Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (55)

Даниел

Трябва, значи, да мина без нея. Да се оправям, както мога. Веднага изниква въпросът за искреността. Един от най-често поставяните лъжливи проблеми в ежедневието. Как да прикрием острата преценка, която едва не изричаме и която задържаме навреме, лошото настроение, което не издаваме, макар вътрешно да кипим, изчерпаното търпение, мускулното напрежение, което ни кара да скърцаме със зъби, накратко, отсъствието на, радост, обич, непринуденост, на чистата вяра в бог, която ни е дала щастие? И трябва ли да я прикриваме?

Ето че съм мрачна, в душата ми е пусто, проявявам собственически стремежи. Моето време, моята работа, моята вана. Да си губя времето, за да чета ръкописи, да отговарям на писма и на телефони; да си провалям работата, тъй като Сара, „която работи срещу храна и квартира“ и е дошла да спи у дома, защото има някакви неприятности и й се приказва; да намеря ваната си пълна с чорапи, които Даниел и Жак чакат да изпера… Прикривам раздразнението си зад грижи в „службата“. Понякога е много удобно да имаш „служба“! И продължавам да правя същите жестове, да казвам същите думи — все едно гимнастика. Но това явно се усеща.

Даниел:

— Хайде де, да не би да кажеш, че Сара не те дразни.

Разбира се, дразни ме. Но колкото повече си го повтарям, толкова повече се ядосвам, затова предпочитам да съсредоточа вниманието си в друго нещо: факта, че тя е нещастна, че в душата си е много мила…

Това в „душата си е много мила“ днес може би ме вълнува по-малко. Даниел сигурно го усеща.

— Това е по метода на Куе^[1] — забелязва той иронично.

Някои дни бих могла да му отговоря, но днес решително не съм във форма.

— Не, но…

— Аз смятам, че е лицемерие — разпалва се той — Да се държим така, като че ли всички ни са приятни; това накърнява истинските усещания. Смятам, че е преструвка. Трябва да показваме онова, което действително чувствуваме.

— Истинското не винаги е това, което чувствуваме — казвам аз без жар.

Учудването му ме пооживява.

— Когато работя например и някое от децата ми пречи, ставам нетърпелива, работата ми се струва много по-важна от детето, но ако му го покажа, то ще си помисли, че винаги е така, докато аз не бих могла нито да работя, нито да мисля, ако детето е в опасност.

— Да, може би — отстъпва той, — но за другите, които са ни безразлични…

— Същото е. Те няма да ни се видят нито други, нито безразлични, ако са в опасност или ако истински ги разбираме. Така че, като сме любезни, като се опитваме да залагаме на най-доброто в тях, ние не проявяваме лицемерие, а се позоваваме на това, което заем, на това, което по-скоро вярваме, отколкото на това, което чувствуваме.

Виждам, че днес няма да мога да го убедя. В този период той изпитва някакво благоговение пред инстинкта, пред естествеността, която по своему освобождава, дори твори, но понякога ме засяга, защото издига беглите и субективни неща до висотата на висша и недосегаема истина.

— Ами ако това, което вярваме, не е това, което чувствуваме…

— Не е непрекъснато това, което чувствуваме. Във всеки случай не със същата сила. Ти обичаш някого, но играеш на кегли и не чувствуваш, че го обичаш. Научаваш, че този човек току-що е блъснат от кола — не го обичаш по-силно. Ти чувствуваш по-силно, че го обичаш. Означава ли това, че в моментите, когато чувствуваш по-слабо, че го обичаш, трябва да се показваш студен и невъзпитан. Искреността не означава лошо възпитание.

— Не означава и добро възпитание — казва не без връзка Даниел.

Не. Разбира се, не. Ако е само това. Но не е само това.

Как да го кажа?

Даниел добавя с онази сериозност, която харесвам.

— Ако не чувствуваш това, което вярваш, как можеш да бъдеш сигурна, че имаш право да го вярваш?

Верен, но неуместен въпрос.

Защото ежедневният християнски живот е двойнствен живот. Багри, радост, веселие, съгласие, пориви и изведнъж празнота, която не е съмнение, все още не е…

Политическа борба, понякога обезкуражаваща, приятелство, понякога разочароващо, работа, станала изведнъж тегоба, майчини радости, станали изведнъж уморителни… „Но този, който няма, ще бъде лишен и от малкото, което притежава.“ Когато милостта е оживила един живот и се оттегли от него, самият живот изчезва. Покруса.