Джон Лескроарт
Право на милосърдие (27)

Двайсет и шеста глава

Дизмъс Харди погледна часовника си. Съдията закъсняваше с цели пет минути. Бяха извели Греъм от килията за подсъдимите и той вече беше тук, на банката, сменил затворническия комбинезон с костюм и вратовръзка.

От другата му страна се беше настанил Дейвид Фрийман. Самопредложи се в последния момент (срещу съответния хонорар, разбира се) и Харди го включи в защитния екип, благодарен както за чисто юридическата помощ, така и за компанията.

Намираха се в 27 зала на Съдебната палата, денят беше понеделник, третата седмица на септември. И тук, както във всички останали зали на огромната сграда, за времето навън можеше само да се гадае. Но утрото беше топло и тихо — нещо необичайно за климата на този град през по-голямата част от годината, но сравнително нормално за седмиците след Деня на труда.

Облеклото на Греъм се състоеше от чифт обикновени панталони и спортно сако. Фрийман и Харди бяха стигнали до заключението, че строгият делови костюм ще се стори прекалено официален на съдебните заседатели и предпочетоха да им предложат имиджа на „обикновения човек“. По тази причина през цялото време на подбора обвиняемият се явяваше в съда с обикновено сако и вратовръзка, далеч по-малко официални от строгите тъмни костюми с жилетка на своите адвокати.

Харди мълчеше и си късаше нервите. Вляво от него Греъм и Фрийман тихичко разговаряха. Той почти им беше обърнал гръб, улавяйки с периферното си зрение присъствието на Драйсдейл и Соума на банката на обвинението, издигаща се почти право срещу тях.

Извъртя се още малко и хвърли кос поглед към галерията за публиката, която отдавна вече бе претъпкана от нетърпеливи да хванат началото на битката хора. Подборът на съдебните заседатели се проточи цели десет дни, последният от тях бе уточнен в петък вечер, малко преди края на заседанието. Сега вече всичко беше готово за началото на процеса, който щеше да започне всеки момент с встъпителните слова на обвинението и защитата и представянето на първите доказателства.

Харди нямаше никакво желание да използва тези последни секунди за още един преглед на своите бележки. Бе абсолютно сигурен, че думите на встъпителната му пледоария — гладки и точни, ще се подредят в главата му когато трябва — веднага след речта на Соума. Това, което беше записано върху карираните листове на банката бяха именно бележки — ключови фрази, основни моменти, няколко обозначени с червено пункта, които попадаха в графата „не забравяй“. Всичко това му бе познато до втръсване, не искаше дори да го зърне…

Очите му пробягаха из галерията и се спряха за момент на Франи, чието желание да присъства на откриването на делото (за „морална подкрепа“) го беше изненадало доста приятно. Децата бяха на училище, дълбоко в душата му се загнезди предчувствието, че тя наистина ще му донесе късмет. Кимна лекичко, ръката му докосна сърцето — един едва забележим жест, сякаш си оправяше вратовръзката. Но тя го разбра и кимна в отговор.

Точно пред Франи се бе настанила Хелън — майката на Греъм, която бе присъствала през цялото време на подбора на съдебните заседатели, а сега се опитваше да имитира статуя. Очите на Харди останаха заковани върху лицето й в продължение на няколко дълги секунди, но тя дори не мигна. Пепеляворусата й коса бе пригладена назад, ръцете й лежаха в скута. В залата се носеше приглушено мърморене — хората разговаряха помежду си, някои спореха и изказваха предположения. Но този шум сякаш не достигаше до майката на Греъм, която седеше спокойно, дълбоко вглъбена в себе си. Съпругът й не беше тук, отсъстваше и другият й син. Никой от двамата не се беше появявал по време на подбора през миналата седмица.

Разпозна и някои други лица в онази част от галерията, в която се бяха групирали „привържениците“ на Греъм, включително лицата на служителите от собствената си кантора. Всъщност, те бяха служители на Фрийман, появили се тук специално за шоуто на встъпителните пледоарии. Старецът най-безсрамно ги беше подлъгал с изявлението си, че Харди е магьосник на словото и сега те бяха тук, изгарящи от нетърпение да го видят и чуят…

Той никога не е губил! Това бе уловката на Фрийман. След нея Харди бе принуден да подчертае, че става въпрос едва за две дела от углавен характер. Ако тази бройка беше пет-шест, наистина би могло да се говори за някакви специални способности. Но въпреки това уточнение, младежите бяха тук…

Твърде показателно обаче беше отсъствието на Мишел, която вече бе поела отговорността за делото „Триптек“ почти изцяло. Младата жена очевидно мразеше както процеса, така и начина, по който Греъм Русо бе запълнил живота на шефа й през последните няколко месеца. Но Харди си даваше сметка, че това състояние на нещата се бе отразило благоприятно на всички. Защото макар и без никакъв опит в наказателното право, Мишел се оказа превъзходен корпоративен адвокат. Благодарение на този факт Харди отделяше на „Триптек“ едва пет часа седмично — минималният лимит, срещу който получаваше пари в брой от Брънел, докато Мишел бе стопроцентово ангажирана с делото за обезщетение и получаваше възнаграждението си под формата на обезценени акции. Това решение тя бе взела напълно самостоятелно, а за Харди оставаше само да се надява, че в крайна сметка момичето няма да се окаже без пукната пара…

Беше леко изненадан от факта, че Шарън Прат също бе в лагера на техните привърженици. Според пресата тя възнамерявала да отделя на процеса цялото си свободно време. В дъното, малко встрани от вратата, му се мярна вече познатото лице на Барбара Брандт — лъжливата лобистка (силно казано?), която оживено разговаряше с групичка свои последователи.

В противоположната страна на залата, точно зад банката на обвинението, седеше Дийн Рауъл — главният прокурор на щата Калифорния. Подобно на Прат, той също беше тук като наблюдател, като влиятелно присъствие.

Хвърли поглед към Фрийман и клиента си, които си бъбреха приятелски, доближили глави. Той самият обаче беше прекалено напрегнат, не можеше дори да се престори, че проявява интерес към темата, която ги вълнуваше. От гърдите му се откърти тежка въздишка, която спря на средата, тъй като изведнъж си даде сметка, че съдебните заседатели ще я забележат и приемат като признак на нервност. Трябва да излъчва увереност. Трябва да излъчва тържествено спокойствие и приятелско отношение, независимо от това как се чувства в действителност…

Срещна погледа на Томас Кенър — съдебен заседател номер четири, и приятелски му кимна. Все едно че бяха стари познати. После погледът му бавно обходи останалите лица в бокса.

Подборът на съдебните заседатели мина зле. Окончателният състав не успя да отговори на едно от най-важните условия, което си беше поставил Харди — в него да присъстват представители на всички слоеве от разнородното общество, населяващо Сан Франциско. Въпреки че двамата с Фрийман наеха експерти по подбора, те се оказаха почти неспособни да се противопоставят на стратегията на обвинението. Жребият бе крайно неблагоприятен за тях и въпреки че използваха всички позволени от закона похвати за отстраняване, в журито попаднаха предимно мъже. Осем на брой, шестима от които бели…

Харди добре знаеше, че разсъждава с голяма доза предубеждение, но предчувствието не можеше да го лъже: тези мъже, в преобладаващата си част представители на работническата класа, нямаше да проявят онова съчувствие към обвиняемия, което той би получил от жените… Соума и Драйсдейл открито и арогантно изразиха предпочитанията си към мъжкия пол — в един момент си позволиха дори да настояват за изцяло мъжки съдебен състав! Но на кого му пука за пристрастията, важното е да се спечели!

Жените бяха четири. Млада майка от азиатски произход, трийсетгодишна чернокожа учителка, разведена бяла секретарка, която наближаваше петдесетте, и някаква съвсем млада инкасаторка от газовата компания с къса, яркочервена коса, която непрекъснато дъвчеше дъвка.

В петък вечерта, след окончателното определяне на заседателите, Харди и Фрийман отидоха да ударят по едно при Лу Гърка, предпочитайки сепарето в дъното. Соума и Драйсдейл също се появиха там, но седнаха на бара. Възбудени и в добро настроение, те звънко чукнаха чашите си и пиха за „най-добрият съдебен състав в Америка“.

Фрийман надигна обсипаното си със старчески петънца лице от бърбъна пред себе си и тихо подхвърли поредната сентенция:

— Винаги е хубаво, когато те предизвикват, нали?

 

 

Много неща сочеха на Харди, че съдебните заседатели едва ли ще останат възхитени от поведението на Гил Соума в съда. Резкостта, която прояви по време на официалното обвинение, враждебната ирония при първата им среща във френското ресторантче, очевидната му омраза към Греъм Русо.

В момента обаче си даваше сметка, че всички тези неща попадат в сферата на благопожеланията. Соума не беше нито арогантен, нито глупав човек, свободното му поведение пред съдебните заседатели сочеше, че е напълно наясно с недостатъците си и е взел мерки за тяхното отстраняване.

Облечен в безупречен пепеляв костюм и тъмносиня вратовръзка, с отлично излъскани, но очевидно доста употребявани меки обувки (един стар трик на Фрийман), той се беше изправил в близост до бокса на съдебните заседатели с преобладаващо мъжко представителство и им говореше тихо, без истерия и язвителност, а от фигурата му се излъчваше искрено убеждение в правотата на позицията му…

— Дами и господа съдебни заседатели, обвиняемият Греъм Русо е убил баща си за пари…

Драматичната сила на тези думи предизвика лек шум сред публиката, който обаче заглъхна още преди намесата на съдията Джордан Солтър. Очите на Соума не се отделяха от лицата на съдебните заседатели, прехвърляха се от едно на друго със спокойна настойчивост.

— По време на това дело, което ще продължи дни, а вероятно и седмици, ние ще ви запознаем с голямо количество убедителни улики и доказателства — както преки, така и косвени, които без всякакво съмнение ще ви убедят, че в ранния следобед на девети май, петък, обвиняемият, седнал ей там, вляво от мен… — махна с ръка по посока на намръщения Греъм с небрежна лекота, сякаш искаше да им обърне внимание на красивия залез, — … се е появил в апартамента на баща си, инжектирал му е смъртоносна доза морфин, след което е взел парите му и е избягал. Съществуват доказателства, че бащата на обвиняемия Салваторе Русо, когото всички са наричали Сал, е страдал от болестта на Алцхаймер и рак в мозъка. Те са убедителни и никой не ги оспорва. Други доказателства сочат, че обвиняемият редовно е посещавал жилището на баща си и му е инжектирал морфин срещу силните болки. Те също се неоспорими. Но на въпросната дата — девети май, обвиняемият се появява в апартамента на Сал не като помощник, а като крадец. Не като лечител, а като убиец…

Защитата вероятно ще изтъкне, че Сал Русо е изпитвал силни болки, че е умирал. Ще се опита да ви убеди, че обвиняемият Греъм Русо е трябвало да реши дали баща му ще живее, или ще умре. Но фактите сочат, че той отнема живота и собствеността на друг човек. Няма никакво значение дали го е сторил от обикновена алчност, или по силата на някакво извратено чувство за лоялност. Защото, независимо от мотивите, законът нарича това грабеж и убийство.

Ние ще ви предложим показанията на свидетели, от които ще стане ясно, че обвиняемият има опит в неотложната помощ и умее да поставя инжекции, ще бъдете убедени, че именно той е занесъл в дома на баща си спринцовката, с която е била администрирана фаталната доза, че е закупил самият морфин с рецепта на собственото си име.

Пред вас ще застане и свидетелката госпожица Ли — касиерка в клона на банката Уелс Фарго, която ще потвърди, че в деня на смъртта на Сал обвиняемият е внесъл в личната си банкова касетка… — гласът на Соума драматично се понижи: — … сумата от петдесет хиляди долара в брой, плюс колекция бейзболни картички от началото на 50-те години, които струват още много хиляди…

Харди беше дълбоко обезпокоен от показанията на Алисън Ли. Фрийман беше този, който му посочи един основен пропуск в тях, очевидно останал незабелязан както от обвинението, така и от защитата. В допълнение разполагаха и с видеозаписите…

Но съдебните заседатели щяха да бъдат запознати с видеозаписите и аргументите на Фрийман едва след няколко дни. В момента просто мълчаха и слушаха като омагьосани монолога на Соума.

Греъм се размърда в стола си, Харди протегна ръка и докосна ръкава на сакото му. С това искаше да покаже, че всичко е наред, че на този етап е нормално нещата да звучат зле и Греъм просто трябва да запази спокойствие.

— Сал Русо е разполагал с домашен сейф, скрит под леглото му — гладко продължаваше Соума. — Ние ще ви покажем едно негово писмо, адресирано до обвиняемия. Под текста на това писмо обвиняемият лично си е записал цифрите от комбинацията на сейфа.

Част от съдебните заседатели се спогледаха и Харди бе принуден да признае, че словото на прокурора им прави търсеното впечатление.

— Ние ще докажем, че обвиняемият е изпитвал отчаяна нужда от пари. В рамките на два месеца е напуснал една служба и изгубил друга. Заплатата му в „Бърза помощ“ е била малка, не е стигала за покриване на месечните му разходи. Между другото, той е притежател на спортен автомобил, марка БМВ…

Младият прокурор развиваше обвинението като по учебник, съдебните заседатели даваха всички признаци, че му вярват.

— И накрая, дами и господа — рече след умела пауза Соума, — аз ще ви помоля внимателно да изслушате показанията на полицейските инспектори, които многократно са предоставяли на обвиняемия възможността да обясни своите постъпки и действия, своите мотиви и поведение. Сигурен съм, че и вие като мен ще останете смаяни от неговото абсолютно неадекватно отношение към истината. Той лъже, той непрекъснато лъже. Ще ви помоля да бъдете търпеливи, защото възнамерявам да възстановя пред вас полицейските разпити на обвиняемия с всичките им подробности. Искам изрично да подчертая, че тези разпити са били проведени още преди срещу господин Русо да бъдат предявени каквито и да било обвинения. И търпението ви ще бъде възнаградено, защото ще чуете само лъжи, един дълъг низ от лъжи.

Ние ще докажем по категоричен начин тези лъжи. Ние ще уточним действията на обвиняемия, ще посочим мотивите му. Ще докажем без сянка от съмнение, че Греъм Русо е убил баща си от алчност, с единствената цел да сложи ръка върху парите и бейзболните картички, които са се намирали в сейфа му. — Показалецът на Соума се насочи към Греъм, гласът му — равен, безстрастен и убедителен, прозвуча в тишината на залата със силата на изстрел: — Там седи един убиец, дами и господа!

Съдията Солтър приключи със записките си и вдигна глава:

— Господин Харди?

Фрийман се приведе през рамото на Греъм и прошепна, че трябва да поискат кратко прекъсване. Харди също имаше това чувство, фактически му се искаше не кратко, а дълго прекъсване — поне две-три седмици. За да преосмисли неща, които до този момент бе смятал за окончателно изяснени.

Разбира се, двамата с Фрийман бяха репетирали всички възможни варианти на встъпителната реч на обвинението. Един от тях се оказа почти идентичен с това, което каза Соума. Нищо чудно, тъй като прокуратурата няма право да се позовава на нищо друго, освен на официално внесените по делото улики и доказателства, които, естествено, бяха достояние и на защитата.

Но днес делото изглеждаше някак по-друго. Вероятно поради сдържания тон на обвинителната реч (който не бяха предвидили). Страхът сграбчи Харди толкова внезапно, че стомахът му изведнъж се сви на топка. Сравнително бързо си даде сметка, че в случая всяко забавяне ще бъде фатално. Проявата на колебание неминуемо ще накара нервите му да изпускат искри и това няма да остане незабелязано както от съдебните заседатели, така и от противника. Съмненията относно избраната стратегия и самият му клиент ще вземат връх, ще се спрат в гърлото му, ще попречат на дишането му. Но най-лошото беше, че съдебните заседатели несъмнено ще използват евентуалното прекъсване за размисъл върху убедителната във всяко отношение встъпителна реч на Соума.

Според законите на щата Калифорния защитата има право на встъпително слово както веднага след обвинителния акт (като форма на незабавно отхвърляне), така и на известно изчакване. Харди предварително бе решил, че ще говори непосредствено след Соума, но сега това изглеждаше още по-наложително. Ставай и започвай, заповяда си той. Веднага!

Изправи се без дори да погледне към Фрийман. Усети коленете си меки, в ушите му се появи странно бучене. Това бе древният капан на мъжката психика: слабостта убива!

Но гневът, който се появи в душата му, беше добре дошъл. Той беше единственото позитивно нещо в момента. Стиснал устни, Харди сковано закрачи към бокса на съдебните заседатели, спря до дървения парапет и бавно се извърна към Соума. В очите му се четеше презрение и сдържан гняв, главата му леко се поклати. Ясно пролича, че изпитва дълбоко отвращение от това, което беше чул.

После отново се извърна към съдебните заседатели, ръката му повтори жеста на Соума с добре изиграна ирония и се насочи към Греъм:

— Този човек е обичал баща си, закрилял го е и се е грижил за него. Тези три неща лежат в основата на цялото дело срещу Греъм Русо. Едно абсурдно дело, с още по-абсурдни обвинения. Вярно е, че Греъм е бил редовен посетител в жилището на баща си. Ходил е там, не само за да облекчи болките му, но и за да му помага в бита, да му прави компания, да го изведе на вечеря. Вършил е всичко това близо две години, особено интензивно през последните шест месеца от живота на Сал, тъй като към безпощадно развиващата се болест на Алцхаймер се е прибавил и смъртоносен мозъчен тумор… През последните седмици Сал е имал няколко сериозни пристъпи на загуба на паметта. Същевременно не вярва на специализираните заведения, изпитва ужас от тях. В това отношение синът му прилича на него…

Тук си позволи една разбираща усмивка, просто защото беше сигурен, че все някой от тези заседатели насреща споделя мнението, че бюрократите не са най-висшата форма на живот на тази планета.

— И тъй, за какво всъщност става въпрос? За един прост рибар от италиански произход, който не желае животът му да свърши в мрачна изолация. На осми май умът му е бистър и той разговаря със сина си. В сейфа под леглото си държи пари, спестявани от дълги години насам. Иска синът му да ги премести на сигурно място и да ги използва за съвсем практични неща — болкоуспокояващи лекарства, наем на апартамента, квалифицирана медицинска помощ от сестра или санитар, ако все пак се стигне до нея преди ракът да го е убил…

В продължение на часове бе спорил с Фрийман и Греъм относно Сингълтери и в крайна сметка успя да ги убеди да се доверят на инстинкта му. Похарчените две хиляди и двеста долара за публикувани из цялата страна обяви предизвикаха цяла река от отговори, но нито един не беше от Джоан. Може би молбата на Сал е била съвсем искрена (както продължаваше да вярва Греъм), но картата Сингълтери си оставаше неуместна за пред съда. В крайна сметка екипът на защитата стигна до консенсус: Джоан Сингълтери вероятно е присъствала в даден момент от живота на Сал, но споменът за нея е бил изкривен от пристъпите на Алцхаймер, а самата тя може би отдавна е мъртва. По тази причина името й няма да бъде споменавано на процеса…

Харди направи малка пауза, по време на която със задоволство усети, че слабостта в коленете му беше изчезнала. Въздъхна с видимо облекчение, очите му обходиха бокса, спокойно срещайки погледите на част от насядалите вътре хора.

— Да, Греъм действително е взел парите на баща си — продължи той. — А ние ще ви докажем, че това е станало именно на споменатата дата — осми май. На тази дата той е оставил на съхранение в банковата си касета както парите, така и бейзболните картички. На девети май баща му отново го вика. Прави това на два пъти. Изпитва непоносими болки. Моли Греъм да се отбие в момента, в който получи посланието му. И загриженият син го прави. Отива за последен път в апартамента на баща си…

Точно тук навлизаме в тресавището, рече си Харди, после напълни дробовете си с въздух и продължи:

— Вие ще научите, че Сал Русо е починал вследствие на венозна инжекция морфин. Ще ви бъде обяснено, че преди това е пийнал една-две чашки. Градският патологоанатом доктор Страут ще ви обясни, че смъртта е настъпила бързо и сравнително безболезнено. Известно време преди това Сал е получил от лекаря си един HP-формуляр, който, буквално разшифровано, носи посланието „Не реанимирайте“. Той е нещо като онези медальони с кръвната група на пациента, но тук идеята е по-друга — медицинският екип трябва да остави човека да умре, ако такава е волята на природата… Точно такъв стикер е бил открит при трупа на Сал. Той е бил много болен човек, понасял е силни болки, изпитвал е ужас при мисълта, че окончателно ще си изгуби ума, не е искал да бъде вкаран в клиника… Да, такъв е бил човекът, когото са намерили мъртъв, дами и господа. Жертвата. Но синът му го е обичал…

Не бива да разглеждаме случая като убийство с цел грабеж, защото тук изобщо не става въпрос за убийство. Обвинението не може да докаже пред вас, че Греъм Русо е убил баща си. Уликите и доказателствата няма да ви убедят във вината на Греъм, просто защото той е невинен, въпреки отчаяната реторика на обвинението и очевидния стремеж към сензации…

Харди замълча, кимна на хората в бокса и изведнъж разбра, че няма какво повече да каже.

 

 

— Ама и малкият си го бива! — доволно промърмори Фрийман, сдъвка храната в устата си и вдигна пръчиците за поредната атака. Намираха се в транзитната килия на Съдебната палата — единственото място, където можеха да разговарят на спокойствие с Греъм по време на почивките. „Обзавеждането“ се изчерпваше с два бетонни нара и тоалетна чиния. Тук нямаше нищо, което да бъде унищожено или откраднато от затворниците.

По пода се въргаляха картонените кутии от китайската храна, която Фрийман се бе погрижил да поръча за обедната почивка. Не бе пропуснал и малките контейнери с оцет, лютиво монголско олио, пакетчета соя и различни сосове, резервни пръчици за хранене, хартиени чинии и салфетки.

— Гил не е глупав — промърмори Греъм и натопи патешкото си бутче в сливовия сос. — В „Дрейпърс“ беше звезда…

Харди нямаше апетит. Дори без да обръща внимание на вонята в килията, стомахът му си оставаше неспокоен и свит, това чувство само се усили от встъпителното му слово… Просто не можеше да си представи, че ще го натъпче с храна. Фрийман забеляза това и вдигна глава:

— Добре ли си, Диз?

Харди стана, скръсти ръце и пристъпи към решетките.

— Нерви — сви рамене той.

— Справи се добре — увери го старецът, хвърли в устата си едно цяло охлювче и добави: — Очерта границите, маркира разделителните линии… Нещата опират до показанията на Алисън Ли. Няма доказателства, че Греъм е внесъл парите в банката месеци след смъртта на Сал. Точка по въпроса. За нас остава да докажем това и нищо повече. А те ще трябва да се борят с неща, за които нямат никакви доказателства. И ще се провалят, разбира се…

— Точно така — кимна с готовност Греъм и насочи вниманието си към една картонена кутия, която беше пропуснал. — Ще се провалят.

— Значи нещата са ясни — рече Харди и ги дари с уморена усмивка. — В такъв случай ще ида да кажа здрасти на жена си.

— Доведи я тук — предложи Фрийман.

Харди огледа потискащата обстановка и тръгна към вратата.

— Няма да стане — поклати глава той.

 

 

Тя го чакаше в галерията, почти опразнена за обедната почивка. Целуна го по бузата и безпогрешно отгатна настроението му.

— Не беше чак толкова лошо, Дизмъс — рече.

Той свали подвижната седалка, отпусна се до нея и кисело промърмори:

— Виждам заглавието в утрешния брой на „Кроникъл“: ЗАЩИТАТА НА РУСО НЕ БЕШЕ ЧАК ТОЛКОВА ЛОША…

— Наистина не беше зле — настоя Франи и стисна крака му над коляното: — Тръгна добре, нататък ще бъдеш още по-убедителен. Но знаеш ли какво ми направи впечатление? Отсъствието на нашия приятел Ейб…

Тя, разбира се, беше в течение на проблемите между двамата, но лятото бе свършило своето — децата във ваканция, лагери, игри… Вероятно по тази причина бе решила, че нещата са се изгладили с времето.

— Още ли сте на нож?

— Предполагам — сви рамене Харди.

— Трябва да го потърсиш.

— Вече се опитах, но без успех. Той очевидно мисли, че съм го предал и вече съм друг човек…

— Но ти си все същият, нали?

— Не е точно така. Поел съм защитата на лице, което той е арестувал не веднъж, а два пъти… Освен това е дълбоко убеден, че Греъм е убиец и съвсем не е извършил престъплението си по милосърдни причини. Но това е начинът, по който мислят повечето ченгета…

— Е, нали цял живот е бил ченге…

— Знам и винаги съм се съобразявал с този факт. Но в момента Ейб е убеден, че съм се продал, а освен това Греъм е успял да ме направи на идиот, който му вярва…

Франи кръстоса ръце пред гърдите си и отмести поглед.

— Какво има?

— Нищо. Просто се надявам да не е така…

— Не съм се продал и не съм идиот — поклати глава Харди, огледа празната зала и понижи глас: — Но Евънс също е ченге, нали?

— Да, но тя е влюбена в Греъм.

— Едва ли щеше да си го позволи, ако не беше убедена в невинността му — подхвърли Харди, вгледа се в лицето й и добави: — Много обичам този твой поглед, да знаеш…

Франи се усмихна.

— Искам да кажа, че може да е станало и обратното — поясни тя. — Изпитала е влечение към Греъм и по тази причина е започнала да вярва в невинността му… Стават такива неща. Аз например се влюбих в теб без да знам нищичко за живота ти…

— А сега, след като знаеш всичко, би ли го сторила? — усмихна се в отговор той.

— Вероятно нямаше да има никаква разлика — призна с въздишка Франи.

— Точно това исках да изтъкна — продължаваше да се усмихва Харди.

— Но тук става въпрос за мен — възрази тя. — Докато Сара Евънс е ченге и въпреки това го обича. Изобщо не й пука дали ще се окаже убиец, или не…

— Той не е убиец.

— Надявам се да си прав, Дизмъс. Надявам се и двамата да сте прави. Но трябва да ти призная, че след като изслушах речта на господин Соума, вече не съм толкова сигурна…

Ето я оценката на встъпителните пледоарии, рече си Харди. Честна и откровена и в негова вреда, въпреки че идва от устата на жена му, която би трябвало да бъде на негова страна… Направи опит да мисли трезво. Оценката на Франи не можеше да бъде бог знае колко различна от мнението на съдебните заседатели. А това означава само едно — предстоят му тежки моменти, много по-тежки, отколкото си беше представял…

А само допреди миг беше убеден, че такова нещо е напълно изключено.