осигуряване? То за какво е? — пита Алберт, която по принцип вярва в институциите.

Прогнозата се оказва вярна. Няколко дни по-късно децата присъствуват разплакани на уволнението на нещастния португалец, който наистина кашля прекалено много.

— Не можеш ли ти да го задържиш, ти? — плаче Полин.

— Той каза, че още не е осигурен — свива вежди Алберт.

— Каза, че документите не са уредени.

— Не може ли да се направи манифестация? — пита Венсан, който не отстъпва пред крайните мерки.

— Нали разбираш, не може да се прави манифестация за един-единствен човек: може да се направи манифестация за съдбата на португалските работници или изобщо за чужденците, но не само за един.

Е, значи, човек няма право да бъде сам, така ли? — възразява Венсан огорчено.

— Има право, но ако човек не се солидаризира с другите и те на свой ред няма да се солидаризират с него. Точно такава е ролята на синдикатите, да обединяват хората от една и съща професия, за да си помагат те.

— Може би не е могъл да се оправи, да намери…

— ?

— Синдиката.

— Или може би документите. Нали и ти все казваш: „Тези документи, тези документи…“

— Може пък да не е достатъчно хитър — казва Алберт.

Венсан възразява горещо:

— Да не би като не е хитър, та да няма право да бъде болен!

Полин:

— Има ли синдикат за хората, дето не са хитри?

— Точно такъв няма. Но има синдикат на зидарите. Смятам, че накрая той ще се запише в него.

— Смяташ, ама не си сигурна?

— Не. Защото има хора, които дълго време са нередовни.

Кратко мълчание.

— Всичко не върви по мед и масло, а, мамо?

— Не може да се каже…

— За щастие има рай — казва твърдо Алберт.

Мисля, че в момента тя вижда рая като някакво много по-добре организирано суперобществено осигуряване.

— Да, но не можем да разчитаме на рая и да не правим нищо на земята, като си казваме, че всичко ще се нареди.

— Да какво на рая?

— Да разчитаме. Мислим за рая, за да не се обвързваме на земята.

— Да не какво?

— О, стига!

Понякога на човек му омръзва да обяснява. Особено когато не знае много добре какво да отговори. Как да плува между наивната вяра в прогреса, която те са готови да глътнат като карамели за пет франка („сега сме по-добре, отколкото в Средновековието, защото в Средновековието е имало крепостници“ — казва Полин като образцова ученичка) и затъпяващото прекалено точно обещание, което ще им попречи да размишляват? Примирението? Бунтът? Ами радостта? Смисълът на милостта? Идейността, заангажираността, надеждата без илюзия, безизходната битка и малките мигове на вечността, с които е осеяно всичко това, са така необяснимо очевидни. Как да им обясня смисъла на тая милост, без тя да им служи винаги за алиби?

— Тогава, значи, не е вярно, че в рая всичко се урежда? — казва моята чувствителна и потайна Алберт с разочаровани очи.

— Не, вярно е. Но трябва да се държим така, като че ли не е вярно. Или по-скоро…

— Да. Малко е сложно за тебе, а, мамо?

— Понякога.