Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (62)

Срамът да пишеш

Политико-литературно събиране. Отивам там, както човек се хвърля в студена вода.

— Какви са вашите знания? Ако обичате, обяснете накратко. С коя област на книгоиздаването сте най-добре запозната? Какво умеете да правите?

— Аз ли? Нищо?

— Така. Идеологическа комисия.

Запознавам се там с много симпатични писатели. Може би и те като мен не знаят нищо, но го прикриват чудесно.

— … Ние, писателите — казва един.

— О, не! Не писатели! Кажете по-скоро не знам какво, труженици на книгата например.

— Защо? — питам аз.

— Трябва да се принизи професията.

— Не мисля, че ние сме толкова висши: Писателят, интелектуалецът е най-много изложен на критика. Дори от страна на другите интелектуалци. Винаги съм мислила, че по този повод може да се цитира „Фигаро“; „От добродетелите, който се изискват от интелектуалците (безкористност, неизменност, непогрешимост), колко от имената биха били достойни да бъдат…“

— Не можете да попречите ние да сме привилегировани.

— В известен смисъл. Но…

— … Буржоата…

Голямата дума е изречена. Щом се каже буржоата, няма какво друго да се добави.

— Не ви ли се струва, че понякога казват думата „буржоа“, както нацистите казваха думата „евреин“?

Тези думи надхвърлиха умствените ми възможности. Впрочем аз съм против всякакви расови схващания и да се срамуваме от това, което сме, буржоа или писатели, не ми се струва най-добрият път, за да станем по-добри. Тези писатели, толкова смутени от професия, която е като всяка друга, наистина започват да ме смущават. Предпочитам малките секционни събирания, задачите на които са да се лепят афиши, да се разпространяват позиви и където твърде малко се занимаваме с това да преценяваме дали сме писатели, или не.

— Значи, вие отделяте напълно политическата дейност от писането — пита ме млад човек с очила, с хубави кадифени очи.

— Аз да отделям… Нищо не е отделено. Моите политически и религиозни схващания неизбежно прозират в това, което пиша, защото всичко, което се опитвам да обясня, представлява една цялост. Но аз не мога да пресметна каква точно ще бъде ползата за политиката и религията.

— Тогава вие поемате отговорността на писателя — пита пак хубавият млад човек тъжно.

— Ами да…

Той е поразен.

Аз откривам този срам да пишеш в много ръкописи и прочетени книги, изненадана, че намирам в тях едни и същи извинения, недомлъвки, заобикалки, сложни комбинации, за да се избегне срамното признание — пиша книга. Аз разказвам някаква история, описвам пейзаж, вътрешен или външен, съпоставям цветовете, думите, говоря, аз съм вътре или вън, общувам и понякога давам мнението си за това, което виждам, за това, което разказвам, а понякога нямам мнение, не знам много добре какво правя, гледам творбата си, както гледам децата си, толкова близки и толкова далечни: направила съм това, което съм могла, а сега е неин ред. Другите трябва да имат мнение и да направят заключение. Аз съм си свършила работата. Дали е значителна или не. Не ме интересува и твърде малко ме занимава. Но да се червя, никога.

Затова Габриел ми харесва, когато навеждайки упоритото си чело, казва:

— Не, не съм омъжена. Не, нямам деца. (И вдигна чело гордо, знаейки, че се излага на обида), аз съм интелектуалка.

Но Габриел престава да ми харесва, когато казва:

— Бих искала да видя библиотеката ви. — Защото аз нямам библиотека. Срам ме е, когато отида — много рядко — у някои писатели и като видя грижливо подредените лавици с книгите, които трябва да имаме, томовете Стендал, Сад, изданията на „Нувел рьовю Франсез“, толкова чисти и толкова употребявани (разлиствани често, но под лампа, с измити ръце и никога нехвърляни във вана), или у други Монтен, Хенри Джеймз, книгите, който „правят човека“, които създават благоприятно впечатление… Аз нямам библиотека. Имам книги. При това рядко любимите ми книги, защото тях ги давам назаем и после не ми ги връщат.

— Нали имате любими автори?

— Човек винаги има любими автори. Имал е време да ги прегледа, да се подготви още на петнадесет години. Но ако трябва да говоря откровено, моите любими автори приличат на библиотеката ми, където листовете от един разкъсан том на Монтен се губят в поемите на Милош, в криминален роман, в един подвързан Балзак, падал шест пъти във ваната, и един хубав Бодлер, спечелен на томбола от Венсан. Тук-таме има по няколко чисти романа, който съм получила служебно и които никога няма да препрочета.

Така е и с моята памет. Наред с Пол Февал има и строфи от Вийон, песен, която е от преди три века или преди три дни една фраза на Бернанос, сто пъти обръщана и преобръщана като скъп минерал, в някаква мъгла се издига изкуственият слон, в който е спал Гаврош, и ето топлата нощ под аркадите на улица Риволи или в опустелия Биари, зима върху мрачните сгради в стил Наполеон III. Или в солниците на Кроазик, в Геранд, където знаменосецът Кристоф Рилке разнася тъгата си.

Но казано веднъж, това се превръща във: „Виждам в началото са ви влияли главно северните автори, после сте открили Балзак…“ Накрая човек казва: „Да“. Защото е уморен и защото, разбира се, няма място за анекдоти… Това не е „Франс Диманш“, пък и нали аз самата заклеймих живописното.

— Да, но нима поезията не се ражда точно от сблъсъка между живописното и дълбокия смисъл…

— Дълбоката песен?

— Може и така, дълбоката песен на света, която й служи за контекст. Така съпоставен, социологическият, политическият или психоаналитическият контекст, който обяснява почти всичко, но не съвсем всичко, например не и тази искрица на милост и на свобода, тази малка случайност, ако искаме да избегнем големите думи, това малко участие в играта, в механичния смисъл на думата, което все пак си остава, дали социологическото, политическото, психоаналитическото, всички тези „обяснения“ в тяхната относителна безпогрешност, и именно чрез всичко, което се съдържа в тази относителност, не са и поезия, и…

Мислех, че съм се издигнала до нейната висота, но Габриел ми махва с ръка да я пощадя.

Извинявам се:

— Исках само да кажа, че нищо не е в анекдота, но ако човек е завършен, всичко е в анекдота.

— Аз не съм поетеса — казва Габриел със скромно предизвикателство, което много й отива.