Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дизмъс Харди (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mercy Rule, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021 г.)

Издание:

Автор: Джон Лескроарт

Заглавие: Право на милосърдие

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-24-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11058

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Харди не беше настроен да обръща внимание на умората, главоболието и тихото пищене в ушите си. Нагласен на шест и половина, вътрешният му будилник бе както винаги точен. От всичко, което му каза Дейвид Фрийман предишната вечер, най-силно го засегна забележката за децата. Изборът да ги има беше негов, следователно пак той трябваше да реши как да живее с тях.

Отношенията му с децата се развиваха по някаква низходяща спирала, която не разбираше. Отделяше им все по-малко внимание, все по-малко се радваше на живота си с Франи, на живота въобще. Да не говорим за работата. Не можеше да разбере дали тя е функция на някакви принципи, но най-сетне я опозна.

Може би всичко това не беше изчезнало напълно, може би все още имаше шанс да го възстанови.

Не знаеше дори къде изчезна черния тиган. Този кухненски съд от солидно желязо тежеше над пет кила и представляваше единственото реално наследство от родителите му Джо и Йола, които загинаха при самолетна катастрофа, когато Харди бе на деветнайсет години. В продължение на много време си беше приготвял храната в него. През годините на първия си брак, принудителното ергенство след тях…

Държеше го винаги на печката, лъскаше го с такова усърдие, че желязото блестеше като никелирано. Никога не го миеше с вода. За отстраняване на твърдите частици използваше дървена стъргалка, след което го търкаше със сол и сух парцал. По дъното на тигана не залепваше нищо, дори когато приготовляваше храната си без мазнина. Този тиган беше едно от съкровищата му. Когато се събра под един покрив с Франи, той я предупреди, че тиганът е символ на неговата същност.

Ако това е било истина, значи днес се намирам в беда, рече си Харди. Нямаше представа къде изчезна тигана. Зае се с основно претърсване и скоро го откри — под работната масичка на площадката, от която се излизаше в задния двор. По някое време през годините на брака им Франи го беше извадила от употреба, а той дори не бе забелязал това. Отдавна вече не си приготовляваше храната сам, вечно претрупан с работа. А проклетото нещо бе прекалено тежко за Франи и тя съвсем основателно го беше изхвърлила…

Тази сутрин не пристъпи към рутинните си действия: душ, обличане на костюма и връзване на вратовръзката, кафе. Вместо това намъкна чифт избелели дънки и стария пуловер с надпис „Кал Поли“, обу маратонките си на бос крак и тихо се зае с търсенето на черния тиган.

Двайсет минути по-късно застла кухненската маса с една френска покривка на карета и подреди приборите за закуска върху нея. Направи едно кафе по вкуса на Франи — с много сметана и три четвърти лъжичка кафява нерафинирана захар. Занесе го в спалнята, остави го до леглото и я събуди с целувка по бузата.

Ребека, която всички наричаха Бек, беше дъщерята на Франи от първия й брак, но Харди я обичаше като свое дете. В момента деветгодишното момиченце спеше по гръб, с отворена уста и изритани в краката завивки. Братчето й Винсънт беше на седем, но вече разполагаше със самостоятелна стая в дъното на къщата. От известно време насам обаче той предпочиташе да спи при Бек, постлал тънък футон на пода до леглото й. Сега лежеше свит на кравай, завит чак до шията. Харди го прекрачи, седна на ръба на леглото и прошепна в ухото на Бек:

— Кленов сироп и палачинки.

— Палачинки ли? — моментално се ококори тя. Ръцете й за миг се увиха около врата му, после босите й крака се спуснаха на пода. — Винсънт! — изкрещя тя. — Тате ще ни прави палачинки!

Винсънт се събуди и скочи отгоре му още преди Харди да разбере какво става. Секунда по-късно вече беше по гръб върху футона, а отгоре му се изсипа лавина от детски ръце и крака. Вдигна се невъобразима врява.

Харди нададе силен рев, сграбчи топлите телца и започна да ги гъделичка. Получи един силен, ама наистина силен ритник в слабините, простена, но никой не му обърна внимание.

Най-сетне се укротиха. Беше се озовал с гръб опрян в таблата на леглото, а децата се сгушиха от двете му страни. Чу как се включва душа в банята, миг по-късно задрънча и будилника до леглото му.

— Хайде да се обличаме — рече и потупа децата по голите гръбчета. — Закуска след пет минути.

— След четири! — скочи на крака Бек и хукна към банята.

— Три! — извика Винсънт и я последва, но закъсня. Вратата на банята се затръшна под носа му. — Татко, тая Бек пак блъска вратата! — оплака се момчето и забарабани с юмручета по дървения плот. — Тате!

Харди се изправи. Криза номер едно. Пое си дъх и се приготви за ролята на посредник. Слабините вече не го боляха.

Главоболието беше изчезнало.

 

 

На телефонния секретар в офиса го чакаше едно послание. Греъм го беше потърсил от затвора. Евънс и Лание отново се появили на прага му точно в седем. Но този път го арестували по обвинение в убийство.

 

 

Партньорът й бе зает с разпит на свидетели по друго убийство, станало още преди Сара да бъде преместена в отдела. По тази причина тя тръгна сама към апартамента на Сал.

На вратата все още стояха полицейските лепенки. По всичко личеше, че й предстои рутинна и доста досадна работа, на това изобщо не я смути. Изпитваше някакво странно привличане към историята на този стар продавач на риба, ненавиждан от всичките си близки.

Влезе и затвори вратата след себе си. Щорите в хола не бяха спуснати, отдавна немитите стъкла на прозорците сивееха от мръсотия. Весели и ярки навън, тук слънчевите лъчи бяха бледи и посърнали. Протегна ръка към електрическия ключ. Разлика почти нямаше. Оказа се, че светят само две от шестте крушки на тежкия полюлей, увиснал от центъра на тавана. Другите бяха изгорели.

Пристъпи към продънения диван и внимателно се отпусна на ръба му. Върху изцапания плот на масичката за кафе все още личеше прах за снемане на отпечатъци. От другата й страна беше лежащият стол. Сара се наведе напред, опря лакти върху коленете си и въздъхна.

Тишината се стовари върху нея с огромна сила. Измина доста време преди да си даде сметка за приглушения грохот на трафика по Седма улица. Въздухът в помещението беше абсолютно неподвижен.

Как ли се е чувствал човекът, който бе живял тук и умрял тук? Вече започваше да разбира, че разследването на едно убийство няма нищо общо с доскорошната й работа, когато се занимаваше с обири, въоръжени нападения, вандализъм и измами. Разбира се, актът на убийството може да се разглежда и в светлината на останалите престъпления — насилствено-брутален и отвратителен, но последиците от него докосват една по-друга струна…

Тук беше сложена точката на един живот.

Едно човешко съзнание, един човешки ум, оставили дълбоки отпечатъци върху неодушевените предмети в този дом — мебели, стени, кухненска посуда, върху самия въздух — вече ги нямаше. На тяхно място се бе настанил вакуум.

Най-сетне стана, прекоси дневната и отвори прозореца, който гледаше на запад. Навън подухваше, слънчевите лъчи бяха топли. Усети това с известно закъснение, сякаш стаята бе решила да задържи тези природни елементи далеч от себе си, поне за още няколко секунди…

Обръщайки гръб на прозореца с намерението най-после да се залови за работа, Сара изведнъж усети духът на Сал Русо, който бе живял и умрял тук. Усети присъствието му с всичките си сетива, сякаш призракът бе придобил реални измерения.

Кой, в крайна сметка, е бил Сал Русо?

Ветрецът все пак проникна във вътрешността на стаята и събори миниатюрните валма прах, събрали се върху плота на една от масичките. Тя отвори насрещния прозорец, просто защото трябваше да върши нещо. Отговорът на въпроса й може би се криеше някъде из купищата бумаги, които задръстваха жилището.

Не можеше да се отърве от странното усещане, че Сал Русо прави опит да осъществи контакт с нея. Странно и смешно усещане, но все пак…

Ех, ако можеше да чуе какво казва!

Започна с преглед на всички хартии, които не бяха подредени в кашони. Онези под дюшека, другите в кухненските шкафове и в чекмеджетата на масите. Вече бе открила листчето с шифъра на сейфа в банята, но в кухненската кофа за отпадъци имаше много други. Имаше и под износения килим. Хартия от различно качество, за различни цели: амбалажна, кафява на цвят, карирана, бяла, копирна… Изобщо всякакъв вид хартия, върху която може да се пише…

Почти всички листове съдържаха имена. Лични или фамилни, понякога и двете. Телефонни номера, или части от такива. Адреси. Преглеждането на всичко това означава много работа, каза си Евънс. Страшно много. И никой не може да каже дали тази работа ще донесе резултат. Не се плашеше от тази работа, беше готова да я свърши. Нали затова й плащат?

Но богатата колекция от хартия не я приближаваше дори на сантиметър до нейния собственик. Седнала на дивана, Евънс старателно преглеждаше всеки лист поотделно, после го слагаше в някой от големите жълти пликове, които бе донесла със себе си. Купчината бързо порасна и тя се принуди да я прехвърли на масата. После отново стана.

Върху килима все още личаха тебеширените линии, с които бяха очертали трупа. При влизането си тя успя да направи така, че да не ги види. Но сега приклекна над тях и се опита да възстанови картината в съзнанието си. Пръстът й леко докосна протърканата тъкан.

— Хайде, старче, говори!

Знаеше, че повечето от кашоните са в спалнята — ей там, оттатък кухнята, вдясно. Но един лежеше и тук, в ъгъла до дивана. Видя го едва сега, защото беше в клекнало положение.

Какво още беше пропуснала?

Очите й се спряха на парчето шперплат върху стената. Вече бе видяла, че това е картина, но я бе взела за една от евтините репродукции, които вървят в комплект с наема. Сега забеляза, че става въпрос за нелакиран акварел, избелял от времето до такава степен, че дървото отдолу прозираше.

От мястото си обаче виждаше пейзажа много добре. За това помагаше и следобедното слънце, очертало ярък квадрат на пода. Веднага позна Рибарския пристан, но без обичайната за пощенските картички патина. Присви очи, стана и пристъпи по-близо. В долния край на шперплата ясно личаха инициалите С. Р. Ако Сал е нарисувал този пейзаж, значи е притежавал истински талант.

На преден план личеше една явно запусната рибарска лодка, на борда й пишеше „Заслужена награда“. Върху палубата й бяха пръснати кошове за лов на раци, такива имаше и на пристана. Илюминаторите на кабината бяха без стъкла, въженият борд — увиснал и на места скъсан. Хора не се виждаха. Не, всъщност има един… Напрегна въображението си и реши, че това е някакво самотно дете, което седи на трапа с приведени рамене, а в ръцете си държи счупена въдица. В дъното, като фон на лодката, се виждаше скелета на опожарена сграда, от която се издигаха тънки стълбове дим.

Евънс се отдръпна крачка назад, без да сваля очи от картината. Бавно осъзна какво я тревожи. Беше една особена чувственост, много по-силна от сюжета. Ако Сал Русо е автор на тази картина, той далеч не е бил парцаливия скитник, когото всички познаваха. Имал е душа, при това много чувствителна душа…

Отърси се от съзерцанието, пристъпи към ъгъла и вдигна тежкия кашон. Постави го на масата и отметна преплетените капаци, омекнали от честа употреба.

Вероятно бе очаквала да види нови боклуци — онези бог знае защо събирани разписки и писани на ръка бележки, които изпълваха цялата къща. Вместо тях обаче откри две големи папки, пристегнати с ластик и четири книги с твърди корици.

Първо извади книгите и ги постави с обложките нагоре. „Естественото“ от Бърнард Меламед, изтъркан от честа употреба наръчник на ветроходеца „Чапман“ с подзаглавие „Пилотиране“, едно антикварно библиотечно издание на „Моби Дик“ с кожени корици и позлатени ръбчета, „Падението“ на Албер Камю.

Папките й поднесоха нова изненада. Оказа се, че те всъщност са албуми за снимки, при това акуратно подредени и много добре запазени. Сал очевидно ги е държал в хола, за да са му подръка, а Сара бе готова да се обзаложи, че често ги е разтварял.

Разгърна първата корица с чувството, че върши нещо непозволено. Снимките бяха на много красив младеж — сам, или в компанията на също така красива жена в напреднала бременност. Младежът трябва да е Сал, съобрази тя. Необходими й бяха известни усилия да приеме този факт, тъй като човекът от снимката нямаше нещо общо със стареца, когото беше заварила тук в петък…

После дойде ред на първата бебешка снимка. Под нея с твърд мъжки почерк беше написано: ГРЕЪМ ДЖОУЗЕФ РУСО.

Бързо прелисти страниците. Ето я рибарската лодка от картината. Но новичка, чиста и излъскана, с ухиления Сал Русо на носа. Още две деца, малка къщичка, типична за района около Сънсет.

Порасналият Греъм играе бейзбол. Сал свири на акордеон на някакво тържество, още снимки на рибарската лодка в залива и на пристана. Пак дете, момиченце. Дебра. Момченце — Джордж. Съпругата се появява все по-рядко. После няколко празни страници и изведнъж — къща.

Това беше последната снимка в албума.

Слънчевият правоъгълник на пода стана доста по-голям. Сара се изправи и разкърши рамене. Влезе в кухнята, заобиколи все още преобърнатия стол, който криминалистите кой знае защо не бяха пипнали. Наля си чаша вода. Тук присъствието на слънцето беше далеч по-осезателно. Единственият прозорец беше много по-чист от онези в хола, нямаше нито завеси, нито щори. В умивалника имаше три чаши, две от тях съдържаха някаква кафеникава течност. На масата лежеше неизмита чиния, ножът и вилицата бяха кръстосани върху нея. Гледката я накара да изпита тревога. Нима всичко щеше да е толкова подредено, ако тук действително е имало борба?

Напомни се да обсъди този въпрос с Лание, после се върна в хола и отвори втората папка. Бейзбол, бейзбол и пак бейзбол. Сара бавно се отпусна на дивана. Това щеше да й достави удоволствие, тъй като обичаше бейзбола. Дори все още играеше в един от аматьорските тимове за жени, редовно, всяка седмица…

Беше едно дете в семейството, при това момиче. Бейзболът беше връзката с баща й — човек, когото продължаваше да обожава. Родителите й вече бяха пенсионери и се преместиха в Палм Спрингс. Виждаха се рядко, но по време на редовните телефонни разговори все още се подкачаха на темата запалянковщина. Сара беше запален привърженик на „Джайънтс“, докато баща й предпочиташе „Доджърс“.

Преди да се преселят в Калифорния, родителите й бяха живели в Бруклин. По тази причина кръвта във вените им е синя, като екипа на „Доджърс“, твърдяха те. Трябва да им кажа за Греъм Русо, който е бил резерва в „Доджърс“, рече си Сара. И да ги попитам що за тим е този „Доджърс“, след като наема убийци? Баща й положително ще хареса тази шега.

Снимките във втория албум започваха от доста по-стари времена. Сред тях имаше няколко черно-бели фотографии на невръстния Сал Русо. Преди да се увери, че това наистина е Сал, а не Греъм, тя на няколко пъти прибягна до сравнения с други снимки. Да, беше Сал. Винаги в екип, винаги с бухалка или ръкавица. Тук бяха и първите вестникарски изрезки: Сал Русо блокира атака на противника, а ударът му носи две точки за победата в първия мач на Младшата лига. Дебют в колежа „Балбоа“, включване в сборния университетски отбор, а след това и в щатския отбор за Националната лига.

Взря се в една от снимките на колежанския тим. Сал беше на втория ред, до него се пъчеше Марио Джиоти — съдията, който го бе открил мъртъв в петък. Странно нещо са това студентските приятелства, рече си с въздишка тя.

След съобщението за договора на Сал с „Ориълс“ имаше две празни страници. След тях започваха изрезките с името на Греъм. Информациите си приличаха като две капки вода с тези за баща му. Младшата лига, Юношеската лига, гимназиалния тим, университетския пробив, чак до резервната скамейка на „Доджърс“.

Накрая жълтият цвят на изрезките вестникарска хартия се сменяше с бял. Това бяха последните информации за неуспешното завръщане на Греъм. Сал си беше направил труда да събере абсолютно всичко, дори резултатите от пролетния тест за физическа годност на сина си — човекът, когото тази сутрин арестуваха за убийството му…

Сара затвори албума и се облегна назад. Очите й смъдяха. Е, хубаво… Сал май наистина й проговори, но тя не беше сигурна дали разбра това, което й казва… Най-трудно й беше да разбере как един толкова обещаващ млад човек като Сал е погубил живота си. Та той е бил благословен от Бога! Имал е талант към музиката и живописта, бил е интелигентна личност, с прекрасна съпруга, здрави и красиви деца… И всичко това е отишло по дяволите, за да свърши тук, в тази дупка. Нима причините са били само от финансов характер?

Сара не вярваше в това. Разбира се, провалът в бизнеса може да разруши психиката на всеки човек — тя самата се беше нагледала на подобни случаи. Но тук не ставаше въпрос за някакъв обикновен банкрут. Сал съвсем не е фалирал. Плащал си е редовно наема, бизнесът му, макар и незаконен, е носел доста добри пари. Той е бил от хората, които оцеляват. Освен това е разполагал с пари, много пари. Банкнотите бяха опаковани в банкови пачки, с печат отпреди седемнайсет години. Какво можеше да означава това?

Вероятно е настъпил някакъв катаклизъм. Нещо, което го е съсипало. Дали пък наистина не се е самоубил?, неволно се запита Сара. И какво би означавало това за сина му, когото самата тя беше пратила в затвора?

Може би отговорът на тези въпроси се криеше в някой от кашоните, струпани в спалнята. Постави втората папка върху първата и отново се протегна. Тук беше вече час и половина, но не свърши почти никаква реална полицейска работа. Май ще е по-добре да се залавя и за нея…

Но отново се беше озовала очи в очи с рисунката. И отново изпита как нещо в нея неудържимо я привлича. Онова петънце, там до момчето с въдицата… Не е ли бейзболна ръкавица? (Разбира се, ако изобщо става въпрос за момче с въдица…) Не пропуска ли и нещо друго? Пропуска ли изобщо нещо, или само така й се струва?

Нямаше отговор на тези въпроси. Кашоните няма да се изпарят, по-добре да се залавя за работа. Хвърли последен поглед на картината, после й обърна гръб и се насочи към спалнята.

 

 

В един и половина, точно когато Сара Евънс влизаше в апартамента на Сал, Харди последва един от надзирателите към стаята за свиждане на затвора в Сан Франциско, обозначена с буквата Б. Затворът беше сравнително нов, построен непосредствено зад Съдебната палата едва преди година. Стаите за свиждане бяха доста по-просторни от тези в стария затвор, но размерите не бяха от значение. Въпреки че хората от правораздавателната система бързо лепнаха на новата сграда прякора „Лъскавия кафез“, тя все пак си оставаше точно това — кафез, в който никой не би желал да бъде затворен…

Още не бяха свалили Греъм. Харди помоли пазача да остави вратата отворена и измина шестте крачки, които го деляха от прозореца. Цели шест крачки! Това наистина беше лукс! Макар и оборудван с блиндирани стъкла, прозорецът също си го биваше.

Помещенията за свиждане в стария затвор бяха обикновени килии — два на три, без вентилация, с една-единствена мъждива крушка на тавана. Това пространство се запълваше изцяло от маса и три стола. На една от стените имаше прозорче с блиндирано стъкло, през което се виждаше оживен коридор. Затворниците постоянно блъскаха по него и пречеха на адвокатите да разговарят с клиентите си.

Тук това не можеше да се случи. В тази част на затвора не допускаха да се шляят хора, а коридорът представляваше една извита пътечка около тялото с административните канцеларии. Покривът горе беше изцяло остъклен и помещението имаше достатъчно светлина, особено през слънчевите дни. Е, не беше чак жизнерадостно, но не беше и дупка…

Обърна гръб на прозореца и започна да се подготвя. В първата среща зад решетките с човек, когото познаваш от цивилния живот, винаги се съдържа елемент на шок.

След минута-две тук ще се появи Греъм Русо, който положително ще изглежда променен. Ще бъде облечен в оранжев комбинезон, може би окован във вериги. Частица от душата му щеше да си е отишла завинаги. И това щеше да е достатъчно за дълбоката промяна. Промяна, която Харди не искаше да вижда…

Натика ръце в джобовете си и продължи да чака.

 

 

Започнаха седнали от двете страни на масата, но Харди не издържа, стана и започна да крачи напред-назад. Историята на Греъм се промени по доста обезпокояващ начин. Той изглежда още не можеше да повярва, че сержант Евънс наистина го беше арестувала.

— Никога не допусках, че ще направи подобно нещо.

— Защо? Тя е ченге, това й е работата.

— Да, но… — замълча, търсейки точните думи.

— Какво „но“?

Намери ги.

— Позволих си малка закачка, нещо като флирт. Бях сигурен, че ще захапе. Не очаквах да продължи претърсването. Очаквах обратното — да се впечатли от желанието ми да им сътруднича и да ме остави на мира…

— Но не им каза истината.

— Грешна преценка — сви рамене Греъм.

— На какво?

— На желанието й да научи истината, предполагам. Мислех, че ще повярва на мен, а не на думите…

Това накара Харди да се почувства наистина неудобно.

— И сега?

— Какво „и сега“?

— Ти, аз и истината. Пълна глупост!

— Теб не съм те излъгал.

— Напротив, излъга ме. Каза, че не си бил близък с баща си…

— Защото вече го бях казал и на полицията. Всъщност… Струваше ми се, че не е толкова важно. Исках да ме измъкнеш, но без да се съмняваш в мен… Обърках нещата, съжалявам…

Харди за миг затвори очи, преглътна и кимна:

— Добре. Нека си изясним нещата. Въпреки това, което заяви пред мен и пред полицията — на два пъти — ти си поддържал близки отношения с баща си.

— Да — кимна Греъм. — Мислех, че ще бъде по-лесно, ако кажа, че не съм…

— А сега по-лесно ли ти е?

— Не ми ли личи? Да мислят каквото щат!

Харди престана да крачи напред-назад.

— Знаеш ли какво е казал Марк Твен? — „Най-хубавото качество на истината е, че не ти се налага да помниш кога и какво си лъгал“…

— Зная, Диз. Досега просто не бях се замислял по този въпрос. Вече ти казах, че съжалявам…

— И аз — рече Харди, решил да изясни нещата докрай. — Значи си приел, че ако признаеш за добрите отношения с баща си, някой може да те обвини, че си му помогнал да се самоубие, така ли?

— Да.

— А ти не си направил нищо подобно…

Греъм положи жилавите си ръце на масата, погледа ги известно време, после вдигна очи към Харди:

— Не. Вече ти казах…

Харди пристъпи към масата и се опря на нея.

— Окей, каза ми. Но откъде да зная дали си ми казал истината?

— Този път не те лъжа.

— Не си убил баща си, така ли?

— Не.

— И не си му помогнал да се самоубие? Не си го уговарял да го стори, не си седял с него? Предупреждавам те, че ако си направил нещо от тези неща, положението ще е коренно различно. Съвсем друга игра…

— Не съм направил нито едно от тези неща.

— И в петък изобщо не си бил там?

Пак това влудяващо колебание.

— Греъм!

Харди стовари длан върху масата с такава сила, че клиентът му стреснато отскочи назад.

— Какво толкова мислиш, за бога?! Или си бил там, или не си!

— Мислех си за нещо друго…

— Не го прави! Фокусирай вниманието си върху въпросите ми. Можеш ли?

Харди придърпа стола, седна и направи опит да овладее раздразнението си. Не беше тук да се конфронтира с клиента си, а за да изтръгне от него истината.

— Добре, Греъм… Нека си поговорим за нас двамата. Ти си юрист, знаеш как стават тези неща. От вчера насам си мой клиент, тоест — наел си ме да ти бъда адвокат. И от този момент нататък всичко казано между нас е поверително. Сега също. Ясно ли ти е?

— Да.

— Ето защо аз трябва да зная какво е станало между теб и баща ти. Всичко. Ще го отнеса в гроба, но трябва да го зная, за да мога да ти помогна.

Греъм отмести стола назад и скръсти ръце на гърдите си, изваяното му лице беше безизразно. Очите му пробягаха по стаята, после се върнаха върху лицето на Харди.

— Колко дълго ще остана тук? — попита най-сетне той.

Макар и дразнеща, рязката смяна на темата не беше изненада за Харди. От опит знаеше, че озовали се зад стените на затвора, хората се объркват и често губят логическата последователност на мислите си.

— Не зная — отвърна той.

И това си беше чистата истина. Въпреки снощното предупреждение на Глицки, арестът на Греъм бе станал факт едва тази сутрин. Евънс и Лание бяха открили парите в банковата касета късно следобед — според Глицки прекалено късно, за да получат заповед за арест от прокуратурата.

А снощи Греъм не е бил нито у дома си, нито на работа. Уплашени, че може да изчезне, инспекторите го бяха арестували без заповед — още в момента, в който им е отворил вратата и е казал здрасти. Това означаваше, че технически погледнато прокуратурата все още не е замесена, тоест — не се знае точно какво ще бъде обвинението срещу него.

Харди търпеливо продължи с обясненията си.

— Ще останеш тук поне до утре, когато ще ти бъде връчено официално обвинение. Едва след него имаме право да искаме освобождаване под гаранция. Но не ти гарантирам, че ще мога да я получа… — Замълча, после добави: — В мотивите за ареста може би ще бъдат записани особени обстоятелства…

Това най-сетне привлече цялото внимание на Греъм.

— Какво имаш предвид? — попита той и прокара пръсти през косата си. — Какви ги говориш, за бога?

— Говоря за убийство с цел грабеж — отсече Харди. — Това имам предвид под „особени обстоятелства“.

— Но аз не съм… — започна Греъм, после изведнъж зяпна: — Какъв грабеж?

— Петдесет хиляди долара в брой — безстрастно поясни Харди. — Други двайсет до трийсет хиляди под формата на бейзболни картички в безупречно запазено състояние. Това са много пари, Греъм. Когато убиеш някого, за да му вземеш парите, става дума за грабеж. Убийство с цел лично облагодетелстване.

Греъм отново скръсти ръце и прехапа устни.

— Да видим сега как изглеждат нещата от гледна точка на страничния наблюдател — продължи Харди. — Тоест, от гледна точка на полицейските инспектори, които те арестуваха и моя милост… Като санитар в „Бърза помощ“ изкарваш колко… Да речем петнайсет долара на час, нали така?

— Горе-долу…

— Но живееш в един от най-хубавите квартали на града. Колко наем плащаш?

— Хиляда и петстотин — с нежелание призна Греъм.

— Така — кимна Харди. — Значи плащаш хиляда и петстотин долара наем за жилище, което би накарало да протекат лигите на всеки съдия. Разполагаш с хубави мебели, колекция от скъпи вина, която не би могъл да изпиеш и за месец… Каква кола караш?

— „Биймър“.

Би трябвало да се досетя, рече си Харди. Нови петдесет бона.

— Предполагам, че не си я изплатил…

— Ти майтапиш ли се? — сърдито го погледна Греъм.

— Окей, колко е вноската?

— Шестстотин и осемдесет.

Точните цифри не бяха от особено значение. С неизбежните допълнителни разходи ще излезе, че Греъм харчи някъде между четири и пет хиляди долара на месец. А такива пари не се изкарват в линейка на смени…

— Ето каква е картинката, Греъм — въздъхна Харди. — Напускаш завидното си място като писар във Федералния съд, освобождават те от „Доджърс“ и започваш да работиш на половин надница в „Бърза помощ“… Предполагам се досещаш какъв въпрос ще възникне…

Греъм се наведе и опря лакти на масата, пръстите му механично опипаха яката на затворническия комбинезон.

— Печеля минимум петдесетачка на игра — започна той. — Ако загубим. При победа вземам стотачка. Плюс премии от различни турнири. Миналата събота например изкарах четиристотин… — Забеляза недоумението в очите на Харди и поясни: — Става въпрос за софтбол…

— Кой ти плаща да играеш софтбол?

— Крейг Айсинг.

— Кой?

— Едно богато копеле, собственик на „Хорнетс“. Това е отборът, в който играя… — Харди продължаваше да го гледа с недоумение и Греъм търпеливо продължи: — Когато отидох в елита на Бейзболната лига — по време на онази стачка, във вестниците се появиха няколко материала за такива като мен — резервните играчи… Тоя Айсинг очевидно е бил запознат със състоянието на нещата и си е давал сметка, че просто трябва да наостри уши и да чака… Влезе в контакт с мен малко след като „Доджърс“ ме изритаха и аз се прибрах у дома…

Харди слушаше тези думи с чувството, че му се изплъзва нещо важно.

— Чакай малко — вдигна ръка той. — Говорим за софтбол — една игра, която се играе в зала, нали? Нима искаш да кажеш, че има професионална лига по софтбол?

— Не. Всичко става под масата. Обикновен хазарт. Разни богати копелета си правят отбори, после залагат на тях…

— Какви суми залагат?

— Не съм много сигурен — сви рамене Греъм. — Чувам различни цифри. Десет бона, двайсет бона… На игра.

— Нещо ме будалкаш! — изгледа го с недоверие Харди.

— Не те будалкам. Това си е един голям бизнес. Работата е там, че аз не мога да декларирам тези пари. Нито пък да плащам данъци върху тях…

— Колко всъщност изкарваш?

Оказа се, че Греъм няма желание да сподели това, въпреки приказките за пълно доверие между адвокат и клиент.

— Не знам — тръсна глава той. — Има седмици, през които играя по три мача, плюс някой турнир пред уикенда…

— Колко мача се играят в един турнир?

— Обикновено пет, ако не бъдеш елиминиран…

Харди отвори бележника си и започна да смята.

— Един бон седмично? — вдигна глава той.

— Понякога — сви рамене Греъм, после в гласа му за пръв път се появи някакво напрежение: — Но това не може да излезе на бял свят! Ще ме спипат за укриване на данъци и ще ми отнемат адвокатския лиценз. Това означава никога повече да не си намеря истинска работа!

— Ако те спипат за убийство, това ще бъде последния ти проблем! — сряза го Харди.

Младежът се облегна назад, мълчаливо признавайки желязната непоклатимост на този аргумент. Харди изчака малко, после с преднамерена небрежност подхвърли:

— Мислех, че не държиш на адвокатската професия…

— Стига, Диз — наежи се онзи. — Защо според теб съм завършил юридическия? Разбира се, че държа на адвокатската професия!

— Но нали…

— Просто исках да опитам за последен път. Прецених, че мога да играя няколко сезона, да си натрупам милионите, а след това спокойно да се върна към адвокатската професия. Представи си изненадата ми, когато се върнах тук и установих, че никой не желае да ме вземе на работа. Добрият стар съдия Дрейпър ми сви мръсен номер, макар навсякъде да тръби обратното…

— Ти попита ли го защо?

— Нямаше нужда. Беше пуснал слуха, че не ставам за нищо и изобщо няма смисъл да си губят времето с мен… — Очите му отново пробягаха по стаята: — А сега и това…

— Джиоти не може ли да ти помогне? С баща ти са били приятели и лесно би…

— Никога! — поклати глава Греъм, без да го изчака да свърши. — Федералните съдии са като свински черва. Трябва да разбереш това, Диз… Аз ги зарязах. Зарязах съда, зарязах начинът им на живот. Такова нещо те няма да ми простят никога! Може би бих могъл да си намеря някаква работа в Аляска, но в този град съм мъртвец. Търсил съм, повярвай ми. Разпратил съм поне петстотин молби и автобиографии. Не получих нито една покана за интервю, макар че бях пръв по успех във випуска си…

— Защо тогава наистина не опита в Аляска?

Влудяващото колебание отново се появи.

— Може би… — преднамерено бавно промълви Греъм.

Харди не успя да разбере дали това означава „може би трябваше, но…“, или „може би сега ще опитам“… После изведнъж му просветна.

— Баща ти! — рече той. — Заради него си се върнал. Имал е нужда от теб.

Съжали за тези думи още докато ги изричаше. Бяха си чиста проба внушение.

Греъм стана и пристъпи към прозореца.

— Не знам — промълви след дълга пауза той. — Наистина не знам. Нищо не съм планирал. Просто стана така… Той ми изпрати писмо. Онова, което открихте вчера… Обадих му се и…

Този път мълчанието се проточи толкова дълго, че Харди стана и пристъпи към него. Сълзите в очите му го изненадаха, но още повече се изненада от факта, че не е готов да им повярва. Вече не. Греъм бе доказал, че може да действа подмолно, разчитайки на външните ефекти. Сам призна, че е опитал да очарова Сара. А сега може би се опитва да получи симпатията и на адвоката си. Докосна с ръка рамото му и то се огъна, обзето от непонятно напрежение.

Главата на Греъм безсилно клюмна.

— Обичах го — тихо промълви той. — Той ми беше баща, той имаше нужда от мен… — Гласът му се превърна в едва доловим шепот: — Аз също имах нужда от него…

 

 

Но въпросът с парите оставаше.

Десет минути по-късно двамата отново бяха зад масата. Престоят на Харди тук вече надхвърляше час, без да получи нищо съществено в замяна. Трябваше да разбере как стоят нещата с тези пари.

— Татко ме накара да ги взема и да ги дам на когото намеря за добре. Не искаше да попаднат в ръцете на никой член на семейството, като част от наследството…

Харди се замисли. Подобно на почти всичко, което излизаше от устата на Греъм Русо, това обяснение повдигаше повече въпроси, отколкото отговори.

— На кого искаше да ги дадеш? — попита той.

— На децата на една жена. Казва се Джоан Сингълтери.

— Добре, вярвам ти — въздъхна Харди. — Коя е тя?

— Не знам.

— Баща ти не ти ли каза?

— Започна. После иззвъня телефонът. Когато се върна, го помолих да продължи, но той ме изгледа така, сякаш идвам от Марс. Никакъв спомен. Дупка в паметта. Такава беше болестта му…

— Не го ли притисна?

— Такъв си беше той — разпери ръце Греъм. — Дори да си е спомнил, че е започнал да ми разказва нещо, пак нямаше да го довърши…

— Добре. Но все пак е споменал името на тази жена. Какво още ти каза?

— Не знаел къде живее — сви рамене Греъм. — Аз трябвало да я потърся и да й дам парите. Но след смъртта му…

— Значи е знаел, че ще умре?

— По-скоро е знаел, че ще се самоубие — поклати глава Греъм, после вдигна ръка: — Зная как ти звучи това, но е истина.

— Как да не е истина! — изгледа го с мрачна ирония Харди. — Такива неща стават всеки ден! Бащата на някой тип му дава петдесет бона със заръката да ги предаде на някой, за когото и хабер си няма! — Приведе се над масата и избоботи: — Слушай, Греъм! Или започваш да говориш като хората, или след пет минути забравяш за мен! Ясно ли ти е?

— Това е истината, Диз. Не зная нищо повече. Може би е имал деца от тази жена…

— Откъде е взел тези пари?

— И това не знам.

— Господи Исусе! — изрева Харди и стовари юмрук върху масата. — И за бейзболните картички ли не знаеш? Тях какво ти заръча да ги правиш? Може би да ги запечаташ в някоя шибана капсула за идните поколения?

Сега беше моментът да си тръгне. Гневът нямаше да доведе до нищо добро. Харди се овладя, прибра писалката и бележника, после стана на крака.

— Ще ти кажа на какво ми прилича тая история, Греъм — рече той. — Убил си баща си, откраднал си петдесетте бона, но не си успял да ги изпереш, похарчиш, или каквото още се прави там с толкова много мангизи в брой… Изглежда си падаш по тези неща. Тук личното ми мнение няма значение — казвам ти как ще възприеме историята ти всеки, който я чуе… — Това за личното мнение не беше съвсем вярно. Харди беше почти сигурен, че то съвпада напълно с думите, казани на глас. Тръсна глава и приключи: — Можеш ли да се досетиш какво ще последва от всичко това?

Отговор нямаше.

— Все още съм твой адвокат — изпусна въздуха от гърдите си Харди. — Това означава, че съм готов да те изслушам, ако решиш да ми разкажеш истината. Означава още, че всичко останало ще бъде погребано и забравено. Досегашната ти игра е обречена, Греъм. Картите в ръцете ти са безнадеждно слаби.

— Но това е истината — вдигна глава младежът.

— Е, щом е така, нямам повече въпроси — рече Харди. — Бих казал, че тази седмица не е от най-щастливите за теб.