Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (52)

Приятелства

Те са като инвестиция. Спомени, вечери, заети и върнати пари и книги, тъпи филми, на които се смеем, споделени или приети убеждения, мигове на прошка… Те са като инвестиция. „Вечният приятел“ е като чекова книжка. Идва в деня, когато имаме нужда от него, от някой грижливо заключен спомен, от вниманието, от състраданието, от възхищението, които си дължим… Свидетелствуваме един за друг. Няма нищо по възхитително от едно двадесетгодишно приятелство. Подаваме си реплики. Сигурни сме в резултата. Уютно ни е, чувствуваме се спокойни. Накрая затваряме вратата, за да останем „насаме“. И сякаш с думите „помниш ли“ се превръщаме в пенсионери. Главата на семейството заявява: „Най-напред приятелите“.

Множеството замръзва. Съществуват „другите“. Специализирани в политическото, гастрономическото, светското приятелство. Уви, понякога християнското. Цветът на кегелмайсторите или на парижките салони, Енорийското дружество или Ветераните — поборници за абстрактно изкуство, вечните посетители на мадам Вердюрен или Последните приятели на корбиерското вино, кръг, компания.

Ясно е какво значи „пречи на компанията“. По дефиниция кръгът е затворен. Колкото и да е широк. „Ако всички хора по света си подадяха за миг ръка…“ Зная песента. Но трябва на две ръце да се пуснат заради нечакания? И не е ли винаги един и същ нечаканият, бедният, паразитът, натрапникът, който отваря затворената врата?

Да, приятелите. Има някои, които са ни много скъпи, които често идват да вечерят с нас в неделя вечер, чийто надежди, грижи и работа споделяме. Но тъй като никога не знаем колко ще бъдем, може би случайните гости на тези вечери са по-важни от онези, който идват често. Или поне важен е фактът, че случайно са дошли.

Казвам на Жак:

— По-късно, когато децата се оженят, когато ще бъдем сами, може да…

Жак с насмешка:

— Мислиш, че някога ще бъдем сами?

Тези, които идват случайно. Понякога те не идват никога вече. Това ме е огорчавало. Но важни са не приятелите, а приятелството. „То е тъй ласкателно“ — казва Жак. Понякога е много трудно да те разберат.

Понякога е трудно да разбереш. Размишлявам тежко, непохватно. Правя заключения, анализирам. А именно тези, който говорят, без да размишляват, изведнъж ми дават отговора. Те влизат, излизат и понякога оставят след себе си една дума, една усмивка, които са ми скъпи, за които бих искала да им благодаря… Но те са си отишли. Може би ще дойдат пак. Не е сигурно. Но ми се иска. Иска ми се в къщи да се влиза и излиза, както минаваме през кафене, гара, църква. Но тези сравнения са твърде мащабни. В една книжна къща като японските къщи, които почти не се затварят, който приличат на къмпинги, кацнали леко на земята, представата за дом е достатъчна, щом всички са заедно.

— Заедно, но става течение — казва Жан, пред която превъзнасям този начин на живот.

Лиризмът ми пресъхва.